Итало Калвино
Баронът по дърветата (25)

XXV
Лудостта на Козимо

В Омброза винаги бяха твърдели, че Козимо е луд още когато на дванадесет годишна възраст се качи по дърветата и отказа да слезе. Ала по-късно, както обикновено се случва, неговата лудост бе приета от всички. Нямам само предвид манията му да живее по дърветата, но и другите странности в неговия характер. Всички го смятаха просто за чудак. По-късно започнаха горчивините: Виола го напусна завинаги, историческите събития го разочароваха, вместо да донесе свобода и справедливост на всички хора, Френската революция завърши със завоеванията на Наполеон, а и самият Наполеон се провали. Всички надежди за един по-добър свят изглеждаха загубени. Козимо ставаше все по-меланхоличен, по-затворен, и повече от всякога взе да върши странности. От това време започна да се разнася слухът: „Баронът е полудял!“. А здравомислещите добавяха: „Как може да полудее някой, който винаги си е бил луд!“.

Козимо наистина се беше побъркал. Ако преди се обличаше с кожи от глава до пети, сега започна да украсява главата си с пера, като аборигените от Америка. С пера с ярки цветове от папуняк и зеленика. Освен по главата си, той носеше пера и на други места по дрехите. Накрая взе да си прави фракове, целите покрити с пера. Почна да имитира навиците на различни птици, например на кълвача, като измъкваше от дънерите червеи и ларви и се хвалеше с тях като с голямо богатство.

Произнасяше също така апологии за птиците пред хора, които се събираха да го слушат и да му се подиграват. А той от ловец се превърна в адвокат на пернатите и се обявяваше ту за стърчиопашка, ту за бухал, ту за червеношийка, като се предрешаваше по подходящ начин и произнасяше обвинителни речи отправени към хората, които не искали да признаят птиците за свои приятели. Тези речи представляваха иносказателни обвинения към цялото човешко общество. И птиците бяха забелязали промяната на неговите разбирания и сега идваха близко до него, дори когато долу имаше хора, които го слушаха. Така той можеше да илюстрира своите думи с живи примери, които сочеше по клоните наоколо.

Поради това негово умение, ловците в Омброза дълго обсъждаха възможността да го използуват като гюме^[1]. Но никой не посмя изобщо да стреля по птиците, които кацаха край него, защото и сега, когато беше изпаднал в безумие, баронът продължаваше да вдъхва известно страхопочитание. Вярно, че му се подиграваха, и често под неговите дървета имаше тумба от гамени и безделници, които се развличаха като го вземаха на присмех. В същото време обаче, винаги го почитаха и слушаха с внимание.

Неговите дървета сега бяха декорирани с надписани листове, а също и с плакати с максими от Сенека и Шефтсбъри^[2], а също и с предмети: кичури от пера, църковни свещи, сърпчета, корони, женски корсети, пистолети, везни — вързани един за друг в определен ред. Жителите на Омброза с часове се мъчеха да открият какво означават тези ребуси: дали не искаше да изобрази благородниците, папата, добродетелта, войната? А аз мисля, че понякога те нямаха никакъв смисъл и служеха само за развиване на мисълта и за демонстрация, че и най-необичайните разбирания могат да се окажат правилни.

Козимо започна да съчинява писания, като „Гласът на коса“ „Кълвачът, който чука“, „Диалози на бухалите“ и да ги разпространява сред хората. Дори тъкмо през този период на своята лудост, той усвои изкуството на книгопечатането. Започна да печата брошури и вестници, между които „Сврача газета“, а после обедини всички под заглавието „Монитор на двукраките“. На един орех си бе качил печатарски тезгях, стан, каса с букви, печатарска преса, дамаджана с мастило и прекарваше дните си да съчинява страници и да ги печата. Понякога между пресата и листовете попадаха паяци или пеперуди и техните отпечатъци оставаха върху хартията. Понякога някой сънливец скачаше върху листа с още незасъхнало мастило и замацваше всичко с опашката си. Друг път катеричките грабваха някоя буква от азбуката и я отмъкваха в своята хралупа, като вярваха, че е нещо за ядене, както се случи с буквата „б“, която поради своята кръгла форма и дръжка бяха взели за плод. Козимо трябваше да употребява една буква вместо друга, да започва някои свои статии с „В“ вместо с „Б“, например „Вратя“!

