Итало Калвино
Баронът по дърветата (22)

XXII
Лейтенант Агрипа Папийон

Козимо ми разказа толкова истории за своите подвизи по време на войната и всичките бяха тъй невероятни, че не се наемам да възприема една версия вместо друга. Оставям думата на него, като привеждам дословно един от неговите разкази:

В рисковани набези из гората се впускаха отряди от разузнавачи на враждуващите армии. Застанал нащрек сред клоните на дърветата, при всяка стъпка, която чувах сред храсталаците, напрягах слух, за да разбера, дали са австрийци или французи.

Едно австрийско лейтенантче, русо русичко, командуваше патрул от войници в безупречна униформа: с плитка и панделка, тривърха шапка и гамаши, кръстосани бели ремъци, пушка и щик. Караше войниците да маршируват в редица по двама и да спазват строя по стръмните горски пътеки. Лейтенантчето беше наясно за това, как е устроена гората, ала изпълняваше стриктно получените заповеди. Напредваше съгласно линиите начертани на картата, като блъскаше непрекъснато носа си о дънерите, караше патрулът да се пързаля с обкованите си обуща по гладки камъни, и принуждаваше войниците да си вадят очите сред къпинаците. Австриецът бе преизпълнен със съзнание за превъзходството на императорското оръжие.

Бяха прекрасни войници. Аз ги очаквах край просеката сред клоните на един бор. Държах в ръка половинкилограмова шишарка и я пуснах да падне върху главата на последния в редицата. Пехотинецът разпери ръце, коленете му се огънаха и падна сред папратите. Никой не го забеляза. Отрядът продължи да марширува.

Отново ги настигнах. Този път хвърлих свит на кълбо таралеж върху врата на един ефрейтор. Ефрейторът сведе глава и падна. Този път лейтенантът забеляза произшествието, изпрати двама човека да вземат носилка и продължи.

Сякаш нарочно отрядът отиде, та затъна в най-гъсто обраслата с хвойна част на гората. Навсякъде го очакваше нова засада, бях събрал в книжна кесия космати сини гъсеници, които само при докосване предизвикваха болезнено подуване на кожата, по-лошо отколкото копривата. Посипах ги с дъжд от гъсеници. Хвърлях със стотици. Взводът мина, изчезна в гъстака, появи се отново, като всички се чешеха, а ръцете и лицата им бяха покрити с червени пришки. Но те продължиха да маршируват.

Прекрасна част и превъзходен офицер! Всичко в гората му беше тъй непознато, че изобщо не забелязваше необикновените неща и продължаваше напред със силно намалей числен състав. Но всички бойци бяха горди и неусмирими. Прибегнах тогава до семейство диви котки. Хвърлях ги, като ги въртях за опашката известно време — нещо, което ги дразнеше неизказано много. Вдигна се голям шум, главно котешки и след това настъпи тишина и примирие. Австрийците лекуваха раните си. Белеещ се от бинтове, отрядът продължи своя марш.

„Единственото средство е да се опитам да ги пленя!“ — казах си аз и побързах да тръгна пред тях, като се надявах да срещна френски отряд и да го предупредя за приближаването на неприятеля. Ала от известно време на този фронт французите не даваха признак на живот.

Докато се намирах над местност обрасла с мъх, забелязах някакво движение. Спрях, напрегнах слух. Чуваше се нещо като бълбукане на ручей, после шумът се накъса и се превърна в продължително мърморене. Напрегнах очи в полумрака. Видях, че меката растителност под мене се състои главно от кожени калпаци, гъсти мустаци и бради. Това бе взвод френски хусари. По наквасените им от влагата кожи по време на зимната кампания, през пролетта бяха избуяли мъхове и плесени.

Тази разузнавателна част се командуваше от лейтенант Агрипа Папийон от Руан, поет, доброволец в републиканската армия. Убеден във всеобщата доброта на природата, лейтенант Папийон не искаше неговите войници да се отърсват от боровите иглички, от бодливите обвивки на кестените, листата, охлювите, които ги полазваха при преминаването на гората. И отрядът вече така се сливаше с околната природа, че само моето опитно око успя да го забележи.

Изправен сред своите лагеруващи войници, офицерът поет с дълги накъдрени коси, които обрамчваха мършавото му лице под шапката с козирка, декламираше на горите:

— О, гори! О, нощ! Ето ме във вашите прегръдки! Едно нежно клонче папрат, сплетено около глезена на тези юначни войници би ли могло да възпре звездата на Франция? О, Валми^[1]! Колко си далече:

Аз се приближих:

— Pardon citoyen. Извинете, гражданино.

