Итало Калвино
Баронът по дърветата (3)

III
Нощ сред клоните

Следобедът сякаш нямаше край. От време на време в градината се чуваше шумолене и нещо тупваше. Тичахме навън, като мислехме, че е той, че е решил да слезе. Къде ти — по-късно видях да се поклаща магнолията с белите цветове. Отвъд стената се появи Козимо и я прескочи.

Пресрещнах го, като се покатерих на черницата. Видя ме, изглеждаше малко засегнат, още ми беше сърдит. Седна на един клон на черницата, малко по-нагоре от мен и започна да дялка кората с шпагата, сякаш не желаеше да обели нито дума.

— Лесно било да се покатериш на черницата. — Рекох аз, колкото да кажа нещо. — Преди никога не сме се качвали.

Той продължи да драска с острието, после горчиво каза:

— Е, харесаха ли ти охлювите?

— Донесох ти две сушени смокини, Мино, и малко торта…

— Те ли ги изпратиха? — рече той, все така далечен, но вече гледаше кошницата и преглъщаше.

— Не, знаеш ли, трябваше да избягам скришом от абата! — казах аз бързо. — Искаха да ме задържат да уча цялата вечер, за да не се свързвам с теб, но старецът заспа! Мама се страхува, че можеш да паднеш и искаше да тръгнем да те търсим. Но щом престана да те вижда на дъба, татко каза, че си слязъл и си се сгушил в някое ъгълче да размишляваш върху постъпката си, и че затуй няма защо да се страхуваме.

— Не съм слизал! — каза брат ми.

— Нали беше в градината на Ондарива?

— Да, но винаги преминавах от дърво на дърво, без да докосвам земята!

— Защо? — попитах аз. За пръв път го чувах да произнася странното свое правило, но той говореше за него, като за нещо уговорено между нас, сякаш искаше да ме увери, че не го е нарушил. Не дръзнах повече да настоявам за обяснение.

— Знаеш ли — каза той вместо отговор — оттатък, при Ондарива е такова място, че ти трябват дни да го изследваш цялото. С дървета от горите на Америка, само да ги видиш! — После си спомни, че е в обтегнати отношения с мен и поради това не трябва да ми доставя удоволствие, като ми разказва за своите открития. И сурово отсече:

— Но тъй или иначе, там няма да те заведа. От сега нататък можеш да ходиш да се разхождаш за удоволствие с Батиста и с рицаря адвокат.

— Не, Мино, заведи ме! — отвърнах аз. — Не трябва да ми имаш зъб за охлювите, бяха гадни, но не можех повече да понасям да викат!

Козимо лапаше тортата.

— Ще те подложа на проверка — каза той. — Трябва да ми докажеш, че си на моя страна, а не на тяхна.

— Кажи ми всичко, което искаш да направя.

— Трябва да ме снабдиш с въжета, дълги и здрави, защото за да правя някои преходи трябва да се връзвам. После — един скрипец, куки, пирони, от най-големите…

— Но какво искаш да правиш? Кран?

— Трябва да пренесем горе много неща, ще видим по-нататък: дъски, тръстикови стебла…

— Искаш да си построи колиба на някое дърво! А къде?

— Ако потрябва. Мястото ще изберем. Междувременно мястото, където ще получавам пратки, е оня кух дъб. Ще спусна кошница с въже и може да слагаш в нея всичко, от което имам нужда.

— Но защо? Говориш, като че ще се криеш кой знае колко време. Не вярваш ли, че ще ти простят?

Той се изчерви.

— Какво ме интересува дали ще ми простят? И после аз не се крия: не се боя от никого! А ти боиш ли се да ми помогнеш?

Не че не разбирах. Моят брат засега отказваше да слезе, но се преструвах, че не разбирам, за да го заставя да заяви, като каже: „Да, искам да остана по дърветата до закуската, или пък до залез-слънце, или пък чак до вечеря, или докато се стъмни“ — нещо, което да определи по някакъв начин срока, границата на неговия протест. Но той не каза нищо подобно и аз малко се поизплаших.

Викнаха ни отдолу. Баща ни повтаряше:

— Козимо! Козимо! — и после явно убеден, че Козимо няма намерение да отговори, викаше мен — Биаджо! Биаджо!

— Ще отида да видя какво искат. После ще дойда да ти кажа — казах набързо. Усърдното желание да осведомя брат си, признавам, се дължеше отчасти на намерението ми бързо да офейкам от страх да не бъда хванат, че разговарям с него сред клоните на черницата и да не споделя с него наказанието, което сигурно го очакваше. Но Козимо не успя да прочете на лицето ми тази сянка на коварство. Остави ме да отида, като показа с вдигане на раменете своето безразличие към онова, което нашият баща имаше да му казва.

Когато се върнах отново там, той си беше намерил удобно място за сядане, върху един подрязан ствол. Бе сложил брадичка на коленете и с ръце притискаше бедрата си.