Всичко това добре, обаче аз забелязах, че по това време моят брат не само беше напълно полудял, но че и постепенно оглупява. А последното е по-сериозно и по-тъжно, защото лудостта е природна сила, било за добро, било за лошо, докато глупостта е слабост на природата, за която няма компенсация.

И наистина, през зимата сякаш изпадаше в зимен сън. Седеше в своя чувал, закачен на един ствол и само главата му се подаваше навън, като на малко пиленце. По изключение в най-топлите часове правеше по няколко скока, за да отиде до елшата при потока и се погрижи за тоалета си. Понякога седеше в чувала и попрочиташе нещо, като запалваше в мрака светилниче със зехтин или пък си мърмореше и тананикаше. Ала по-често спеше.

Колкото за яденето, имаше си някакви тайни запаси, но позволяваше да му предложат чиния с макарони или равиоли. Понякога някоя добра душа идваше да му донесе чиния чак горе с помощта на стълба. И наистина сред простите хорица се бе породило нещо като суеверие, че да се дава милостиня на барона, носи щастие. Това бе знак, че Козимо събуждаше страх или предразположение. Мисля, че бе по-скоро второто. Обстоятелството, че наследникът на бароновската титла Рондо живее от явни подаяния, ми се стори неподобаващо. Помислих си какво ли би казал покойния ни татко, ако можеше да научи. Колкото за мене, от край време нямаше за какво да се самообвинявам, защото брат ми винаги бе презирал семейните удобства и ми бе подписал документ, съгласно който след като му бях осигурил малка рента (тя почти цялата отиваше за книги), нямах към него никакви задължения. Ала сега, като разбрах, че е неспособен да си осигурява храна, наредих един от нашите лакеи в ливрея и бяла перука да се качи по стълба и да му занесе четвърт пуяк и бургундско вино на поднос. Страхувах се, че ще откаже, поради някой от своите тайнствени принципи. Но той веднага и с голямо удоволствие прие и оттогава всеки път, когато си спомняхме за него, му изпращахме на дървото порция от нашите блюда.

Изобщо преживяваше грозен упадък. За щастие тогава нахлуха вълците и Козимо отново даде доказателство за най-добрите си качества. Бе ледена зима. Сняг бе паднал дори по нашите гори. Глутници вълци, гонени от глада, се спуснаха откъм Алпите към нашето крайбрежие. Дървари ги бяха срещнали и донесоха ужасната новина. Жителите на Омброза, които от времето на дружествата срещу пожарите бяха научили да се обединяват в часове на опасност, взеха да дежурят на постове около града, за да попречат на доближаването на гладните зверове. Но никой не смееше да излезе от градчето, особено нощем.

— За жалост баронът не е този, който бе някога! — казваха в Омброза.

Лошата зима не остана без последствия и за здравето на Козимо. Висеше си в мяха, като буба в пашкул, с капчица на носа, оглупял и подпухнал. Когато се вдигна тревогата за вълците, хората минаваха под него и му подвикваха:

— Ах, бароне, едно време ти беше готов да стоиш на пост по твоите дървета, а сега ние те пазим.

А брат ми седеше с притворени очи, сякаш не разбираше или не го интересуваше нищо. Ала веднъж внезапно дигна глава, шмръкна и каза дрезгаво:

— Кози. За изгонване на вълците. Сложете кози по дърветата. Вържете ги.

Хората вече се трупаха отдолу, за да чуят каква глупост ще измисли и да му се подиграват, но той излезе от чувала и като кашляше и храчеше, каза:

— Ще ви покажа къде — и се отправи по клоните.

