Серия
Нашите предци (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il barone rampante, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Итало Калвино

Заглавие: Баронът по дърветата

Преводач: Светозар Златаров

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: юни 1979 г.

Редактор: Никола Иванов

Редактор на издателството: Огняна Иванова

Художествен редактор: Юли Минчев

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Петър Чуклев

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3839


I
Никога няма да сляза

Беше 15 юни 1767 година, когато Козимо Пиоваско ди Рондо, моят брат, за последен път седна заедно с нас. Спомням си сякаш е било днес. Бяхме в трапезарията на нашата вила в Омброза. От прозорците се виждаха гъстите клони на големия пърнар[1] в парка. Беше пладне и по това време нашето семейство по стара традиция сядаше на трапезата. От морето духаше вятър и клатеше листата, отлично си спомням. Козимо каза:

— Щом съм казал, че не искам — значи не искам! — и бутна чинията с охлювите. Никога не бяхме виждали такова непослушание.

Начело на масата беше барон Арминио Пиоваско ди Рондо, нашият баща, с дълга перука, която му падаше над ушите, демодирана като повечето негови вещи. Между мен и моя брат седеше абат Фошфльор, храненик на нашето семейство и възпитател на нас, децата. Отсреща беше нашата майка Генералшата, Конрадина ди Рондо, а също и сестра ни Батиста, облечена като монахиня. На другия край на масата срещу баща ни седеше облечен като турчин рицарят адвокат Енеа Силвио Карега, управител и отговорник за напояването на нашето имение.

От няколко месеца Козимо бе навършил дванадесет години, а аз осем и бяхме допуснати на масата, където се хранеха родителите ни. По-точно, аз бях преждевременно облагодетелствуван от това повишение на моя брат, защото не искаха да ме оставят оттатък да обядвам сам. Казах облагодетелствуван само така: всъщност и за Козимо и за мен свърши безгрижието. Ние съжалявахме за обедите в нашата стаичка, където двамата оставахме сами с абат Фошфльор. Абатът беше сухо и сбръчкано старче. Ползуваше се със славата на строг и суров човек, но това навярно е било в младите му години. Сега беше остарял, уморен и във всяко, дори в най-малкото, затруднение виждаше пръста на съдбата, на която не му бе по силите да противостои. Нашите обеди в компанията на абата започваха с най-благопристойни, ритуални и безшумни движения на лъжиците и горко на оня, който вдигнеше очи от чинията или пък започнеше дори най-леко да сърба бульона. Но към края на супата абатът започваше да се отегчава, да става безразличен, да се заглежда втренчено на някъде, да премлясква с език след всяка глътка вино. При второто ястие ние вече можехме да започнем да ядем с ръце и завършвахме обяда, като се замервахме с огризки от круши, докато абатът от време на време отронваше някое от своите лениви възклицания:

— Ооо bien! Оооо alors![2]

Сега обаче на масата на родителите ни използуването на прибори за пилето беше задължително. Непрекъснато ни подвикваха да седим изправени, да не опираме лакти на масата. На това отгоре трябваше да търпим нашата антипатична сестра Батиста! Започна поредица от караници и непокорства, наказания и упорства, до деня, когато Козимо отблъсна охлювите и реши да отдели своята съдба от нашата.

Баронът, нашият баща, не беше лош човек. Вълненията на епохата предаваха и на него непрекъсната нужда да се вълнува, но вършеше всичко наопаки, не на място. Например, все още бе обзет от носталгичното желание да изтъква претенциите си за титлата дук на Омброза и не мислеше за нищо друго, освен за родословни дървета, наследствени титли, съперничество и съюзяване с близки и далечни владетели. Затова и в нашата къща се живееше така, сякаш бяхме на генерална репетиция за прием в двореца, не зная дали при императрицата на Австрия, при крал Луи или поне в кралския двор в Торино.

Когато се сервираше пуяк, баща ни току ни дебнеше дали ще го нарежем и отделим месото по всички царски правила, а абатът, който беше длъжен да държи исо на баща ми в неговите караници, почти не го опитваше, за да не бъде и той укорен, че греши.

