Итало Калвино
Баронът по дърветата (20)

XX
Завръщането на Виола

Козимо гледаше от ясена. Заблестя слънцето, един лъч пробяга към поляната, от грахово зелена тя стана изумрудена. Нататък в чернотата на дъбовата гора мръдна клон, изскочи един кон. Конят бе яхнат от конник, облечен в черно, с пелерина, не — по-скоро с пола! Не беше конник, това беше амазонка! Препускаше с отпусната юзда и беше руса.

Сърцето на Козимо учестено заби. Надяваше се, че амазонката ще се приближи, тъй че да може да й види лицето и че това лице ще бъде прекрасно. Но амазонката не пресичаше поляната по права линия към каменните лъвове, а диагонално. Скоро отново щеше да се скрие в гората.

Още миг и щеше да я загуби от погледа си. Но тя рязко отклони коня и сега пресичаше поляната по друг диагонал, който щеше да й позволи да дойде по-близо до него, преди да изчезне в противоположната страна на гората. Тя препускаше в зигзаг, когато Козимо забеляза, че от гората на поляната изскочиха два кестеняви коня, възседнати от ездачи. Конниците се опитваха да следват амазонката, но непрекъснатото й криволичене не им позволяваше да отгатнат нейните намерения. Ездачите се втурваха ту на една, ту на друга страна, стараейки се да следват нейното криволичене. Тъй изминаваха много по-дълги и ненужни преходи, но винаги много старателно.

За по-кратко време, отколкото Козимо очакваше, жената на коня стигна до края на поляната близко до него. Премина между двата пиластра възкачени от лъвове, сякаш сложени там, за да я почетат. Обърна се към поляната и всичко, което беше отвъд поляната, махна с ръка, сякаш казваше сбогом и препусна в галоп. Мина под ясена, яздеше добре изправена и Козимо успя да види добре и лицето и тялото й. Лицето й изглеждаше хем моминско, хем на горда жена. И всичко, всичко, всичко напомняше за момичето, което бе видял на дванадесет години на люлката в първия ден, когато се изкачи на дървото — Софонисба Виола Виоланте Ондарива.

Това откритие сякаш изпълни Козимо с треска. Понечи да извика, та тя да вдигне поглед към ясена и да го види, но в гърлото му излезе само кудкудякане като на бекас. Тя не се обърна.

Сега белият кон галопираше в кестеновата горичка. Копитата удряха разпръснатите таралежчета, като разголваха плодовете, обвити в кора от лакирано дърво. Амазонката насочи коня в една, после в друга посока. На Козимо тя се струваше ту далечна и недосегаема, ту я зърваше с изненада, докато скачаше от дърво на дърво. Младата жена се появяваше внезапно в пролуките между дънерите и гонитбата подклаждаше още повече спомена, който тлееше в съзнанието на барона. Прииска му се да извика, да даде знак за своето присъствие, но от устните му излезе само къркането на сива яребица. Тя не му обърна внимание.

Двамата конници, които я следяха, изглежда още по-малко разбираха намеренията и маршрута й. Продължаваха да препускат в погрешна посока като се объркваха в храсталаци или се каляха из мочури, докато тя летеше като стрела, сигурна и неуловима. От време на време само отправяше нещо като нареждания или подкани към конниците. Вдигаше ръка с камшиче, или откъсваше шушулка от някой рошков и го подхвърляше, като че искаше да каже, че трябва да вървят натам. Конниците веднага се хвърлиха в указаната посока, галопираха през поля и стръмнини, но тя вече се бе насочила на другаде и изобщо не ги гледаше.

„Тя е, тя е!“ — мислеше си Козимо все по-разпален от надежда и искаше да извика нейното име, но от устните му не излизаше нищо друго, освен продължителна и тъжна свирня на бързосвиреца.

Разбра, че да я следва, е загубена работа. Козимо си каза: „Ще отида на мястото, където, ако е тя, ще дойде. Дори съм сигурен, че е дошла тук, за да посети това място“. Като заподскача по своя път, той се отправи към стария изоставен парк на семейство Ондарива.

