Итало Калвино
Баронът по дърветата (4)

IV
Банда малки крадци

Не зная дали е истина онова, което пише в книгите: че в древни времена, ако се случело една маймуна да тръгне от Рим, скачайки от дърво на дърво, можела да стигне до Испания, без да докосне земята. По мое време толкова гъсти гори имаше само в залива Омброза — от единия край до другия — през равнината, чак до билото на планините. И с това нашата местност се славеше навсякъде.

Сега тази местност няма да я познаеш. Всичко започна от времето, когато дойдоха французите да секат горите, сякаш това е ливада, която може да се коси всяка година, та да израсне отново. Ала горите не израснаха. Отначало ни се струваше, че са виновни войната и Наполеон, че времената са такива. Но изсичането на горите не престана и след това. Сега хребетите са голи. На нас, дето ги знаехме от преди, те произвеждат потресаващо впечатление.

Някога, където и да отидеш, между теб и небето имаше листа и клони. Единствената по-ниска растителност бяха насажденията от лимонови дръвчета, но и сред тях се издигаха криви смоковници, които нагоре по хълмовете задръстваха цялото небе над овощните градини със сводовете на своя тежък листак. Там, където нямаше смокини, растяха череши с тъмна шума, или нежни дюли, праскови, бадеми, млади круши, разточителни сливи и после офики, рошкови, а също брястове или многолетни орехи. Отвъд овощните дървета започваха маслиновите горички — един сивосребрист облак в средата на склона. В дъното бе струпано селото, между ниския пристан и високата крепост. И там навсякъде между покривите се подаваха корони на растения: пърнари, чинари, дъбове, една по-горда и не тъй доходна растителност, която си поемаше дъх — но с мярка и ред — в зоната, където благородниците бяха построили своите вили и опасали с огради парковете си.

Над маслинените дървета започваше гората. Иглолистните дървета навярно някога са царували в цялата област, защото още проникваха на клинове и кичури чак до плажа. Дъбовете се срещаха по-често и бяха по-нагъсто, отколкото сега може човек да си представи, защото бяха първата и най-ценена жертва на секирата. Още по-нагоре боровете отстъпваха място на кестените, гората се качваше по планината и не се виждаше краят й. Това беше вселена от живителни сокове, между които ние, жителите на Омброза, живеехме едва ли не, без да ги забелязваме.

Първият, който насочи вниманието си към гората, бе Козимо. Той разбра, че след като дърветата са тъй нагъсто, може да преминава от клон на клон доста мили разстояние, без да има нужда изобщо да слиза. Понякога хвърлей гола земя го принуждаваше да прави широки обиколки, но бързо привикна на всички принудителни пътешествия и пресмяташе разстоянията не според нашите мерки, а винаги имаше предвид обиколния път, който трябваше да следва по клоните. А там, където не можеше да достигне със скок най-близкия клон, започна да използува технически хрумвания, но затова ще разкажа по-нататък. Сега още сме в зората, в която като се събуди, се намери на дъба, сред шума и врявата на скорците, наквасен от ледената роса, пребит от умора, с изтръпнали ръце и крака. Но той бе щастлив и се впусна да изследва новия свят.

Стигна до последното дърво на парковете, един чинар. Под него се разстилаше равнината, позеленяла от развяващите се във въздуха листа на смокините и черешите. И из този пейзаж като вълни преминаваха остри, ненадейни викове и после шумолене, някой и други трясък от счупен клон и пак викове, този път по-различни и яростни. После следваше дълго затишие, докато от съвсем друго място започваше отново смесицата от гласове и шумове. И посоките, откъдето идваха шумовете — от тук и от там из равнината, бяха все откъм местата, където вятърът разклащаше малките назъбени листа на черешите.

Отправи се към най-близката редица високи черешови дървета с хубав листак и клони, натежали от черни череши. Но брат ми още нямаше око да различава веднага какво има и какво няма между клоните.

Застана неподвижно: преди малко се чуваше шум, а сега не. Той беше сред по-ниските клони и сякаш усещаше струпани над себе си всички череши, ала не можеше да си обясни защо дървото над него изглеждаше отрупано с очи вместо с череши.

Козимо вдигна поглед и цап! Една презряла череша му падна на челото. Опули очи от усилие да гледа нагоре към светлото небе и видя, че над него и по съседните дървета бяха накацали хлапаци.

Като разбраха, че ги е забелязал, те престанаха да се спотайват и с остри, но малко приглушени гласове изрекоха нещо такова:

— Гледай го там, хубавецът! — и като отмахваха пред себе си вейките, всеки слезе на по-ниския клон към момчето с тривърха шапка на глава. Те бяха гологлави или с разнищени сламени шапки, някои бяха сложили на главата си торби като качулки. Облечени бяха в дрипави ризи и панталони, който не беше бос имаше навуща, а някои носеха на вратовете си завързани налъми, които бяха свалили при катеренето. Това беше известната банда от крадци на плодове, с която Козимо и аз — поне в това послушни на семейните забрани — държахме да не се срещаме. Но тази сутрин запознанството беше добре дошло за моя брат, макар да не му беше ясно, какво може да излезе от цялата работа.