Козимо нареди да докарат кози и агнета на няколко внимателно избрани ореха и дъбове, в граничната зона между гората и обработената земя. Сам ги върза здраво на клоните, живи, блеещи. На всяко от тези дървета скри по една пушка, заредена с куршум. Той сам се облече като животно: качулка, шуба, панталони, всичко бе от къдраво овче руно. Зачака нощта на открито по дърветата. Всички мислеха, че това е най-голямата от неговите лудости.

Ала тъкмо тази нощ вълците се спуснаха. Цялата глутница спираше в подножието на дърветата, надушваше миризмата на козите, слушаше блеенето, гледаше нагоре и виеше. Отворили гладна паст, вълците драскаха с нокти дънерите. Тъкмо тогава, подскачайки по клоните се приближи Козимо. Вълците гледаха с глупашки отворени уста, като виждаха получовешката и полуовча форма да скача като птица. И бум! Бум! — два вълка получиха по куршум в гърлото. Два, защото Козимо си носеше пушка и всеки път я пълнеше отново, а друга заредена пушка чакаше на всяко дърво. И тъй по два вълка оставаха проснати на замръзналата земя. Така изтрепа голям брой. При всеки изстрел глутницата хукваше без посоки, а ловците притичваха, като чуеха вой, и с изстрели довършваха останалите.

По-късно Козимо разказваше много версии за този лов на вълци. Не мога да ви кажа коя версия беше истинската. Например:

— Битката се водеше успешно, когато придвижвайки се към дървото на последната коза, заварих там три вълка, които бяха успели да се покачат и я довършваха. Полуослепен и замаян от хремата, която ме измъчваше тогава, стигнах почти до муцуните на вълците, без да ги забележа. Като ме взеха за друга коза, която със собствените си крака ходи по клоните на дървото, вълците понечиха да се хвърлят върху мен. Разтвориха челюсти още червени от кръв. Пушката ми беше изпразнена. След като бях стрелял толкова много, бях останал без барут, а не можех да достигна пушката, приготвена на това дърво, защото там бяха вълците. Бях на един страничен и при това доста тънък клон. В обсега на ръцете ми над мен имаше по-здрав клон. Започнах да вървя заднешком по моя клон, като бавно се отдалечавах от ствола. Един вълк бавно ме последва, ала аз с ръце се държах за горния клон, като се преструвах, че с крака се движа по слабия долен клон. Излъганият вълк рискува и тръгна напред, клонът под него се огъна, докато аз с един скок се издигнах на по-горния клон. Вълкът падна, като излая подобно на куче, строши кокалите си о земята и остана на място.

— А другите два вълка?

— … Другите два ме наблюдаваха неподвижни. Тогава внезапно съблякох шубата и качулката от кожа и ги хвърлих върху тях. Като видя да го връхлита бялата агнешка кожа, единият от двата вълка се опита да я хване със зъби, но тъй като се беше приготвил да сграбчи нещо много тежко, а тежестта се оказа просто една празна кожа, загуби равновесие, килна се настрана и също си счупи краката и врата на земята.

— Остана още един вълк…

— … Остана още един, но след като внезапно бях съблякъл дрехите и бях хвърлил шубата, останах леко облечен и кихнах така, че небето се разтресе. При внезапното и неочаквано избухване на моята кихавица, вълкът така подскочи, че падна от дървото и си счупи врата като другите два.

Тъй разказваше моят брат за битката през нощта. Истина е обаче, че настинката, която хвана, какъвто си беше болнав, едва не се оказа фатална за него. Прекара няколко дни между живота и смъртта и в знак на признателност бе лекуван за сметка на общината. Лежеше в един хамак, обграден от грижите на качващи се и слизащи по стълби доктори. Най-добрите лекари от околността бяха повикани за консулт. Едни му правеха клизми, други му пускаха кръв, трети му слагаха синап, а някои — компреси. Никой не говореше повече за барон Рондо като за луд човек. Всички го смятаха за един от най-големите таланти и феномени на века.

Това трая докато бе болен. Когато оздравя, отново едни започнаха да смятат, че си е разумен както преди, а други, че е луд, какъвто си е бил винаги. Истината е, че той престана да върши странности. Продължи да печата един седмичник, като от „Монитор на двукраките“ го преименува „Разумното гръбначно“.