— Какво? Кой е там?

— Патриот от тези гори, гражданино офицер.

— Ах! Тук ли? Къде?

— Право над вашия нос, гражданино офицер.

— Виждам! Но какво е това? Човек птица? Син на харпиите! Да не сте митологично създание?

— Аз съм гражданинът Рондо, син на човешки същества, уверявам ви, както по бащина, така и по майчина линия, гражданино офицер. Дори майка ми е била храбър войник от времената на Войната за наследство.

— Разбирам. О, времена, о, слава! Вярвам ви, гражданино, и с нетърпение очаквам да чуя новините, които изглежда сте дошли да донесете.

— Един австрийски отряд прониква във вашите позиции!

— Какво говорите? Ще има битка! Часът настъпи! О, поточе, кротко поточе, след малко ти ще се обагриш с кръв! Хайде! На оръжие!

При командите на лейтенанта поет, хусарите започнаха да събират своето оръжие и вещи, но се движеха така вяло и занесено, тъй се протягаха, храчеха, ругаеха, че започнах да се тревожа за тяхната боеспособност.

— Гражданино офицер, имате ли план?

— План ли? Ще настъпим срещу врага!

— Да, но как?

— Как ли? В стегнати редици!

— Вижте, ако разрешите да ви дам един съвет, аз бих задържал войниците, бих ги накарал да се пръснат и да стоят неподвижно. Нека оставят неприятелския отряд сам да влезе в клопката.

Лейтенант Папийон лесно се съгласяваше. Не възрази на моя план. Разпръснатите из гората хусари трудно се различаваха от кичурите зеленина. Австрийският лейтенант съвсем не беше човекът, който щеше да долови разликата. Императорският отряд напредваше по маршрута начертан на картата, като от време на време се чуваше само отсечено: „Ляво рамо напред! Дясно рамо напред!“. Тъй минаха под носа на френските хусари без нищо да забележат. Мълчаливите хусари, които вдигаха само природни шумове, като шумолене на клонки и пърхане на крила, започнаха да ги заобикалят. От клоните на дърветата пищях като керкенез или чухах като кукумявка и сигнализирах за движенията на неприятелската войска. Сочех и пътеките, по които французите трябваше да поемат. Нищо неподозиращите австрийци бяха в капан:

— Стой! В името на свободата, братството и равенството, всички вие сте пленници! — Внезапно извика някой от едно дърво. Сред клоните се появи човешка сянка. Тя размахваше страшна пушка с дълга цев.

— Ура-а-а! — Всички околни храсталаци се оказаха френски хусари, командувани от лейтенант Папийон.

Прозвучаха мрачни австрийски ругатни, но преди да успеят да реагират, всички бяха обезоръжени. Бледен, но с високо вдигнато чело, австрийския лейтенант предаде сабята си на колегата неприятел.

Станах незаменим сътрудник на републиканската армия, но предпочитах да ходя на лов сам. Използувах помощта на горските животни, например веднъж обърнах в бягство цяла австрийска колона, като разлютих срещу нея гнездо оси.

Моята слава се разпространи в лагера на австрийците. До голяма степен всичко бе преувеличавано. Разказваха, че гората гъмжала от въоръжени якобинци, скрити сред клоните на дърветата. Когато напредваха, кралските и императорските войски напрягаха слух. При най-лекото тупване на кестен, изплъзнал се от бодливата си обвивка или от най-лекото пищене на катеричката, те вече се виждаха заобиколени от якобинци и променяха посоката на пътя си. По този начин, като шумолях едва доловимо, отклонявах неприятелските колони и ги водех, където исках.

Един ден ги отведох в гъста, бодлива горичка и там ги накарах да се загубят. В горичката се криеше семейство глигани. Изгонени от планините, където ехтяха топове, глиганите слизаха на стада да се крият в по-нискостоящите гори. Обърканите австрийци крачеха, без да виждат на педя от носа си. И внезапно стадо четинести глигани се вдигна пред краката им, надавайки пронизително грухтене. Ужасните животни се втурнаха със зурлите напред, завираха се между коленете на войниците и ги вдигаха във въздуха. Тъпчеха падналите, подобно на лавина от заострени копитца, мушкаха ги с бивните си в коремите. Целият батальон беше сразен. Спотаени по дърветата, аз и моите другари ги прогонихме с пушечни изстрели. Някои от ония, които се върнаха в лагера разказваха, че внезапно земетресение раздвижило под краката им бодливия терен. Други твърдяха, че водели битка с банда якобинци изникнали под земята. Тези якобинци не били нищо друго, а дяволи, наполовина хора, наполовина зверове, които живеят по дърветата или сред най-гъстите трънаци.

