Итало Калвино
Баронът по дърветата (18)

XVIII
Вие слизайте, аз не!

Цъфнаха прасковите, бадемите, черешите. Козимо и Урсула прекарваха заедно дните си сред цъфналите дървета. Пролетта обагряше с радост дори помрачаващото присъствие на роднините й.

Моят брат веднага съумя да стане полезен в колонията на изгнаниците. Учеше ги на различни начини да минават от дърво на дърво и подтикваше благородните семейства да излизат от обичайната си достопочтеност, да правят известни движения. Прехвърли въжени мостове, които позволяваха на по-старите изгнаници да си разменят визити. И тъй в почти едногодишен престой между испанците, дари колонията с много приспособления открити от него: резервоари за вода, котлони, кожени чували, за да спят вътре.

И понеже техническите нововъведения не са нищо, ако не са придружени от идеи, Козимо се опита да обясни на улегналите благородници теориите на Русо и на Волтер. Не постигна успех, защото никой от испанците не разбра нищо. Ала дон Сулписио започна да смята барона за опасна запалена глава и да пуска фитили на дон Федерико, да не оставя девойката да излиза повече с него.

И наистина, благородните семейства бяха възпитани в много строги нрави, но сега бяха по дърветата, в изгнание и не обръщаха внимание на много работи. Козимо им се струваше събуден младеж, при това с титла, и умееше да бъде полезен. Стоеше все с тях, без някой да го е принудил. И макар да разбираха, че между Урсула и него има нежно разбирателство и ги виждаха да се отдалечават често по овощните градини, за да берат цветя и плодове, затваряха едно око, та да не става нужда да придирят.

Но сега, след като отец Сулписио вся раздор, дон Федерико не можеше повече да се преструва, че нищо не забелязва. Извика Козимо на разговор на своя чинар. Край него бе отец Сулписио, дълъг и черен.

— Baron, бароне, често те виждаме с моята niña, дъщеря, тъй ми казват.

— Учи ме да говоря вашия език, a hablar vuestro idioma, ваше височество.

— На колко си години?

— Навършвам деветнадесет, diez у nueve.

— Joven! Твърде млад! Дъщеря ми е момиче за женене, защо се водиш с нея?

— Урсула е на седемнадесет години…

— Мислиш ли да се задомиш, casarte?

— Какво?

— Зле те учи el castellano, испанския дъщеря ми, hombre, човече. Искам да те питам дали не ще да си избереш една novia, невеста? Да се ожениш?

Сулписио и Козимо едновременно понечиха да протегнат напред ръце. Разговорът клонеше натам, накъдето най-малко желаеше дон Сулписио и още по-малко брат ми.

— Моят дом… — каза Козимо и посочи наоколо към най-високите дървета, към облаците, — моят дом е навсякъде, където мога да се качвам, да отивам нагоре…

— No es esto! Не това исках да кажа! — и принц Федерико Алонсо поклати глава. — Baron, бароне, ако искаш да отидеш в Гранада, когато се върнем, ще видиш най-богатото феодално владение на Сиера. Mejor gue agui. По-хубаво е от тук.

Дон Сулписио не можеше повече да мълчи:

— Но ваше височество, този младеж е последовател на Волтер, не трябва да се среща с вашата дъщеря…

— О, es joven, es joven, млад е, млад е, идеите идват и си отиват, gue se case — нека се задоми и ще му мине. Ела в Гранада, ела.

— Muchas gracias a usted… Много Ви благодаря! Ще размисля. — Козимо мачкаше в ръка шапката от котешка кожа и се оттегли с много поклони.

Когато видя отново Урсула, Козимо се умисли.

— Знаеш ли, Урсула, баща ти разговаря с мен. Едни работи ми наговори…

Урсула се уплаши.

— Не иска ли да се виждаме вече?

— Не това… Той иска да дойда с вас в Гранада, когато свърши вашето изгнание.

— Ах, да! Колко хубаво!

— Само че виждаш ли, аз те обичам, но винаги съм бил по дърветата и искам да си остана…

— О, Козимо, и при нас имаме хубави дървета…

— Да, но за да направя пътешествие с вас трябва да сляза, а сляза ли веднъж…

— Не се тревожи, Козимо. Така или иначе сега сме изгнаници и може би ще си останем изгнаници цял живот.

Брат ми престана да се тревожи.

Но Урсула не бе предрекла правилно хода на събитията. Скоро след разговора пристигна писмо до дон Федерико, писмо с испански кралски печати. Указът за изгнание по благоволението и помилването от страна на негово величество беше обезсилен. Благородните изгнаници можеха да се върнат в своите домове и владения. Веднага из дърветата настана гъмжило.

— Връщаме се, връщаме се! Мадрид! Кадис! Севиля!

Слухът се пръска из града. Жителите на Оливабаса пристигнаха със стълби. Едни от изгнаниците слизаха сред овациите на народа, други събираха багажите си. Дон Федерико бе вдигнат на ръце и свален на земята.

— Baja, joven bizarro! — Извика той на Козимо. — Достойни младежо, слезни! Ела с нас в Гранада!

Козимо, свит на един клон, направи движение като че искаше да се защити.

А принцът:

— Как тъй — не? Ще бъдеш като мой син!

Козимо разпери ръце.

— Качих се тук преди вас, господа! Ще остана и след вас!

Урсула, която бе слязла между първите и заедно със сестрите си се беше заела да товари багажа в една каляска, се хвърли към дървото.

— Тогава оставам с тебе! Оставам с тебе! — и изтича нагоре по стълбата. Четирима-петима я спряха, изтръгнаха я от там и дръпнаха стълбата от дървото.

— Adios, сбогом Урсула, бъди щастлива! — извика Козимо, докато силом я мъкнеха към каляската, която вече тръгваше.

Избухна радостен лай. Дакелът Отимо Масимо, който през целия престой на господаря си в Оливабаса, беше показвал с ръмжене своето недоволство — вероятно озлобен от постоянните свади с котките на испанците — сега отново бе щастлив. Подгони, но на шега няколко котки, забравени по дърветата, които настръхнаха и фучаха срещу него.

Кой на кон, кой в каляска, кой в ландо, изгнаниците заминаха. Пътят опустя. Върху дърветата на Оливабаса остана само моят брат. По клоните тук и там още висеше някоя друго перо, някоя панделка или дантела, която се поклащаше от вятъра, или ръкавица, чадърче с ресни, ветрило, ботуш с шпора.