Тъй открихме, че рицарят адвокат Карега крие подла душа: под полите на турската му роба (той беше прекарал голяма част от живота си в Турция) изчезваха цели бутчета, за да си ги гризе после на спокойствие, както обичаше, скрит в лозето. Бяхме готови да се закълнем (макар че не успяхме да го спипаме, толкова умели бяха движенията му), че идва на масата с пълен джоб оглозгани костички и ги оставя в чинията си на мястото на парчетата от пуяка, които изчезваха недокоснати.

Майка ми, Генералшата, не забелязваше. Тя използуваше грубовати военни изрази дори и при сервирането на масата.

— So! Noch ein wenig! Gut! Така! Още малко. Добре! — И никой не смееше да възрази. Но що се отнася до нас, тя държеше не на етикета, а на дисциплината и твърдо подкрепяше баща ни със своите казармени команди. — Sitz ruhig! Дръж се прилично! И си избърши муцуната!

Единствена Батиста се чувствуваше добре, упорито и усърдно оголваше птичите кости от месото късче по късче с изострени ножчета, подобни на хирургически скалпели, каквито само тя имаше. Макар че баронът беше длъжен да ни я дава за пример, не смееше да я погледне. Тя вдъхваше и у него страх със своите ококорени очи под крилата на колосаното боне, със стиснатите зъби и жълтото си личице, дребно като на плъх. Разбираемо е защо тъкмо на масата избухна бунта на Козимо. Затова се отклонявам и разказвам — в живота на моя брат няма да срещнем повече тържествени трапези, бъдете сигурни.

Трапезарията беше единственото място, където се събирахме с големите. През останала част от деня майка ни се оттегляше в своите стаи, за да плете дантели и филета, или да бродира. Генералшата умееше да се занимава единствено с тези традиционни за жените работи и само в тях намираше облекчение за своя войнствен дух. Това бяха дантели и бродерии, които обикновено изобразяваха географски карти. Майка ни ги разпъваше по възглавнички и по гоблени, набождаше ги с карфици и знаменца, означавайки местата на битките във войните за наследство[3], които познаваше на пръсти. Или пък извезваше оръдия с различни траектории, които излизаха от дулата. Извезваше и артилерийските вилки, и означенията на ъглите, защото беше много компетентна в балистиката, а освен това разполагаше с цялата библиотека на баща си, Генерала, с трактати по военно изкуство, с таблици за стрелба и атласи. Майка ни, от рода фон Куртевиц, се казваше Конрадина и беше дъщеря на генерал Конрад фон Куртевиц, който преди двадесет години беше окупирал нашите земи, командувайки войските на Мария Терезия Австрийска. Била сираче по майка, та генералът я водел със себе си на бойното поле. Нищо романтично нямало в това: пътували екипирани, квартирували в различни замъци, с тълпа слуги, и тя прекарвала дните си като плетяла дантели за възглавници. Всичко, което се разказва — че тя е ходила на бой възседнала кон, е легенда. Винаги си е била женица с розова кожа и вирнат нос, както си я спомняме ние, но от баща си беше наследила страстта към военното дело.

Общо взето бяха добри родители, ала бяха толкова завеяни, че ние двамата бяхме оставени едва ли не сами да се грижим за себе си. Добро или лошо беше това? Кой може да каже? Животът на Козимо беше толкова необичаен, моят бе така подреден и скромен, и въпреки това прекарахме заедно нашето детство. И двамата бяхме безразлични към амбициите на възрастните, и двамата търсехме различни пътища от тези, по които вървяха хората.

Катерехме се по дърветата (тези първи невинни игри придобиват сега в моя спомен едва ли не смисъл на предзнаменование, но тогава кой да ти мисли за това?), изкачвахме се по течението на потоци, като скачахме от камък на камък, изследвахме пещерите на морския бряг, пързаляхме се по мраморния парапет на стълбището във вилата.

