Итало Калвино
Баронът по дърветата (11)

XI
Тайните на рицаря адвокат

Много неща, които преди за Козимо щяха да бъдат важни, вече не бяха. През пролетта се сгоди нашата сестра. Кой би могъл да предрече това една година по-рано? Дойде семейството на граф Д’Естомак заедно с младото графче и уредиха голям празник. Всички стаи на нашия дом бяха осветени, присъствуваха благородниците от околността, имаше танци. Кой се сещаше за Козимо? И все пак не беше точно тъй. Всички мислехме за него. От време на време поглеждахме навън през прозорците, за да видим дали пристига. Нашият баща беше тъжен и сред семейното тържество. Няма съмнение, че неговата мисъл се отправяше към Козимо, който сам се беше изключил от празника. И Генералшата, която командуваше цялото празненство, сякаш бе военен плац, искаше само да облекчи своята мъка за липсващия, по когото се топеше. Може би и Батиста… Тя правеше пируети и не приличаше на себе си без монашеските дрехи, с перука, която изглеждаше от марципан и фуста — кринолин grand panier^[1], гарнирана с корали, която не знам коя шивачка й беше измайсторила. Обзалагам се, че дори и Батиста мислеше за него.

И той присъствуваше незримо. Узнахме го по-късно — бил вън на студа в сянката между клоните на един чинар и гледал прозорците изпълнени със светлина, познатите празнично наредени стаи и танцуващите гости накипрени с перуки. Какви ли мисли са минавали през главата му? Не съжаляваше ли поне малко за нашия живот? Мислил ли е за това колко малка е крачката, която го отделя от връщането в нашия свят, колко малка и колко лесна е тази стъпка? Не зная какво е мислил и за какво е мечтал, застанал там. Зная само, че е бил там през цялото време на празника, а и след това, докато един по един свещниците били изгасени и не останал нито един осветен прозорец.

И тъй, повече или по-малко тесните връзки на Козимо със семейството продължаваха. С един член на семейството той дори стана още по-близък. И едва сега може да се каже, че това му помогна да го опознае още повече. Става дума за рицаря адвокат Енеа Силвио Карега, за този изкуфял човек, който избягваше всички, за когото не се знаеше никога къде се намира и какво прави. Козимо откри, че единствен той от цялото семейство не само че беше зает с многобройни занимания, но и нищо от онова, което правеше не беше безполезно.

Излизаше, да кажем, в най-горещия час на следобеда с фес на темето, ситнеше в своята роба, достигаща до земята и изчезваше сякаш го поглъщаха земните пукнатини, или храсталаците, или камъните на зидовете. Дори Козимо, който се развличаше да стои винаги на пост (или по-скоро не се развличаше, а това бе вече неговото естествено състояние, сякаш погледът му обгръщаше толкова широк хоризонт, че можеше всичко да обхване), понякога го изгубваше от очи. Понякога забързваше от клон на клон, към мястото, където беше изчезнал, но не успяваше да разбере по кой път беше поел. Ала имаше един белег, който често се срещаше по тия места: летящи пчели. Накрая Козимо се убеди, че присъствието на рицаря е свързано с пчелите, и че за да го открие трябва да следва техния летеж. Но как да постъпи? Около всяко цъфнало растение се чуваше безредно жужене на пчели. Трябваше да не се отвлича по случайни подхвъркания, а да следва невидимия въздушен път, по който идването и връщането на пчелите ставаше все по-често, докато зад някой храсталак забележеше гъст облак подобен на пушек. Там долу бяха кошерите — един или няколко кошера наредени на дъска. И ето ти го рицарят, зает с кошерите сред гъмжило пчели. Наистина, една от тайните дейности на Енеа Силвио Карега, беше пчеларството. Тази дейност беше тайна само до известна степен. Той носеше от време на време на масата пита, току-що извадена от кошера, със сълзящ мед. Ала той отглеждаше пчелите си вън от района на нашата собственост, в места, които, без съмнение, държеше в тайна.

