Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашите предци (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il barone rampante, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Итало Калвино

Заглавие: Баронът по дърветата

Преводач: Светозар Златаров

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: юни 1979 г.

Редактор: Никола Иванов

Редактор на издателството: Огняна Иванова

Художествен редактор: Юли Минчев

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Петър Чуклев

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3839

История

  1. — Добавяне

XXI
Гроздоберът през 1793

В Омброза имаше много лозя. Досега не обясних това, защото следвайки Козимо, трябваше да се занимавам с растенията с високи стволове. Но по нашите места имаше доста склонове покрити с лозя. През август под листака на лозите розовите гроздове наливаха зърната си със сок, който вече имаше цвят на вино. Някои лози бяха вдигнати като асми. Споменавам асмите, защото Козимо, когато остаря стана тъй дребен и лек и тъй добре беше научил изкуството да се движи, без да натежава на летвите, че перголите го издържаха. Минаваше по лозите, като пристъпваше внимателно и си помагаше с плодните дръвчета наоколо, като се хващаше за коловете. Можеше да извършва различни работи. Подрязваше през зимата, когато от лозите остават само голи ластари около телените жици. Лятно време разреждаше гъстите листа или унищожаваше насекомите, а през септември участвуваше в гроздобера.

За гроздобера целият народ от Омброза излизаше в лозята. Сред зеленината на ластарите се виждаха пъстри фусти и шапки с пискюли. Мулетарите товареха пълни кошове върху самарите и ги изпразваха в линовете. Други кошове ги взимаха различните бирници, които идваха заедно с отделение стражи, за да контролират налозите за местните благородници, за правителството на Генуезката република, за черквата и други десятъци. Всяка година ставаше по някоя свада.

Въпросите, свързани с онази част от реколтата, която трябваше да се раздава на ляво и на дясно, послужиха за мотив на най-големите протести в „Тетрадките за оплакване“ по време на Френската революция. Тетрадки почнаха да пишат и в Омброза, колкото да опитат, макар тук това да нямаше никакъв смисъл. То беше хрумване на Козимо, който по това време стоеше все по дърветата на площада. Наоколо му се събираше целият народ от залива и нивите. Обясняваше им новините — той получаваше вестници по пощата и освен това имаше приятели, които му пишеха, между които астрономът Бейли, който по-късно стана кмет на Париж. Всеки миг имаше новина: Некер[1], Бастилията и Лафайет[2] с белия кон, и крал Луи, преоблечен като лакей[3]. Козимо обясняваше и разказваше всичко, подскачайки от клон на клон. На един клон играеше ролята на Мирабо на трибуната, на друг беше Марат, който говори на якобинците, а на трети бе крал Луи във Версай, който си слагаше червена шапка, за да укротява жениците, дошли пеш от Париж.

И в Омброза ставаха големи събития. Недалеч войската на републиката водеше военни действия срещу австрийците, съюзени с пиемонтийците. Масена при Коларденте, Лаарп на реката Нервия, Мюре край Корниче, заедно с Наполеон,[4] който тогава бе само генерал от артилерията, и значи тътнежите, които от време на време се чуваха в Омброза носени от вятъра бяха точно негова работа.

През септември всички се готвеха за гроздобера като за нещо скрито и ужасно. Потайни групички се събираха край портите.

— Гроздето е узряло!

— Зряло е! И още как!

— Съвсем е узряло! Ще вървим да берем!

— Ще ходим да мачкаме!

— Всички ще бъдем там. Ти къде ще бъдеш?

— В лозето отвъд моста. А ти? И ти?

— При граф Пиня.

— Аз — в лозето при мелницата.

— Видя ли колко жандари? Сякаш са косове налетели да кълват гроздовете.

— Но тази година няма да кълват.

— Косовете може да са много, но всички ние сме ловци.

— Има и такива, дето се крият. Има и такива дето бягат.