Ако трябва да кажа истината, бяхме предупредени да не се пързаляме по мраморния парапет на стълбите, не поради опасения, че ще си счупим крак или ръка. Затова нашите родители никога не се безпокояха и мисля, че тъкмо по тази причина никой от нас не си счупи нищо. Родителите ни се страхуваха, че като растем и наддаваме на тегло, можехме да съборим статуите на нашите предци, които баща ни беше накарал да сложат по пиластрите на парапета на всяка площадка на стълбата. И наистина, Козимо един път беше катурнал един прапрадядо, епископ с митра и всичко останало и беше наказан. Тогава се научи да се спира малко преди да стигне края на площадката и да скача точно в мига преди да се удари в статуята. Аз също се научих, нали го следвах във всичко, само че аз, винаги по-скромен и по-плах, скачах от средата, преди да стигна до площадката, или пък се пързалях малко по малко, като непрекъснато спирах. Един ден той се спускаше по перилото като стрела. Кой смятате, че в същото време се качваше по стълбата? Абат Фошфльор! Той се мъкнеше с отворен пред носа молитвеник, но с празен поглед като кокошка. Поне да беше полузаспал, както винаги! Но не, беше в един от онези редки мигове, когато забелязваше и разбираше всичко. Видя Козимо, помисли си „Парапетът! Статуята! Сега ще я бутне, сега и мене ще нахокат.“ (защото за всяка наша лудория го гълчаха, че не съумява да ни надзирава). И се хвърли срещу парапета, за да пресрещне брат ми. Козимо връхлетя върху абата, повлече го по парапета (старчето беше кожа и кости), не можа да се спре, защото сега тежеше два пъти повече, блъсна се о статуята на нашия прадядо Качагуера Пиоваско, участник в кръстоносен поход за освобождение на светите места. И тримата се свлякоха в подножието на стълбата. Кръстоносецът стана на парчета (беше от гипс). Започна безконечно мърморене с бой, дори — представете си! — със затваряне, на хляб и студена чорба. Тъй като се смяташе за невинен, защото вината не беше негова, а на абата, Козимо произнесе жестоките думи:

— Пет пари не давам за всички ваши прадеди, уважаеми татко!

И още тогава подсказа за своето бъдещо призвание на бунтовник.

В действителност и сестра ни беше бунтар. И тя беше (след проваления годеж с младия маркиз дела Мела) с бунтовен и самотен дух, макар че баща ни й наложи да живее уединено. Това, че младият маркиз, боязлив и нерешителен младеж, беше намерил смелост да скъса с този годеж, е още едно доказателство за това, че характерът на Батиста беше способен да събуди силите на отчаянието и в най-благата душа. Но това й се отрази зле: в нашите среди в онези времена един пропаднал годеж се смяташе за позор и затова сестра ни бе жива погребана вкъщи, в одежди на монахиня, без да е дала обет дори на послушница, защото не чувствуваше призвание.

Нейният мрачен дух се изяви най-вече в кухнята. Беше превъзходна в готвенето, защото не й липсваше нито старание, нито въображение — качества, необходими за една готвачка. Ала щом пипнеше тя, на масата можеше да ни сполети всякаква изненада. Веднъж беше приготвила наистина съвършени препечени филийки с пастет от черен дроб на плъх. Узнахме това, едва когато ги изядохме и й казахме, че са вкусни. Друг път беше украсила една торта с твърдите и назъбени задни крака на скакалци. Или пък бе изпекла като гевречета свински опашчици, а веднъж беше сготвила цял таралеж, кой знае защо с бодлите. Навярно само за да ни изненада, когато свали похлупака, защото дори тя, която винаги ядеше всевъзможните неща, които приготвяше, не пожела да го опита. А печеният таралеж бе наистина апетитен, още млечен, розов и нежен. Всъщност много неща от нейната чудовищна кухня бяха направени най-вече за да ни впечатлят, а не заради удоволствието да ни накара да опитваме заедно с нея храните с ужасен вкус. Блюдата на Батиста бяха произведения на изтънчена животинска и растителна бижутерия: глави от карфиол със заешки уши, сложени върху яки от заешка козина, или пък свинска глава с отворена уста и вместо изплезен език — един червен омар, а омарът пък държи в щипките си езика на прасето, сякаш го е откъснал. После охлювите… Беше успяла да обезглави кой знае колко охлюви. И главите, всяка от тези меки и лигави глави, прилични на морски кончета, беше забила с шишче по на една бухтичка, та приличаха, като ги поднесе на масата, на ято от малки лебеди. Повече от вида на тези лакомства ни вълнуваше мисълта за усърдието и настървението, с което навярно Батиста ги приготовлява, и представите за нейните тънки ръце, които разчленяват животинските телца.