Това навярно беше предпазна мярка, за да скъта приходите от своето лично производство. Не искаше да ги оставя да попадат в пробитото котле на семейната администрация. Той с положителност не беше сребролюбив човек, пък и какво ли можеше да му донасят малкото мед и восък? Та навярно цялата работа беше да има възможност да върши нещо, в което баронът да не си навира носа, да не го води за ръка. Или просто Карега не искаше да смесва малкото неща, които обичаше, като пчеларството, с многото, които не обичаше, като администрацията и управлението.

Но тъй или иначе беше факт и обстоятелството, че нашият баща никога не би му позволил да държи пчели близо до къщата. Баронът страдаше от необоснован страх да не бъде ужилен. Когато случайно се сблъскваше с пчела или оса в градината, побягваше неразумно по алеите, като хващаше с ръце перуката си, сякаш за да се предпази от клюна на орел. Веднъж като постъпи тъй, перуката му отлетя, пчелата, подлютена от неговото внезапно подскачане, се спусна към него и го ужили по плешивия череп. Три дни притиска главата си с марли, напоени с оцет. Тъй беше устроен — горд и силен при сериозните ситуации, той пощуряваше от малко одраскване или пъпчица.

Значи Енеа Силвио Карега беше раздробил пчеларската си дейност на много места из цялата долина Омброза. Собствениците му бяха дали разрешение да държи по един, два или три кошера на някой синор край техните ниви в замяна на малко мед. Карега вечно сновеше от едно място на друго, като се занимаваше с кошерите и правеше движения, сякаш имаше пчелни крачка вместо ръце. Приликата понякога се дължеше на това, че нахлузваше черни ръкавици, за да се предпази от ужилване. На лицето си под феса слагаше черна мрежа. При дишането тя се залепваше или издигаше над устата му. Карега раздвижваше някакъв уред, който изпускаше дим, за да отпъжда насекомите, докато бърка в кошера. И всичко това — бръмченето на пчелите, мрежите, облакът пушек, изглеждаше на Козимо като някакво чародейство, с което този човек се опитваше да се занимава, за да изчезне от там, да бъде изличен, да отлети, да се прероди в друго същество, в друго време и на друго място. Но не беше много могъщ чародей, защото се появяваше отново и отново все същият, като понякога смучеше ужиления си пръст.

Беше пролет. Една сутрин на Козимо се стори като че въздухът е полудял. Трептеше от нечуван звук. Бръмчене, което в отделни мигове ехтеше като тътен. Въздухът сякаш беше затъмнен от град, който вместо да пада, се движеше в хоризонтална посока и се въртеше бавно, рядък по краищата в периферията, но увлечен в средата от нещо като по-гъст център. Това беше неизброимо множество пчели. Наоколо имаше зеленина, цветя и слънце, а Козимо, който не разбра какво става, бе обзет от мъчително нетърпение и възбуждение.

— Пчелите бягат! Рицарю адвокате, пчелите бягат! — започна да вика той, като хукна от дърво на дърво да търси Карега.

— Не бягат, роят се — обади се гласът на рицаря.

Козимо го видя под себе си. Изникна като гъба и му направи знак да пази тишина. После веднага побягна и изчезна. Къде ли отиде?

Беше времето на роенето. Рояк пчели беше последвал царицата вън от стария кошер. Козимо се огледа. Рицарят адвокат се появи на вратата на кухнята. В ръцете си държеше менче и тиган. Той заблъска тигана в менчето и вдигна голям шум — тинк, тинк! Звукът беше досаден, и тъй се удряше в тъпанчетата, че ти идеше да си запушиш ушите. Като блъскаше двата медни съда на всеки три крачки, рицарят адвокат вървеше след рояка пчели. При всяко издрънчаване роякът като че се разтърсваше. За миг се спускаше и изкачваше, бръмченето сякаш ставаше по-ниско, а летежът — по-несигурен. Козимо не виждаше добре, но му се струваше, че сега целият рояк се събира около една точка сред зеленината и не прехвръква по-нататък. А Карега продължаваше да бие менчето.

— Какво става, рицарю? Какво правите? — попита го брат ми като го настигна.

— Бързо — изфъфли онзи. — Върви на дървото, където спря роякът, но внимавай да не го раздвижиш докато не дойда аз.