Зачака спокойно, докато те се спуснаха, като го сочеха, и подхвърляха полугласни подигравки:

— Какво търси този тук?

И плюваха в лицето му някоя и друга костилка от череша, подхвърляха му червиви или накълвани от кос плодове, след като ги завъртаха за дръжката, като да мятаха с прашки.

— Охо! — казаха ненадейно. Бяха видели шпагата, която висеше на кръста му. — Видяхте ли какво има? — И отново избухнаха в смях. — Шиш за дроздове.

После млъкнаха и се сдържаха да не се разкискат, защото щеше да се случи нещо — да си умреш от удоволствие. Двамина от малките нехранимайковци тихичко се бяха преместили на един клон точно над Козимо и се готвеха да нахлузят на главата му една торба, една от нечистите торби, които им служеха навярно за да слагат плячката си, и когато бяха празни ги слагаха по главите си като качулки чак до раменете. След малко брат ми щеше да се озове в чувала, без сам да разбира как и щяха да го завържат като салам и да го набъхтят.

Козимо подуши опасността, или пък не подуши нищо. По-скоро се почувствува осмян поради шпагата и пожела да я извади от ножницата, за да запази честта си. Размаха я високо, острието докосна торбата. Брат ми я забеляза, с един замах я изтръгна от ръцете на двамата нехранимайковци и я захвърли надалеч.

Ударът беше сполучлив. Другите възкликнаха „Ох!“ едновременно разочаровано и учудено. А към двамата си приятели, които се оставиха да им бъде хвърлена торбата, отправиха най-груби ругатни.

Козимо не успя да се нарадва на успеха си. Надигна се озлобление, този път от обратна посока, откъм земята. Избухна лай, захвърчаха камъни, чуха се крясъци.

— Ама сега няма да ни избягате! — и се надигнаха остриета на вили.

Крадците по клоните се сгушиха и се закатериха нагоре, свиваха колене и лакти. Шумът около Козимо бе привлякъл вниманието на селяните, които бяха нащрек.

Атаката бе подготвена добре. Беше им омръзнало да им крадат едва узрелите плодове. Мнозина дребни собственици и арендатори от долината се бяха съюзили. Тактиката на невръстните крадци бе да атакуват едновременно някоя овощна градина, да я оплячкосат и да избягат на друга страна, и отново да нападнат. Единственото, което можеше да им се противопостави бе същата тактика: всички заедно да ги причакват в някой чифлик, където рано или късно щяха да дойдат и да ги спипат там. Сега отвързаните кучета лаеха и дращеха озъбени по черешовите дървета, а във въздуха се извисяваха вили за сено. Двама-трима от крадците скочиха на земята точно навреме, за да бъдат убодени по гърбовете с тризъбците и ухапани от кучетата по дъната на панталоните. Избягаха като викаха, издънвайки с главите си редиците лози. Никой друг не посмя да слезе: стояха стреснати по черешите и се качваха, предшествувани от острите зъби на вилите.

На Козимо бяха необходими няколко минути, за да разбере, че няма какво да се плаши, само защото бандата от скитници се е изплашила. Безсмислено беше да смята, че те са много опитни, а той не. Фактът, че останаха да стърчат там като глупаци, беше вече доказателство за противното. Какво чакаха, та не избягаха по околните дървета? Брат ми можеше да си отиде, както беше стигнал до там. Нахлупи тривърхата си шапка, потърси клона, който вече му беше послужил за мост, мина от последната череша на един рошков, провеси се, спусна се до една слива и тъй нататък. Другите, като видяха да се движи през клоните, като че се намира на площад, разбраха, че трябва да тръгнат веднага след него. За да налучкат пътя сами им трябваше доста време. Последваха го мълчаливо, пълзешком по криволичещия път. В това време той се бе прекачил през една смокиня, прескочи плета на градината, спусна се върху праскова с нежни клончета, така че хлапаците трябваше да минават един по един. Прасковата му послужи само за да се хване за кривото стебло на една маслина, наведена над някаква стена. От маслината със скок се озова на един дъб, който проточваше здрав клон отвъд потока — а оттам можеше да се мине на дърветата на отсрещната страна.

Хората с вилите, които вече смятаха, че крадците на плодове са им в ръцете, ги видяха да се измъкват над главите им като птичета. Последваха ги, като тичаха с лаещите кучета, но трябваше да заобиколят плета, после стената, а в тази част над потока нямаше мостчета и докато търсеха брод изгубиха време. Хлапаците бяха вече далеч и си плюха на петите.

Те сега бягаха като хора стъпили на земята. Върху клоните остана само брат ми.

— Къде ли е стигнал онзи циркаджия с гамашите? — се питаха крадците, като не го виждаха пред себе си. Вдигнаха поглед. Беше си там и се катереше по маслините.

— Ей, ти, спусни се долу, вече няма да ни хванат!

Той не слезе, скочи от клон на друг, мина от едно маслинено дърво на друго, и се изгуби от погледите между гъстите сребристи листа.