— При нас искаха да го отложат, но гроздето е вече зряло?

— Зряло е!

На другия ден гроздоберът започна тихо. Лозята се изпълниха с хора, които се разположиха във вериги край редиците от лози. Ала не подхванаха никаква песен. Чуваха се откъслечни подвиквания.

— И вие ли сте тук? Зряло е!

Групите се придвижваха, имаше нещо навъсено в тях, нещо такова имаше и в небето. То не беше съвсем облачно, но някак натежало. Когато някой запяваше, внезапно замлъкваше по средата и никакъв хор от гласове не подхващаше. Мулетарите пренасяха корабите до линовете. В миналото обикновено по това време заделяха частите за благородниците, за епископа и за правителството. Но тази година нищо не заделяха, сякаш бяха забравили.

Бирниците, дошли да вземат десятъците, бяха нервни. Не знаеха какво да правят. Часовете течаха и нищо не се случваше. Колкото повече минаваше времето, толкова повече очакването натежаваше, чувствуваше се, че нещо трябва да се случи. И толкова повече стражите разбираха, че трябва да действуват. Ала не знаеха по какъв начин.

Със своите котешки стъпки Козимо тръгна по асмите. С ножица в ръка отрязваше грозд тук, грозд там, без ред ги подаваше на гроздоберачите и гроздоберачките отдолу и на всеки казваше тихичко по нещо.

Началникът на стражите не можа да издържи повече. Каза:

— Е, хубаво, значи тъй, да видим сега какво става с десятъците.

Каза го и веднага съжали. Над лозята се понесе злокобен звук, нещо средно между бучене и свистене. Един гроздоберач духаше в раковина, прилична на буцина[5]. Из долините проехтя тревожният му призив. От всички хълмове откликнаха подобни звуци, гроздоберачите вдигаха раковините като тръби, а също и Козимо от една пергола.

Между редиците от лози се понесе песен. Отначало бе накъсана и нестройна, не се разбираше каква е.

После гласовете се сляха, налучкаха мелодията, влязоха в тон и запяха. Вече се разбираше каква е тази песен. Първо нотите на музиката, после някоя и друга дума, която гласеше: „Ca ira! Ca ira! Ca ira![6]“. Младежите тъпчеха гроздето с червени и боси крака, а мушичките на облаци налитаха над купчините от отронени чепки, готови за пресата. „Ca ira!“ Едва тогава стражите престанаха да се владеят й викнаха:

— Спри! Тишина! Престанете с този шум! Ще стреляме по всеки, който пее! — И започнаха да стрелят с пушки във въздуха.

Отговори им тътен от гърмежи, сякаш цели полкове бяха разположени в боен ред горе на хълмовете. Всички ловни пушки от Омброза трещяха, а Козимо на една висока смокиня свиреше за атака с раковина прилична на тръба. По всички лозя настана раздвижване. Не се разбираше къде е гроздобер и къде е схватка. Мъже, грозде, жени, филизи, градинарски ножове, лозови листа, пушки, големи кошове, коне, тел, юмруци, къчове на мулета и над всичко това се носеше песента: „Ca ira!“.

Накрая стана тъй, че стражите и бирниците бяха хвърлени надолу с главата в бъчвите с грозде. Навън останаха само ритащите им крака.

— Ето ви десятъците!

Прибраха се, без да са събрали никакво даждие[7], нацапани от глава до пети с гроздов сок, семчици, джибри, кюспе, чепки, които се бяха закачили по пушките им, по паласките, по мустаците.

Гроздоберът продължи като празник. Всички бяха убедени, че са премахнали феодалните привилегии. Междувременно ние, едрите и дребните благородници, се бяхме барикадирали в дворците си. Чакахме въоръжени, готови да продадем скъпо кожата си. (Колкото за мен, истината е, че аз се ограничих само да не показвам носа си вън от входа, най-вече за да не чувам упреците на другите благородници, че съм в съглашателство с оня демон — брат ми, считан за най-злостния якобински подстрекател в цялата околност). Но този ден, след изгонването на бирниците и на пазителите на реда, ни косъм не падна от главата на никого.

