Итало Калвино
Баронът по дърветата (10)

X
Дакелът Отимо Масимо

Поради това, че като растат се усукват и извиват, маслините бяха за Козимо равни пътища, търпеливи и приятелски настроени дървета, с груба кора, по която се минава и удобно се спира, макар големите клони да са само няколко на всяко дърво и да не позволяват голямо разнообразие на движенията. А по смокинята, например стига да внимаваш и да прецениш дали ще издържи тежестта, можеш дълго да се провираш. Козимо стоеше под листатия свод, виждаше как сред жилките на листата се промъква слънчева светлина, как зелените плодове се издуват малко по малко, усещаше уханието на млечния сок, който сълзи по дръжките. На устойчивата офика или по черниците, където зреят плодове беше приятно, жалко, че са така редки дървета. Редки бяха и орехите, които помамваха и мен понякога, като гледах моя брат да се губи в един огромен стар орех, като в дворец на много етажи и с безброй стаи.

Козимо с удоволствие се застояваше между къдравите листа на пърнарите — вечно зелените дъбове, обичаше техните напукани стебла. Когато беше замислен повдигаше кората — не за да наврежда на дърветата, а сякаш за да подпомага дървото в неговото дълго и уморително усилие да се обнови. Или пък лющеше бялата кора на чинарите разкривайки ивици от старо мъхесто злато. Обичаше също грапавите стволове на бряста, от чиито цицини покарваха нежни вейки, кичури назъбени листа и хартиени парашутчета. Ала по тях беше трудно да се движи, защото тънките и гъсти клони растат право нагоре и оставят малко място за минаване. В горите предпочиташе буковете и дъбовете. Близките разклонения по боровете не бяха здрави, бяха покрити с иглички и не позволяваха нито да се свие между тях, нито да се хваща за тях. А кестенът със своя бодлив листак, с плодовете таралежчета, грапава кора и високо издигнати клони, сякаш е направен да отпъжда всеки посетител.

Дойде зимата. Козимо си направи кожена шуба. Съши си я сам от кожички на различни животни, които беше ударил: зайци, лисици, белки и порове. На главата си носеше все същата шапка от кожа на дива котка. Направи си и панталон от козя кожа с дъно и колена от мешин. А колкото за обуща, най-накрая разбра, че най-подходящото нещо за дърветата са пантофите и си направи едни, но не зная от каква кожа, може би от язовец.

Така се бореше със студа. Трябва да кажа, че по онова време при нас зимите бяха меки. Нямаше го сегашния студ, за който се казва, че Наполеон е домъкнал чак от Русия и който го гонел по петите чак до тук. Но и тогава не беше за предпочитане да прекараш зимна нощ на открито.

За нощите Козимо беше възприел системата мях от кожа. Не използуваше палатки и колиби, а само един мях с козината навътре, закачен на клон. Вмъкваше се вътре, изчезваше и заспиваше свит като дете. Ако необикновен шум смутеше нощта, от отверстието на чувала се показваше кожената шапка, цевта на пушката и най-после Козимо с опулени очи. Разказваха, че очите му били започнали да светят в мрака като на котките и бухалите. Аз обаче не забелязах това.

А сутрин, когато се обадеше сойката, от чувала излизаха две ръце свити в юмруци, юмруците се издигаха и двете ръце бавно се протягаха. Като се разкършваше, Козимо показваше навън прозяващото се лице, после се виждаха гърдите, пушката преметната през рамо и шишенце с барут. Краката му бяха започнали да се изкривяват поради навика да стои клекнал и да лази на четири крака. Тези крака изскачаха навън, раздвижваха се и тъй с разкършване на гърба, почесване под кожената шуба, вече буден и свеж като кукуряк, Козимо започваше своя ден.

Отиваше при чешмата, защото си имаше висяща чешма, измайсторена от него или по-скоро изградена с помощта на природата. Наблизо имаше поток, който на едно стръмно място се спускаше като водопад, а недалеч вековен дъб издигаше своите клони. С парче кора от топола, дълго някой и друг метър, Козимо беше направил нещо като улей, който докарваше водата от водопада до клоните на дъба. Там той можеше да пие и да се мие. Имаше и сапун. С помощта на сапуна, като го прихванеше понякога, переше дрехите си. Беше си докарал на дъба и едно корито. После просваше прането да се суши на въжета, опънати от клон на клон.

Изобщо правеше всичко по дърветата. Беше открил и начин да препича на шиш ударения дивеч, пак без да слиза. Постъпваше по следния начин: с огниво запалваше шишарка и я хвърляше на земята на място, приспособено за огнище. Огнището го бях изградил аз от гладки камъни. После хвърляше отгоре клечки и вършини, стъкваше огъня с помощта на пиростия завързана на дълга тояга, така че пламъкът да стига шиша, който бе закачен на два клона. Всичко това изискваше внимание, защото винаги има опасност да предизвикаш пожар в гората. Неслучайно това огнище също беше под дъба близо до водопада, от който можеше да се черпи колкото вода потрябва в случай на опасност.

