Итало Калвино
Баронът по дърветата (6)

VI
Дивата котка

Първите дни на Козимо по дърветата нямаха определени цели или предначертания. Момчето бе овладяно единствено от желанието да опознае новото царство. Брат ми би желал веднага да го изследва до крайните граници, да изучи всички възможности, които то му предлага, да го открие дърво по дърво и клон по клон. Ала в действителност постоянно го виждахме да се появява над нашите глави със заетия и забързан вид на дивите животни, които понякога са неподвижно спотаени, но всякога изглеждат готови да се хвърлят.

Защо се връщаше в нашия парк? Като го виждахме да се премята от един чинар на някой пърнар в обсега на далекогледа на майка ни, бихме казали, че основната сила, която го движи, че преобладаващата му страст си остава спора с нас, желанието да ни кара да изпитваме безпокойство или гняв. Казвам с нас, защото за самия мен още не бях разбрал какво мисли. Когато имаше нужда от нещо, изглеждаше, че съюзът му с мен не можеше да бъде поставен под съмнение. Друг път минаваше над главата ми, сякаш изобщо не ме виждаше.

В действителност оттук Козимо само минаваше. Стената с магнолията беше това, което го привличаше. Виждахме го да изчезва зад нея по всички часове на деня, дори когато русото момиче още не беше станало или когато множеството от гувернантки и лели вече я беше прибрало вкъщи. В градината на Ондарива клоните се протягаха като хоботи на необикновени животни, а от земята се отваряха звезди от назъбени листа със зелена кожа на влечуги. Там се полюляваха жълти и деликатни бамбукови стебла, шумолейки като хартия. В желанието си да се наслади докрай на тази различна зеленина, на различната светлина, която се процеждаше и на различната тишина, Козимо се отпускаше с главата надолу от най-високото дърво и преобърнатата градина се превръщаше в гора: една неземна гора, един нов свят.

Тогава се появяваше Виола. Козимо я виждаше внезапно да се засилва, вече настанена на люлката или върху седлото на кончето, или неочаквано чуваше да прозвучава от дъното на градината мрачният звук на ловния рог.

Маркизите Ондарива не се безпокояха от набезите на момичето. Докато тя ходеше пеш, след нея вървяха всичките й лели. Щом се качеше на седлото, беше свободна като вятъра. Лелите не яздеха коне и не можеха да видят къде ходи. А и нейното общуване със скитниците бе нещо толкова недопустимо, че не можеше изобщо да стигне до главите им. Ала те забелязаха веднага барончето, което се промъква горе между клоните и го дебнеха, макар и с известно надменно презрение.

От своя страна нашият баща обединяваше мъката си от непослушанието на Козимо и неприязънта си към Ондарива. Кажи-речи хвърляше вината върху тях, сякаш те привличаха сина му в своята градина, за да му предлагат подслон и да го окуражават в неговата бунтовна игра. Баща ми внезапно реши да устрои хайка, за да улови Козимо и то не в нашите владения, а тъкмо когато момчето се намираше в градината на Ондарива. Сякаш за да подчертае своите агресивни намерения към нашите съседи, не пожела лично да води хайката, да се представи лично пред семейството Ондарива и да поиска да му върнат сина. Макар да нямаше основание за подобно нещо, това би означавало отношение на равна нога между благородници. Вместо да постъпи тъй, баща ми изпрати банда от слуги начело с рицаря адвокат Енеа Силвио Карега.

Слугите пристигнаха въоръжени със стълби и въжета пред портите на Ондарива. Рицарят адвокат с фес и роба зафъфли извинения и помоли да ги пуснат. В първия миг домашните на Ондарива помислиха, че слугите са дошли да подрязват нашите дървета, които се надвесват над техния двор. Рицарят повтаряше: „Та да го хванем, да го хванем…“ и гледаше с насочен нагоре към клоните нос, като правеше смешни прибежки. Домашните на Ондарива го прекъснаха и попитаха:

— Ама какво ви е избягало, някой папагал ли?