Сред гъстата сянка, сред въздуха пълен с аромати, в парка, където листак и дървеса имаха друг цвят и друга същност, Козимо почувствува такъв наплив на спомени от детството, че си каза: „Амазонката може да не е тя, но всичко е като че тя е тук“.

Чу шум. Копитата на белия кон чаткаха по чакъла. Амазонката минаваше през градината, но без да препуска, сякаш искаше да разгледа подробно и да разпознае всяко нещо. А от ония завеяни конници — ни вест, ни кост. Навярно бяха загубили напълно нейните следи.

Видя я. Обхождаше басейна, малката беседка, амфорите. Гледаше вече израсналите огромни дървета, с висящи въздушни корени, магнолиите, образували цяла гора. Но не виждаше него, Козимо, който се опитваше да привлече вниманието й с тръбенето на папуняка и трелите на бъбрицата, които смесваха с честото птиче чирикане в градината. Тя слезе от седлото и тръгна, като водеше коня за юздата. Стигна до вилата, пусна коня, влезе в преддверието. Взе да вика:

— Ортензия! Гаетано! Таркуинио! Тук трябва да се белоса! Да се боядисат капаците на прозорците! Да се закачат гоблените! А тук искам масата, там конзола, между тях спинета^[1]! И на всички картини трябва да се сменят местата!

Чак тогава Козимо забеляза, че къщата, която му изглеждаше заключена и необитаема, както дълго време досега, в действителност бе отворена и пълна с хора. Слугите почистваха, стъкмяваха, проветряваха, поставяха на място мебелите, изтупваха килими. Значи наистина това беше Виола, която се бе върнала след толкова време, която отново се установяваше в Омброза, която отново ставаше собственица на вилата!

С разтуптяно сърце Козимо наблюдаваше как се движи сред прислугата, нареждаше да местят дивани, клавесини, шкафове и после бързо отиваше в градината, качваше се на коня, сподиряна от групата хора, които чакаха други нареждания. Тя се обръщаше към градинарите, казваше как трябва да оправят тревясалите алеи и да възстановят чакъла по пътеките, отнесен от дъждовете, къде да сложат плетените столове, люлката…

Посочи с широк жест клона, на който люлката някога бе закачена и където отново трябваше да се появи. Обясни колко дълги трябва да са въжетата, докъде да стига отклонението при люлеене и показвайки всичко това с жест и поглед, обгърна магнолията, върху която някога й се беше появил Козимо. И ето че го видя отново там.

Изненада се. Много. Вярно, че веднага се овладя и отново възприе обичайното си гордо държание. Но в първия миг бе силно изненадана, очите й се засмяха, както и устата, показа се зъб, както на времето, когато беше момиченце.

— Ти? — каза тя и после потърси тона, с който се говори за обикновени неща. Ала не успя да скрие, че е приятно изненадана:

— Ах, значи си останал тук от тогава, без да слезеш?

Козимо успя да овладее гласа си, който искаше да изчирика като врабче:

— Да, аз съм, Виола. Спомняш ли си?

— Ама никога, никога ли не си стъпвал на земята?

— Никога.

А тя, сякаш бе проявила по-голяма слабост, отколкото трябва:

— А, видя ли, че успя? Значи не е било толкова трудно.

— Очаквах твоето завръщане…

— Прекрасно. Ей, вие, накъде мъкнете тази завеса? Оставете всичко тук, сама да видя! — отново го погледна. Този ден Козимо беше облечен за лов: в дрехи с настръхнала козина, с котешката шапка на глава, с пушка. — Приличаш ми на Робинзон.

— Чела ли си го? — попита той веднага, за да покаже, че е осведомен.

Виола вече се бе обърнала:

— Гаетано! Ампелио! Сухите листа! Пълно е със сухи листа! — А към него: — След час в дъното на парка. Чакай ме. — И яхнала коня, препусна да дава нови нареждания.