— Мино! Мино! — викнах аз, като се катерех останал без дъх. Простили са ти! Чакат те! Закуската е сервирана на масата. И татко, и мама са вече седнали и ти слагат парчета торта в чинията. Има торта с крем и шоколад, но не е правена от Батиста, знаеш ли? Батиста май се е заключила в стаята си, позеленяла от яд! Те ме помилваха по главата и ми казаха така: „Иди при бедния Мино и му кажи, че искаме мир и няма да говорим повече за това!“ По-бързо, да вървим!

Козимо хапеше едно листо. Не се помръдна.

— Кажи — отговори той, — би ли могъл да вземеш одеяло, без да те видят и да ми го донесеш. Навярно нощем тук става студено.

— Да не би да искаш да прекараш нощта по дърветата!

Той не ми отговори, стоеше с брадичка на коленете, дъвчеше листо и гледаше пред себе си. Проследих погледа му, насочен към стената на градината на Ондарива, където се показваха белите цветове на магнолията, а по-нататък се рееше хвърчило.

Тъй настъпи вечерта. Слугите идваха и си отиваха, като приготвяха масата. Свещниците бяха вече запалени в залата. Вероятно Козимо виждаше всичко от дървото и барон Арминио извика към сенките вън от прозореца:

— Ако останеш горе, ще умреш от глад!

Онази вечер за първи път седнахме да вечеряме без Козимо. Той беше възседнал един висок страничен клон на вечнозеления дъб, така че виждахме от него само спуснатите крака. Виждахме, казвам, когато заставахме до перваза и се взирахме в тъмното, защото стаята беше осветена, а навън бе мрак.

Дори рицарят адвокат се почувствува задължен да се покаже и да каже нещо, но както обикновено успя да не изрази мнение по въпроса. Каза:

— Оох… Здраво дърво… Ще изкара сто години… — и добави няколко турски думи, вероятно това беше названието на вечнозеления дъб: с една дума, сякаш разговаряхме за дървото, а не за брат ми.

Нашата сестра Батиста обаче проявяваше спрямо Козимо странна завист. Бе свикнала да държи семейството в напрежение със своите чудатости, а сега се беше намерил някой, който я превъзхождаше. Тя хапеше ноктите си — хапеше ги, без да вдига пръст към устата си, а като снижаваше ръка с обърната длан и повдигнат лакът.

Генералшата си припомни някакви войници наблюдатели, които бе видяла по дърветата край един стан, не зная точно къде — в Славония или Померания. Те забелязали неприятеля и избегнали засадата. Този спомен ненадейно я прехвърли от майчината тревога в нейната любима военна атмосфера. И сякаш най-после тя успя да извини постъпката на своя син, стана по-спокойна, и започна едва ли не да се гордее. Никой не я подкрепи, освен абат Фошфльор, който сериозно изслуша военния разказ и сравнението, което майка ми направи, защото беше готов да се хване за всяка тема и да намери за естествено, всичко, което се случва, само и само да освободи съзнанието си от отговорност и грижа.

Веднага след вечеря ние отивахме да спим, и дори тази вечер не променихме програмата. Нашите родители вече бяха решили да не доставят удоволствие на Козимо, като му обръщат внимание. Очакваха умората, несгодите и студа през нощта да го прогонят от убежището. Всеки се качи в своята стая. Но върху фасадата на къщата запалените свещи отвориха златни очи, обрамчени от пердетата на прозорците. Каква ли носталгия, какъв ли спомен за топлина е събуждала познатата и близка къща у моя брат, който нощуваше на открито? Показах се на прозореца на нашата стая и си представих неговата сгушена сянка в една вдлъбнатина на дъба, между стъблото и клона, увита в одеялото и надявах се — овързана няколко пъти с въже, за да не падне.

Луната се издигна късно и заблестя над клоните. В гнездата спяха синигери, сгушени като него. През нощта, на открито, тишината на парка беше пронизана от стотици шумове, неясни ромони и от вятъра. Понякога долиташе далечно бучене: морето. На прозореца аз напрягах слух към това неравно дихание и се опитвах да си представя, какво ли е да усещаш зад гърба си уютното домашно убежище. Брат ми бе само на няколко метра, но заобиколен единствено от нощта, можеше да разчита само на себе си. И единствената приятелски настроена вещ, до която можеше да се прислони, бе един клон от дърво, с грапава кора, проядена, с безброй мънички галерии, където спят ларвите.

Легнах си, но не ми се щеше да загасям свещта. Може би светлинката от прозореца на неговата стая щеше да го разтушава. Стаята ни беше обща, две все още детски легла. Гледах неговата недокосната постеля и мрака навън, сред който той сега седеше и се въртях сред чаршафите, като може би за първи път усещах какво удоволствие е да лежиш разсъблечен, бос и в топло, бяло легло. И сякаш чувствувах неудобството, което изпитва той, там горе, загърнат в грубото одеяло, с крака стегнати в гети, без възможност да се обърне, пребит от умора. Оттогава не ме напусна мисълта, какво щастие е да имаш легло, чисти чаршафи, мек дюшек! Обзет от това усещане, моите мисли останаха часове наред насочени към човека, който бе предмет на всичките ни безпокойства. Накрая се обърнаха връз мен и аз заспах.