— Синът, първородният, издънката — рече рицарят адвокат бързо-бързо, облегна една стълба на един индийски кестен и сам се закатери. Между клоните се виждаше седналия Козимо, който клатеше крака, сякаш не го грозеше опасност. И Виола се разхождаше из алеите, отиваше да си играе с един обръч, сякаш нищо особено не се беше случило. Слугите подаваха на рицаря адвокат въжета, като не беше ясно как трябва да се употребяват, за да бъде хванат брат ми. Ала преди още рицарят да стигне до средата на стълбата, Козимо беше вече на друго дърво. Рицарят нареди да преместят стълбата. Това се повтори четири или пет пъти и всеки път изпотъпкваше някоя леха, а Козимо с два скока се прехвърляше върху съседното дърво. Виола внезапно бе обкръжена от лели и заместник-лели, отведена вкъщи и затворена вътре, за да не присъствува на тази олелия. Козимо счупи един клон и като го размаха с две ръце, разсече със свистене въздуха.

— Не бихте ли могли да отидете във вашия просторен парк и да продължите там лова, уважаеми господа? — каза маркиз Ондарива, като тържествено се появи на стълбите на вилата в халат и шапчица, които по странен начин го оприличаваха на рицаря адвокат. — На вас говоря, семейство Пиоваско ди Рондо. — Направи широк кръгообразен жест, който обхвана младия барон на дървото, управителя, слугите, и всичко отвъд стената, което беше наше под слънцето.

Тъкмо тогава Енеа Силвио Карега смени държанието си. Заситни към маркиза и сякаш нищо не е било, замънка, взе да му разправя за водните струи в басейна насреща, и че му е дошло хрумване за много по-висок и ефектен фонтан, който в същото време може да служи и за напояване на тревата чрез подменяне на една шайба. Това беше ново доказателство колко непредвидим и измамен беше характерът на нашия управител. Беше изпратен от барона с точна заръка да се държи твърдо и предизвикателно към съседите. Какво му влизаше в работата да бъбри приятелски с маркиза, сякаш искаше да го умилостиви! Още повече че своите качества на словоохотлив човек рицарят адвокат показваше само когато на него му беше изгодно и то тъкмо когато разчитаха на недружелюбния му характер. И най-странното беше, че маркизът се вслуша в неговите думи, зададе му въпроси и го помъкна със себе си да разгледат всички басейни и фонтани. И двамата бяха облечени еднакво — с дълги горни дрехи, бяха почти еднакво високи, та чак можеше да ги сбъркаш един с друг. Зад тях се помъкна цялата сюрия наши и техни слуги, които не знаеха какво повече да правят, някои със стълби на гърба.

Междувременно необезпокояваният Козимо подскачаше по дърветата край прозорците на вилата и се мъчеше да надникне отвъд завесите на стаята, където бяха затворили Виола. Накрая я зърна, хвърли й една трънкосливка по прозореца. Прозорецът се отвори, появи се лицето на русото момиче и каза:

— По твоя вина съм затворена тук — затвори отново и дръпна завесата.

Козимо изведнъж се отчая.

Когато лошото настроение обземаше брат ми, имаше за какво наистина да се безпокоим. Виждахме го да притичва (ако думата тичам има смисъл, когато се откъсне от земната повърхност и се отнесе към един свят от неравномерни подпори с различна височина, между които има празно пространство) и все ни се струваше, че ще се подхлъзне и ще падне. Но това никога не се случи. Скачаше, притичваше по някой наведен клон, внезапно се повдигаше на по-горния и, след четири или пет подобни нестабилни криволици, изчезваше.

Къде отиваше? Този път той дълго препуска от пърнарите към маслините, и после към буковете. Потъна в гората.