Бандата от малки разбойници, с накачулени торби и с кошници в ръцете, сега опустошаваше някакви череши в равнината. Работеха методично, като обираха клон след клон. И ето че на върха на най-високото дърво, кацнал с преплетени крака, откъсвайки с два пръста дръжките на черешите и поставяйки ги в шапката, закрепена на коленете му, кого видяха? Момчето с гамашите!

— Ей, ти откъде се взе? — го попитаха грубо. Бяха засегнати, сякаш беше долетял.

Брат ми престана да бере. Сега вземаше една по една черешите от шапката и ги поднасяше към устата си, като че бяха захаросани. Издухваше с устни надалеч костилките, като внимаваше да не изцапа жилетката си.

— Този сладоледчо — обади се някой — какво се мъкне с нас? Защо ни се меси? Защо не яде череши от своята градина?

Но бяха малко засрамени. Бяха разбрали, че на дърветата е по-опитен от тях.

— Между тези сладоледчовци — каза друг — понякога се ражда по погрешка и някой по-свестен — например Синфороза.

При това тайнствено име Козимо наостри ухо, и без сам да знае защо, се изчерви.

— Синфороза ни измени! — каза друг.

— Но беше момиче на място, макар че и тя е от сладоледчовците. Ако тази сутрин беше изсвирила отново с рога, нямаше да ни спипат.

— И един сладоледчо може да идва при нас, разбира се, ако стане от нашите!

Козимо разбра, че сладоледчовци наричаха всички обитатели на вилите, благородниците и изобщо високопоставените лица.

— Я слушай — му каза един — да сме наясно. Ако искаш да останеш с нас и да правим заедно хайки, покажи ни всички пътища, които знаеш.

— И ни остави да влезем в овощната градина на твоя баща! — каза друг. — Мен веднъж там ме стреляха със сол!

Козимо ги слушаше, но беше погълнат от някаква мисъл. После попита:

— Кажете ми, коя е Синфороза?

Тогава всички дрипльовци сред клоните избухнаха в смях и се смяха така, че един едва не падна от черешата, а друг се наклони назад, като се държеше с крака за клона. Трети провисна на ръце, като се кикотеше и крещеше.

С тази врява, то се знае, привлякоха вниманието на преследвачите и те отново ги погнаха. Наближи отряд с кучета. Разнесе се силен лай и ето ги пак ония с вилите. Само че този път, извлекли поука от поражението, първо се качиха по стълбите, заеха дърветата наоколо и от там като насочиха остри зъбци и гребла, ги обградиха. А кучетата, които останаха долу, след като хората се пръснаха горе по дърветата, не проумяха веднага на коя страна са насъскани и известно време лаеха едно тук, друго там с вдигнати муцуни. Така крадците можаха да скочат пъргаво на земята, да хукнат всеки в различна посока сред обърканите кучета, и макар някои от тях да бяха ухапани по прасеца или да изядоха по някой удар с тояга или камък, повечето напускаха невредими полесражението.

На дървото остана Козимо.

— Слез! — му викаха хлапаците, които се спасиха. — Какво правиш? Спиш ли? Скачай на земята, докато пътят е свободен.

Но той притисна с колене един клон и извади шпагата. От съседните дървета селяните протягаха към него вилите си завързани за тояги, за да го стигнат. Козимо въртеше шпагата и ги отбиваше, докато насочиха една право към гърдите му, приковавайки го до стеблото.

— Спри! — извика един глас. — Това е младият барон Пиоваско! Млади господине, какво правите там горе? Как тъй имате вземане-даване с тази паплач?

Козимо позна Джуа дела Васка, един от изполичарите на нашия баща.

Вилите се отдръпнаха. Мнозина снеха шапки. Брат ми също с два пръста вдигна от главата си тривърхата шапка и се поклони.

— Ей вие там долу, вържете кучетата! — викнаха онези. — Иска да слезе! Можете да слезете, млади господине, но внимавайте, че дървото е високо. Почакайте, ще сложим стълба! После ще ви придружа до вкъщи!

— Не, благодаря, благодаря — каза брат ми. — Не се притеснявайте, зная пътя, зная си моя път.

Скри се зад стеблото на дървото и се появи над друг клон. Отново заобиколи ствола. Този път видяха само краката му на по-горен клон, защото горе листакът беше гъст. Краката подскочиха и изчезнаха.

— Къде отиде? — питаха се хората. И не знаеха къде да гледат — горе или долу.

— Ето го! — зърна го някой на върха на отдалечено дърво. Отново изчезна.

— Ето го! — беше на върха на още по-отдалечено дърво, люлееше се като носен от вятъра. Скочи.

— Падна! Не! Там е!

Само шапката и плитката му се виждаха над зеленеещите се върхари.

— Що за господар е твоят? — питаха онези Джуа дела Васка. — Човек ли е или диво животно? Или е сам дяволът?

Джуа дела Васка остана безмълвен. Прекръсти се.

Чу се гласът на Козимо. Една проточена песен…

— О, Син-фо-ро-за!