Начинът, по който охлювите възбуждаха зловещата фантазия на нашата сестра, подтикна към една бунтовна проява мен и моя брат. В същото време то бе израз на солидарност с бедните обезобразени животни, а също и на погнуса от вкуса на изпечените плужеци и нетърпимост към всичко и към всички. И не е чудно, че тогава започна да назрява постъпката на Козимо и всичко, което последва.

Бяхме замислили един план. Донесеше ли рицарят адвокат вкъщи кошници пълна с охлюви за ядене, те биваха поставени в мазето в едно буре, защото трябваше да стоят гладни, като ядат само трици, за да се изчистят. При снемане на похлупака на това буре се разкриваше ужасна гледка — истински ад. Охлювите се движеха нагоре по дъгите с мудност, която беше предвестник на агонията, сред отпадъци от трици, райета от матова гъста лига и екскременти — зелен спомен за хубавото време на чист въздух и сред треви. Някои от тях бяха излезли от черупките си, с протегнати глави и разперени рога, други — целите свити в черупките, подали само недоверчиво рогцата си едни скупчени като клюкарки, трети заспали и зазидани, а някои мъртви, с обърната черупка. За да ги спасим от срещата със зловещата готвачка, и сами да се избавим от нейните гощавки, направихме дупка на дъното на бурето. С накъсана трева и мед трасирахме колкото може по-скрит път между бъчвите и сечивата на зимника, за да привлечем охлювите към бягство до едно прозорче, което гледаше към запустяла и обрасла с храсти леха.

На другия ден слязохме в мазето да видим резултата от нашия замисъл. При светлината на свещ проверихме стените и входовете.

— Ето един тук!… И друг там!… Виж онзи пък къде е стигнал.

Цяла редица от охлюви на неголеми интервали беше плъзнала от бъчвата до прозорчето, по пода и по стените, следвайки нашето трасе.

— Бързо, охлювчета! Бързо, бягайте! — повтаряхме с нетърпение, като гледахме как животинките едва се мъкнат, как се отклоняват и напразно кръжат по грапавите стени на мазето, привлечени от случайни наслойки, плесен и винен камък. Зимникът беше тъмен, задръстен, пълен с препятствия. Надявахме се, че никой не ще може да ги открие, и че ще имат време да избягат до един.

Но не стана тъй. Неуморимата ни и неспокойна сестра Батиста бродеше нощем из цялата къща на лов за плъхове, със свещник в ръка и пушка под мишница. Тази нощ, като минала през зимника, осветила на тавана един от отклонилите се охлюви, оставил диря от сребърна лига. Прогърмя изстрел. Всички скочихме от леглата си, но отново отпуснахме глави на възглавниците, привикнали на нощния лов на домашната монахиня. Но след като унищожила охлюва и откъртила парче мазилка с необмисления си изстрел, Батиста започна да крещи със своя писклив глас:

— Помощ! Избягали са всички! Помощ!

Притичаха полуоблечените слуги, баща ни, въоръжен със сабя, абатът без перука, а рицарят адвокат още преди да е разбрал нещо, се уплашил, че ще има неприятности, избягал на полето и отишъл да спи в една плевня.

На светлината на факли всички се спуснаха на лов за охлюви из зимника, макар да не им беше по сърце тази работа. Но вече ги бяха събудили и за да запазят достойнството си, както обикновено не искаха другите да допуснат, че са ги обезпокоили за нищо. Откриха дупката в бурето и веднага разбраха, че ние сме на дъното на цялата работа. Баща ни дойде да ни спипа в леглата с камшика на кочияша. Свърши се с това, че гърбовете, задниците и краката ни се изпъстриха с виолетови резки и ни пратиха в мизерната стаичка, която служеше за затвор.