Възседнал голямо дърво в дъното на парка, с колене притиснати към клона, Козимо броеше минутите по един солник, принадлежал някога на дядо му по майчина линия генерал фон Куртевиц и си казваше: „Няма да дойде“. Ала Виола пристигна почти в уреченото време на кон. Спря под дървото, без дори да поглежда нагоре. Вдигайки се върху стремената, му подаде ръка. Той й помогна от дървото. Като стъпи върху седлото, Виола достигна клона, после без да го поглежда, бързо се изкачи, потърси удобно разклонение, седна. Козимо кукна в нейните крака и започна, като успя да каже само:

— Значи се върна?

Виола го погледна иронично.

— Как узна това?

А той, без да разбере шегата:

— Видях те на поляната в ловния периметър на дука…

— Периметърът е мой. Нека обрасне в коприва! Няма да стъпя в никой от техните замъци, развалини и миши дупки, да се напълнят със змии дано! От днес нататък ще живея тук, където бях като малка. Разбира се, докато ми харесва, после ще си ида.

Със зачервено лице, развълнуван, Козимо желаеше да й говори, да я пита, да я слуша, ала тя сухо го попита:

— Сега ти ми кажи, какво направи?

— О, много работи направих — взе да разказва той. — Ходих на лов, също и глигани, но главно лисици, зайци, белки и после, то се знае дроздове и косове. После пиратите; дойдоха на брега мавритански пирати, имаше голяма битка, рицарят адвокат загина. И четох много книги, заради себе си и за един мой приятел, един разбойник, когото обесиха, аз имам цялата енциклопедия и много работих, подкастрях, спасих една гора от пожар…

— … И винаги ще ме обичаш, абсолютно и повече от всичко, и си готов да направиш всичко за мен?

При тази неочаквана реплика, обърканият Козимо каза:

— Да…

Първото им пътешествие беше до дървото, където имаше дълбок нарез в кората, вече остарял и деформиран до такава степен, че не изглеждаше дело на човешка ръка. Надписът с големи букви гласеше: „Козимо“, „Виола“ и по-отдолу „куче дакел Отимо Масимо“.

— Чак тук горе? Кой го е направил и кога?

— Аз. Тогава.

Виола бе развълнувана.

— А това какво значи — и посочи думите „Отимо Масимо“.

— Моето куче. Тоест твоето. Дакелът.

— Тюркаре^[2]?

— Отимо Масимо — тъй го нарекох.

— Тюркаре? Колко плаках, когато забелязах, че не са го качили в каляската на тръгване… О, беше ми безразлично дали ще те видя някога, но бях отчаяна, че се разделях с дакела!

— Ако не беше кучето, нямаше да те намеря! Дакелът подуши, че си наблизо и не се умири, докато не те намери…

— Аз веднага го познах, щом го видях да пристига съвсем задъхан до павилиона… Другите казваха: „А това откъде изскочи?“ Аз се наведох да го разгледам: цвета, петната. „Но това е Тюркаре! Дакелът, който притежавах като малко момиченце в Омброза!“

Козимо се смееше. Тя внезапно сбърчи нос.

— Отимо Масимо… Какво неприятно име! Откъде ги вадиш такива грозни имена?

И Козимо веднага помръкна.

Затова пък за Отимо Масимо щастието беше безоблачно. Неговото старо кучешко сърце, разделено между двама господари, накрая се бе умирило. Бе се трудил по цели дни да привлече младата маркиза към границите на периметъра, при ясена, където дебнеше Козимо. Теглеше я за полата или се мъчеше да я увлече, като грабваше някакъв предмет и изтичваше на поляната, за да я накара да го последва. А тя му казваше:

— Ама какво искаш? Накъде ме водиш? Тюркаре! Престани! Гледай ти, какво досадно куче си намерих!

Но самият вид на дакела беше събудил вече у нея детските спомени, носталгията за Омброза. Веднага бе подготвила преместването от павилиона на дука, за да се върне в старата вила, със странните растения.

Виола се бе върнала. За Козимо започна най-хубавото време, а също и за нея. Тя препускаше из околността на своя бял кон и щом видеше барона между клоните и небето, се вдигаше на седлото, за да се изкачи по полегатите стволове и клоните. Скоро Виола стана опитна почти колкото него и можеше да го настигне навсякъде.