Гората беше гъста и непроходима. Козимо трябваше да си проправя път с шпагата и малко по малко забрави своя бяс. Погълнаха го въпросите, които постепенно се изпречваха пред него и страхът, (който макар и непризнат съществуваше), че се е отдалечил твърде много от познатите места. Както си пробиваше път в гъсталака, видя право пред себе си сред листака две жълти очи, които се взираха в него. Козимо протегна напред шпагата, отмести един клон и бавно го върна в първоначалното положение. Изпусна въздишка на облекчение, засмя се на страха, който бе изпитал. Бе видял чии са тези жълти очи. Бяха на една котка.

Образът на котарака, зърнат при отместването на клона остана ясно в неговото съзнание. След миг Козимо отново трепереше от страх. Защото този котарак по всичко приличаше на котарак, но беше страхотен, можеше да закрещиш от ужас само като го видиш. Трудно беше да се определи какво точно е ужасното в него. Беше пъстър като тигър, по-едър от всички пъстри котки, но това още не беше нищо. Ужасяваха мустаците, щръкнали като бодли на таралеж. Ужасно беше и неговото къхане между два реда изострени като иглички зъби. Ужасни бяха неговите остри уши, настръхналата козина, която се издуваше около наежения врат в руса огърлица. Ужасна беше неговата неподвижна опашка, застинала в неестествено положение.

Козимо беше оставил клона да се върне на мястото си, а жълтите ириси продължаваха да го фиксират между листата като искряха около черните зеници. Звуците, които издаваше, ставаха все по-мрачни и плътни. И Козимо разбра от всичко това, че пред него се намира най-кръвожадната дива котка на гората.

Секнаха всички чуруликания и пърхания. Дивият котарак се хвърли, но не срещу момчето. Направи почти вертикален скок и тъй повече изненада, отколкото уплаши Козимо. Страхът дойде после, когато видя котката точно над главата си. Беше там, на един клон, наежена, виждаше се рошавият й корем покрит с почти бяла козина, ноктите забити в дървото, докато извиваше гръб. Звярът къхаше и без съмнение се готвеше да се стовари върху него. С отмерено и несъзнателно движение Козимо премина на по-долния клон. „Къх, къх!“ лютеше се дивият котарак и при всяко къхане правеше по един скок насам и натам. Намери се отново на клона над главата на Козимо. Брат ми повторно се изплъзна, но възседна най-ниския клон на бука. Под него на доста голямо разстояние беше земята. Все пак земята не беше чак толкова далеч, нямаше какво да чака, та да види какво ще направи звярът, когато престане да издава тия ужасяващи звуци — смесица от съскане и мяукане.

Козимо повдигна крак, сякаш, се готвеше да скочи долу. Но тъй като в него се бореха два инстинкта, естественият да потърси безопасност и упоритостта да не слиза дори това да му струва живота — той в същото време стисна с бедра и колена клона. На котарака му се стори, че момчето се намира в неустойчиво положение, и че това е мигът, в които трябва да се хвърли. Скочи върху него с настръхнала козина, извадени нокти и съскане. Козимо не успя да направи друго, освен да затвори очи и да насочи напред шпагата, едно безсмислено движение, от което котаракът лесно се предпази и се хвърли към главата му, сигурен, че ще го сграбчи с ноктите си и ще го увлече със себе си надолу. Един нокът засегна Козимо по бузата, но вместо да падне, тъй както беше стиснал клона с колене, той полегна на гръб по дължината на клона. Тъкмо обратното очакваше котаракът, който по този начин не го уцели, видя се отхвърлен настрана и взе да пада. Опита се да се задържи, заби нокти в клона и поради тласъка се завъртя във въздуха. Това трая миг — достатъчен за Козимо победоносно и устремно да го посрещне и да забие шпагата в корема му.

Бе спасен. Бе опръскан с кръв. Мъртвият звяр бе набучен на шпагата като на шиш. Бузата му бе раздрана с тройна бразда от окото до брадата. Ревеше от болка и ликуваше, не разбираше какво става наоколо и се притискаше до клона, до шпагата, до трупа на котката. Изживяваше щастливия и мъчителен миг на оня, който е победил за първи път и се чувствува длъжен да продължава единствено по избрания път, без възможността да се оттегли като победен.