Една част от ударения дивеч Козимо използуваше за храна, а останалото заменяше при селяните срещу плодове и зеленчуци. Той просто живееше добре, дори нямаше нужда да му се изпраща каквото и да е от къщи. Един ден научихме, че всяка сутрин пиел прясно мляко. Бил се сприятелил с една коза, която идвала и се изкачвала до чатала на едно маслинено дърво, невисоко от земята. Дори не се изкачвала, а само надигала задните си крака. Козимо слизал с кофа до чатала и я доял. Подобно споразумение имал и с една червена кокошка, падуанска порода, много умна. Направил й тайно полог в хралупата на едно дърво и през ден намирал там по едно яйце, което изпивал като пробивал две дупчици с игла.

Друг проблем: къде да си върши природните нужди? Отначало правел всичко тук и там, светът е голям и Козимо много не се замислял, правел го където падне. После разбрал, че не е хубаво така. Намерил една елша на брега на потока Фетенцо. Дървото протягало към много подходящо и отдалечено място един чатал, на които можело удобно да се седне. Фетенцо беше тъмен поток, скрит сред камъша, с бързо течение и в него близките села хвърляха отпадъчните си води. Тъй младият Пиоваско ди Рондо живееше културно, като уважаваше достойнството на другите и своето собствено.

Но в неговия живот на ловец липсваше необходимото допълнение. Куче. Вярно е, че аз бях готов да се хвърлям в трънкосливките и храсталаците, за да търся дроздове, бекасини, пъдпъдъци, след като брат ми ги беше прострелял в небето. Дори една нощ бе дебнал и бе ударил лисица, току-що излязла от пущинаците. Но аз можех да бягам от къщи в гората само от време на време. Бях се подчинил на стотиците задължения на семейния живот: заниманията при абата, учението, богослужбите, необходимостта да сядам на масата с родителите си. Всичко това ме задържаше вкъщи. В края на краищата фразата, която чувах да ми се повтаряше непрекъснато: „В едно семейство стига един бунтовник“, не беше съвсем без основание и остави отпечатък върху целия ми живот.

И така Козимо ходеше на лов почти винаги сам. Много рядко случаят бе благосклонен, както стана с една авлига — тя не мръдна. Жълтите й криле се бяха закачили за клона. За да прибира дивеча, брат ми употребяваше нещо като рибарски принадлежности: въдици с връв, куки и въдички, но невинаги успяваше. Случваше се някой бекас да почернее от мравки сред къпинака.

Споменах за задачите на ловното куче, защото Козимо тогава ловуваше само от гюме, прекарвайки цели сутрини или нощи свит на своя клон. Чакаше дроздът да кацне на върха на близко дърво, или заекът да се появи на открито. Когато не дебнеше спотаен, обикаляше наслуки, следваше песента на птиците, или се опитваше да отгатва най-вероятните пътеки на дивеча с ценна кожа. Когато чуеше лая на хрътките погнали някой заек или лисица, знаеше, че трябва да се държи настрана. Това не беше негова плячка. Знаеше си, че е самотен и случаен ловец. Почиташе установените правила, макар че от своите незаменими места за наблюдение можеше да следи и да цели дивеча подгонен от чуждите кучета. Но никога не вдигаше пушката по него. Чакаше по пътеката да пристигне задъханият ловец, напрегнал зрение и слух и му сочеше накъде е отишъл звярът.

Един ден видя да препуска лисица. Червена вълна̀ сред зелената трева, свирепо изфучаване, щръкнали мустаци. Тя прекоси поляната и изчезна в пущинака, а след нея — „ау, ау, ау“ — кучетата.

Те пристигнаха в галоп. Душеха по земята. На два пъти загубиха следата на лисицата и хукнаха под прав ъгъл.

Бяха вече далеч, когато със скимтене — юй, юй! — се приближи нещо. То пореше тревата повече на рибешки, отколкото на кучешки подскоци. Наподобяваше делфин, но с по-остра муцуна и с уши като на хрътка, само че още по-увиснали. В задната си част приличаше съвсем на риба и сякаш плуваше, пляскайки перки или лапи на ципоного. Като че това животно нямаше крака и беше твърде дълго. Излезе на пътеката: беше един дакел.

Без съмнение, твърде младото куче, дори още кутре, се беше присъединило към глутницата хрътки и беше изостанало. Шумът, който сега хрътките вдигаха беше някакво обидено лаене — бяха загубили следата. Сега плътната глутница се бе превърнала в рояк душещи носове из обраслия с острица пущинак. Твърде голямо беше нетърпението им да намерят отново загубената следа, за да я търсят както трябва. Устремът им беше спаднал и вече някои от тях дигаха крак край камъните. Запъхтяният дакел ги настигаше със своя тръс и неоправдано победоносно вдигната муцуна. Продължаваше и все така неоправдано хитро да квичи — „Юй! Юй!“.

— Хррр — веднага му се озъбиха хрътките, оставиха за миг търсенето на лисичата миризма и го нападнаха — Гррр!