Разказах вече, че предпочитах да нанасям ударите си сам или с малцината другари от Омброза, укрили се след гроздобера заедно с мен в горите. Гледах да имам по-малко взимане даване с френската армия, защото е известно какво представляват армиите, и как всеки път, когато се придвижват, причиняват неприятности. Привързал се бях обаче към предната позиция на лейтенанта Папийон и не малко се безпокоях за неговата съдба. И наистина, неподвижността на взвода, командуван от поета, заплашваше да стане фатална. Мъхове и лишеи растяха по униформите на войниците, понякога дори калуна и папрат. На калпаците им свиваха гнезда врабци или пък никнеха и цъфтяха момини сълзи. Ботушите срастваха с пръстта и образуваха плътни копита. Още малко и целият взвод щеше да пусне корени. Слабостта на лейтенант Агрипа Папийон спрямо природата превръщаше малкия отряд от смели хора в животинско-растителна амалгама.

Трябваше да ги стресна. Но как? Хрумна ми една идея. Представих се на лейтенант Папийон, за да му я предложа. Поетът декламираше под луната.

— О, Луна! Кръгла като дуло, като оръдейно гюле, което изчерпало силата на барутния тласък, продължава своята бавна траектория, търкаляйки се през небесата! Кога ще избухнеш, о Луна, вдигайки висок пушек, прах и искри, подавяйки неприятелските армии и тронове, и отваряйки за мен пробои от слава в плътната стена на неуважение, с което се отнасят към мене моите съграждани? О, Руан! О, Луна! О, съдба! О, конвент! О, жаби! О, девойки! О, мой живот!

А аз му казах:

— Гражданино…

Папийон се раздразни, че все го прекъсват. Каза сухо:

— Е. И?

— Исках да ви кажа, гражданино офицер, че има начин да се събудят вашите хора от все по-опасната летаргия.

— Дано небето тъй пожелае, гражданино. Аз както виждате, изгарям от нетърпение да действувам. И какво предлагате?

— Бълхи, гражданино офицер.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, гражданино. Републиканската армия няма бълхи. Всички бълхи загинаха от недояждане поради блокадата и поскъпването на живота.

— Аз мога да ви ги доставя, гражданино офицер!

— Не разбирам дали говорите сериозно или се шегувате. Но тъй или иначе ще направя изложение до върховното командуване. Ще видим какво ще решат. Гражданино, аз ви благодаря за всичко, което правите за републиканската кауза! О, слава! О, Руан! О, бълхи! О, Луна! — и се отдалечи бълнувайки.

Разбрах, че трябва да действувам по собствена инициатива. Набавих си голямо количество бълхи и щом видех някой хусар с помощта на цев за духане го улучвах с някоя бълха. Стараех се с точен изстрел да я вкарам във врата му. После започнах да разпръсквам пълни шепи над целия взвод. Това бяха опасни действия. Ако ме бяха спипали на местопрестъплението, нямаше да ме спаси славата ми на патриот. Щяха да ме хванат, да ме заведат във Франция и да ме гилотинират като агент на Пит^[2]. В действителност моята намеса оказа навременно и благоприятно въздействие: сърбежът причинен от бълхите разпали у войниците неотложната човешка и гражданска нужда да се чешат, да се пребъркват, да се пощят. Те хвърлиха плесенясалите дрехи, раниците, вързопите, покрити с гъби и паяжини. Взеха да се мият, да се бръснат, да се решат. Изобщо отново осъзнаха своите лични човешки нужди и отново придобиха съзнанието, че са цивилизовани същества, и че се различават от останалата природа. Освен това започна да ги чопли желание за дейност, усърдие и борбеност — неща отдавна забравени. В момента на атаката, бойците бяха обзети от устрем. Армиите на републиката надвиваха съпротивата на неприятеля, пробиха фронта и напредваха до победите при Дего и Милезимо^[3].