Видях да се приближава по дърветата в това състояние, целият окървавен, включително и жилетката, с разрошена плитка под омачканата шапка. Държеше дивата котка за опашката. Сега звярът приличаше на обикновена котка и толкоз. Изтичах при генералшата на терасата.

— Уважаема майко — извиках — ранен е!

— Was? Как тъй ранен? — вече насочваше далекогледа.

— Ранен като ранен — казах аз и Генералшата изглежда реши, че моето обяснение е компетентно, защото проследи Козимо с далекогледа, докато той скачаше по-пъргав от всякога и каза:

— Вярно. Es ist Wahr.

Веднага се зае да приготовлява марля, пластири и балсам, сякаш трябваше да снабдява лазарета на цял батальон. Даде ги на мен да ги занеса. Изобщо не я докосна надеждата, че той може да се върне вкъщи, защото има нужда от лечение. Понесъл пакета с превръзки, аз изтичах в парка и застанах да почакам при последната черница до стената на Ондарива. Той беше вече изчезнал, спуснал се беше по магнолията.

Козимо се появи триумфално в градината на Ондарива с убития звяр в ръка. И какво видя на площадката пред вилата? Една готова за заминаване каляска. Върху покрива слугите товареха багаж. Сред рояк гувернантки и тъмно облечени строги лели, Виола, облечена за път, прегръщаше маркиза и маркизата.

— Виола! — извика Козимо и вдигна котарака за опашката. — Къде отиваш?

Всички около каляската насочиха поглед към клоните и като го видяха раздран, кървящ, с вид на побъркан и с мъртвия звяр в ръка, се ужасиха.

— Отново тук! И в това състояние! — Сякаш обзети от някакъв бяс, всички лели забутаха момичето към каляската.

Виола се обърна, вдигна нос нагоре и с обиден вид, при което обидата беше примесена с досада, като си придаваше важност спрямо роднините, а може би и към Козимо, извика (без съмнение в отговор на неговия въпрос):

— Пращат ме в колеж! — После се обърна, за да се качи в каляската. Не благоволи да погледне отново нито него, нито неговия лов.

Вратичката беше вече затворена, кочияшът бе на капрата. Козимо, който още не можеше да повярва на внезапното заминаване, се опита да привлече вниманието й, да я накара да разбере, че посвещава на нея кървавата си победа. Ала успя само да извика:

— Победих един котарак!

Камшикът изплющя, каляската потегли сред разветите кърпички на лелите и от прозорчето се чу гласът на Виола:

— Тъй ли, браво!

Не се разбра дали това беше възклик на ентусиазъм или подигравка.

Такова бе тяхното сбогуване. Напрежението, болката от драскотините, разочарованието, че не е добил слава за своя подвиг, отчаянието поради внезапната раздяла, всичко това запуши гърлото на Козимо и после се изля в ожесточен плач, изпълнен с викове, стенания и чупене на клончета.

— Марш от тук! Марш от тук, гамен! Вън от нашата градина! — нахвърлиха се лелите и всички слуги на Ондарива притичаха с дълги пръти и взеха да хвърлят камъни, за да го изгонят.

Козимо запрати мъртвия котарак срещу оня, който се случи под него, като хълцаше и викаше. Слугите вдигнаха звяра за опашката и го хвърлиха на едно торище.

Когато научих, че нашата съседка е заминала за известно време, ме обзе надежда, че Козимо ще слезе. Не зная защо, но свързвах с нея, или по-скоро и с нея, решението на брат ми да остане по дърветата.

Но дори не стана дума за това. Качих се да му занеса превръзки и пластири. Той сам се зае да лекува драскотините по лицето и ръцете си. После пожела въдица с кукичка. Послужи си с нея, за да вземе мъртвия котарак, като се надвеси от една голяма слива над торището на Ондарива. Одра котарака, ощави както можа кожата и си направи шапка. Това беше първата кожена шапка от онези, които той носи цял живот.