Всички бяха заети с празнична суетня. Вдигнаха и дърво на свободата, за да последват френската мода, само че не знаеха как се правят тези дървета, пък и при нас дърветата бяха толкова много, че не си струваше труда да се вдигат изкуствени. Затова декорираха едно истинско дърво, един бряст. Накичиха го с цветя, гроздове, гирлянди. На върха се бе изкачил брат ми с трицветна кокарда на шапката от котешка кожа. Държа сказка за Русо и Волтер, ала не се чуваше нито дума, защото всичкият народ отдолу обикаляше на хоро и пееше „Ca ira!“.

Веселбата трая кратко. Дойдоха значителни военни сили, генуезки части, за да изискат десятъците и да гарантират неутралитет за територията, а също и австрийски войски, за да предпазят територията от проникване на френската революционна армия. Разбунтувалите се направиха опит да се съпротивляват, дигнаха някоя и друга барикада, затвориха градските порти… Но какво можеха да направят! Войските навлязоха в града и вкараха в затвора всички, които си бяха спечелили име на агитатори, освен Козимо, защото не беше лесно да го хванат. Измъкнаха се и неколцина други, които избягаха заедно с него.

Съдебният процес срещу революционерите бе претупан, но обвиняемите успяха да докажат, че нямат нищо общо с цялата работа, и че истинските вождове на въстанието са именно онези, които бяха успели да избягат. Освободиха всички, още повече че щом войските квартируваха в Омброза нямаше опасност от други бунтове. В Омброза се разположи и гарнизон австрийци — да ни пази от проникване на врага. Начело на този гарнизон беше нашият зет Д’Естомак, съпругът на Батиста, емигрирал от Франция заедно със свитата на провансалския граф.

И така отново се сблъсках с моята сестра Батиста. На вас оставям да си представите, какво удоволствие изпитах. Тя се настани в къщата ми, заедно със своя съпруг офицер, конете, ординарците. Прекарваше вечерите си като ни разказваше за изпълнението на последните смъртни присъди в Париж, дори имаше моделче на гилотинка с истинско острие и за да ни покаже по-картинно как са загинали роднините на мъжа й, обезглавяваше гущери, слепоци, червеи, също и мишки. Така прекарвахме вечерите. Завиждах на Козимо. Той живееше своите дни и нощи в нелегалност, скрит кой знае из какви гори.

Ала Козимо беше нещастен. Виола беше заминала и откак избухна Френската революция нямаше сведения за нея. Младата маркиза, изненадана от събитията в Париж, бе споделила съдбата на мнозина от по-щастливите благородници: беше емигрирала в Англия.

Те вече не се видяха. Сред лондонската мъгла, по време на дългите години на войни срещу Наполеон, Виола мечтаеше за дърветата на Омброза. После се омъжи за един лорд, свързан с индийската компания и се установи в Калкута. От своята тераса гледаше горите и дърветата, по-странни от ония в градината на нейното детство. Всеки миг й се струваше, че вижда Козимо да се появява сред листата. Но това беше сянката на някоя маймуна или пантера.

Бележки

[1] Жан Некер — френски финансист, взел участие в събитията през Френската революция.

[2] Лафайет — френски офицер и началник на националната гвардия след революцията.

[3] Луи XVI се опитал да избяга, преоблечен като лакей, преди да бъде арестуван през 1791 година.

[4] Масена, Лаарп, Мюре, Наполеон — авторът припомня имената на военноначалници и местата на прочути битки при сражението непосредствено след революцията. — Бел.пр.

[5] Антична закривена тръба, употребявана в древноримската войска.

[6] думи от революционна песен по време на Френската революция. — Бел.пр.

[7] данък (ост) — Бел.ел.кор.