Пчелите се спуснаха към едно нарово дърво. Козимо пристигна там и отначало нищо не видя. После забеляза, че от един клон виси нещо като голям плод, приличен на шишарка, която цялата се състои от пчели, хванати една за друга. Върху тях долитаха нови и конусът растеше. Козимо стоеше сред клоните на нара, затаил дъх. Под него висеше гроздът пчели и колкото по-голям ставаше, толкова по-лек изглеждаше, като закачен на конец. Дори на нещо още по-тънко — за крачката на една стара пчелна царица. Приличаше на тънък прозрачен хрущял поради множеството шумолящи крилца, които покриваха със своя матовосив цвят набраздените черно-жълти коремчета.

Рицарят адвокат пристигна на скокове. В ръцете си държеше кошер. Протегна го под грозда обърнат наопаки.

— Хайде — каза той тихичко на Козимо. — Малък рязък тласък.

Козимо леко разтърси нара. Роякът от хиляди пчели се откъсна като лист и падна в кошера. Рицарят го запуши с една дъсчица.

— Готово — каза той.

Така между Козимо и рицаря адвокат се породи разбирателство, сътрудничество, което до известна степен можеше да се нарече приятелство, стига тази дума да не звучи много силно за двама души, които бяха тъй малко общителни.

Стана така, че между брат ми и Енеа Силвио се установи сътрудничество по напояването. Това може да изглежда странно, тъй като оня, който стои по дърветата едва ли има работа с кладенци и канали. Но аз ви споменах за висящата чешма, която Козимо беше измайсторил с кора от върба, за да докара вода от водопада до клоните на един дъб. Макар да бе разсеян, тъкмо рицарят адвокат забелязваше всичко, свързано с водата из цялата околност. Скрит зад един вечно зелен храст над водопада, Карега издебна Козимо, когато опъваше своя водопровод сред клоните на дъба (където го криеше, когато не му служеше, поради твърде отрано придобития навик на саможивите да крият всичко). Брат ми тъкмо опираше края на кората на един чатал в дървото, а другия й край о камъните по стръмнината и се готвеше да пие.

При тази гледка кой знае какво бръмна в главата на рицаря: той бе обзет от рядък миг на опиянение. Появи се над храста, плесна с ръце, подскочи два-три пъти, сякаш скачаше на въже, пръсна шепа вода, за малко не се провали надолу по водопада и не падна в пропастта, и започна да обяснява на момчето идеята, която му хрумнала. Хрумването беше неясно, а обяснението още по-неясно. Рицарят адвокат обикновено говореше на диалект повече от скромност, отколкото поради незнание на езика. Но във внезапни мигове на възбуждение, той без да си дава сметка, минаваше от диалекта направо към турски и никой нищо не разбираше.

Накратко, беше му хрумнало да построи висящ водопад, опрян по клоните на дърветата; така водата щеше да стигне до насрещния буренясал склон на долината и да го напоява. Козимо веднага подкрепи неговия проект и го подобри, като предложи да се използуват на някои места надупчени кухи дънери, от които да капе върху разсада. Това предложение достави на рицаря буйна радост.

Карега изтича да се заключи в своя кабинет и започна да запълва лист след лист с проекти. И Козимо се въодушеви — всичко, което можеше да се прави по дърветата му харесваше. Струваше му се, че това придава ново значение и авторитет на стоенето му по дърветата и си рече, че в лицето на Енеа Силвио Карега е срещнал най-неочаквано съмишленик. Определяха си срещите на някои по-ниски дървета. Рицарят адвокат се качваше при него по градинската стълба с ръце, пълни със свитъци хартия. По цели часове обсъждаха все по-сложните проекти за водоснабдяване и напояване. Но изобщо не минаха към практическо осъществяване. Енеа Силвио се умори, разреди своите разговори с Козимо, не завърши проектите си и навярно след седмица вече ги беше забравил. Козимо не съжали за това. Твърде скоро се беше уверил, че в неговия живот това бе досадно усложнение и нищо повече.

За Козимо бе полезно да изучи характера на Енеа Силвио Карега. Ето защо разбра много неща за самотността и тези неща после му послужиха в живота. Бих казал, че той отнесе със себе си завинаги чудатия образ на рицаря адвокат като предупреждение какво може да се случи на човек, който отделя своята съдба от съдбата на другите. Козимо успя никога да не заприлича на него. Макар и самотник, успя да остане на страната на ближния.