После бързо го забравиха, обърнаха се и отминаха.

Козимо наблюдаваше дакела, който безцелно се въртеше наоколо. Кучето криволичеше и тук-там душеше. То видя момчето на дървото и размаха опашка. Козимо беше убеден, че лисицата е все още свита наблизо. Хрътките се бяха пръснали надалеч, чуваше се от време на време как притичват по отсрещните хълмове — нестроен и безцелен лай. Насъскваха ги приглушените гласове на ловците. Козимо каза на дакела:

— Хайде! Хайде, търси!

Младото куче се хвърли да души. От време на време се обръщаше да погледне момчето.

— Търси, търси!

Козимо го изгуби от погледа си. Чу шумолене из храсталаците, после внезапно — Ау! Ау! — и след това яростно — Яй! Яй! Яй! — Беше вдигнало лисицата.

Козимо видя звярът да тича през поляната. Но можеше ли да се стреля по лисица, вдигната от чуждо куче? Козимо я остави да мине и не стреля. Дакелът дигна муцуна към него с онзи поглед, който отправят кучетата, когато не разбират сложните причини на човешките постъпки, и отново се хвърли с нос насочен към лисицата.

— Яй, яй, яй! — накара я да направи цял кръг. Ето, връщаше се. Биваше ли да стреля, или не? Не стреля. Дакелът погледна нагоре с тъга в очите. Не лаеше вече, езикът му висеше повече от ушите, беше изтощен, но продължаваше да я преследва. Тази гонитба обърка хрътките и ловците. По пътеката затича старец с тежък аркебуз.

— Ей, — извика Козимо — този дакел ваш ли е?

— Върви по дяволите — отвърна старикът, който навярно беше много ядосан. — Кой ходи на лов с дакели?

— Тогава аз ще стрелям по дивеча, който дакелът дигне — настоя Козимо, който искаше на всяка цена да спази правилата.

— Стреляй и по дявола ако щеш — изръмжа оня и отмина тичешком.

Дакелът отново доведе лисицата. Козимо стреля и я удари. Дакелът стана негово куче. Сложи му име Отимо Масимо.

Ясно бе, че преди тази случка Отимо Масимо е бил нечие куче, присъединило се към глутницата хрътки от младежки ентусиазъм. Но откъде беше дошло? За да открие това, Козимо остави кучето да го води.

Влачейки се ниско над земята, дакелът преминаваше храсталаци и дупки, после се обръщаше да види дали момчето по клоните успява да следва неговия път. Маршрутът беше толкова непривичен, че Козимо не забеляза веднага къде пристигнаха. Когато разбра, сърцето в гърдите му подскочи. Бяха в градината на маркизите Ондарива.

Вилата беше заключена, капаците на прозорците бяха залостени. Само вятърът блъскаше капака на една капандура. Градината, оставена без грижи, повече от всякога приличаше на гора от далечен континент. А по алеите, вече обрасли с трева, по пътеките с избуяли храсталаци, Отимо Масимо подскачаше щастливо като у дома си и гонеше пеперудите.

Изчезна в един храсталак. Когато се върна, носеше в устата си панделка.

— Какво е това, Отимо Масимо? Какво е, кажи!

Отимо Масимо клатеше опашка.

— Донеси тук, носи!

Козимо се бе спуснал на нисък клон. Пое от устата на кучето избелялото парцалче, което сигурно беше панделка от косите на Виола. И това куче, без съмнение, е било куче на Виола, забравено още като кутре в градината при последното преместване през миналото лято. Козимо като че ли си спомни, че го е виждал тогава — то надничаше от една кошничка, носена от русото момиче. Може би й го бяха подарили точно тогава.

— Търси, търси! Отимо Масимо!

Дакелът се хвърляше между бамбуковите стебла и се връщаше с други спомени от нея: въже за скачане, разкъсано парче от хвърчило, ветрило.

Високо горе, на най-високото дърво в градината, брат ми излу, сигурен, че на нея би й направило удоволствие, макар и да го бе наричала с друго име, написа: куче дакел Отимо Масимо.

Оттогава нататък, който видеше момчето по дърветата, бе сигурен, че като погледне под него, или там наблизо, ще види да се влачи дакелът. Беше го научил да изпълнява командите „търси“, „куш“, „донеси“, всичко, което вършат ловните кучета. Заедно преследваха всички зверове в гората. За да му донесе дивеча, Отимо Масимо се вдигаше колкото можеше повече с две лапки по дънерите. Козимо се спускаше да вземе заека или ястребицата от устата му и го милваше. Това беше цялата им близост, цялата им взаимна радост. Но между земята и клоните непрекъснато протичаше разговор, струеше разбирателство, което се изразяваше в кратки излайвания, цъкане с език и щракане на пръсти. Те чувствуваха непрекъснато необходимото присъствие, което е кучето за човека и човека за кучето. Колкото да бяха различни от другите хора и кучета, за тях можеше да се каже, че ги свързва щастливо приятелство.