Прекарахме там три дни на хляб и вода, салата, волска пача и студена супа, която за щастие ни харесваше. После, като че нищо не е станало, ето ни на първия обяд със семейството. Всички бяха точни, бе точно по пладне на 15 юни. И какво беше приготвила нашата сестра Батиста, ръководител на кухнята? Супа и ястие от охлюви. Козимо не пожела да докосне нито една черупка.

— Яжте, или още сега ще бъдете затворени отново в стаичката!

Аз отстъпих и започнах да гълтам мекотелите. (Беше малодушно от моя страна, и стана така, че моят брат усети, че е съвсем сам, тъй че неговото напускане беше протест и против мене. Бях го разочаровал, ала аз бях само на осем години, и после защо да сравнявам моята воля, дори онази, която съм притежавал като момче, със свръхчовешка упоритост, която сложи знак върху живота на моя брат.)

— Е? — обърна се баща ми към Козимо.

— Не и не! — отговори Козимо и блъсна чинията.

— Марш от тази маса!

Но Козимо вече беше обърнал гръб на всички ни и излизаше от стаята.

— Къде отиваш?

Видяхме през стъклената врата, че взе от вестибюла своята триъгълна шапка и късата си шпага.

— Това си е моя работа! — И избяга в градината.

Малко след това видяхме през прозореца, че се качва на дъба. Независимо от своите дванадесет години беше облечен и сресан с голямо старание, както баща ни изискваше да идваме на масата: с напудрени коси и панделка на плитката, с шапка, дантелено жабо, зелен фрак, с дълги поли, с виолетово-червени като слез чорапи, с шпага и накрая с дълги гамаши от бяла кожа до средата на бедрото — единственото отстъпление от начина, по който се обличахме, съзвучно с живота ни на село. (Понеже аз бях на осем години, бях освободен от пудрата в косите, освен в тържествени случаи, и от шпагата, която всъщност бих желал да нося.) И тъй, брат ми се качи на чепатото дърво, като движеше ръце и крака през клоните с бързина и сигурност, добити в резултат на дълъг опит.

Вече казах, че ние двамата с часове прекарвахме по дърветата, но не с полезна цел, както правят обикновено момчетата, които се качват само да търсят плодове или гнезда на птичета, а заради удоволствието да достигаме трудни и сложни издатини по стеблото, да се катерим все по-високо, да намираме удобни места, където да си почиваме, да гледаме света отгоре, да си правим шеги и да подвикваме на оня, който минава отдолу. Реших, че е твърде естествено първото хрумване на Козимо, при несправедливото озлобление насочено против него, е да се качи на дъба, добре познатото ни дърво. То протяга клони до прозореца на трапезарията. Там Козимо щеше да изложи пред погледа на цялата фамилия своето възмутително и обидено държание.

— Vorzicht! Внимателно! Сега ще падне, бедният! — извика разтревожена майка ни, която нямаше нищо против да ни види в атака под оръдеен обстрел, но в същото време трепереше при всяка наша лудория.

Козимо се качи чак до разклонението на един грамаден клон, където можеше да се настани удобно. И седна там, спусна крака и скръсти ръце, като сложи длани под мишниците. Застана с глава хлътнала между раменете и шапка, нахлупена над очите.

Баща ни се надвеси на перваза.

— Когато се умориш да седиш там, ще промениш намеренията си — извика му той.

— Никога няма да си променя намеренията! — каза брат ми от клона.

— Ще ти дам да разбереш, само слез!

— А пък аз вече никога няма да сляза!

И удържа на думата си.

Бележки

[1] Пърнар — вид топлолюбив вечнозелен дъб. — Бел.ел.кор.

[2] Хайде, хайде!

[3] Става дума за Войната за австрийското наследство (1740–1748) започнала скоро след възкачването на Мария Терезия, австрийска ерцхерцогиня, кралица на Унгария и Чехия, по-късно императрица на „Свещената римска империя“. — Бел.пр.