Итало Калвино
Баронът по дърветата (14)

XIV
Гората гори

Ако броят на Козимовите приятели растеше, в същото време той си създаваше и неприятели. Скитниците от гората, например, бяха зле настроени след приобщаването на Джан дей Бруги към благонравното четиво и последвалото му сгромолясване. Една нощ брат ми спеше в своя мях, закачен на един ясен в гората. Събуди го лаят на дакела. Отвори очи, видя светлина, тя идваше отдолу. Огън гореше точно в подножието на дървото и пламъците вече ближеха стеблото.

Пожар в гората! Кой го беше запалил? Козимо беше съвсем сигурен, че не е докосвал огнивото тази вечер. Значи това беше лукав ход на ония злосторници! Бяха решили да запалят гората, за да плячкосат дървен материал и в същото време да направят тъй, че вината да падне върху Козимо. И не само това, но и да го изгорят жив.

В първия миг Козимо не се замисли за опасността, която го заплашва тъй отблизо. Разтревожи се само, че безкрайното царство, пълно със само негови пътища и убежища, може да бъде разрушено. Именно това го накара да се ужаси. Отимо Масимо вече бягаше надалеч, за да не изгори и само се обръщаше от време на време да излае отчаяно. Пожарът се разпространяваше из храсталаците.

Козимо не загуби присъствие на духа. На ясена, където беше неговото убежище, той бе пренесъл, както винаги правеше, много неща. Между тях имаше бъчвичка, пълна с разхладително ечемичено питие, за да утолява лятната си жажда. Изкачи се до бъчвичката. През клоните на ясена пробягваха уплашени катерици и прилепи. От гнездата излитаха птици. Сграбчи бъчвичката и се готвеше да развие чепа, за да накваси стеблото на ясена и да го спаси от пламъците, когато забеляза, че пожарът вече се разпростира по тревата, по сухите листа, по дребните трънаци и скоро ще обхване всички околни дървета. Реши да рискува: „Нека ясенът изгори! Ще обуздая пожара, ако с това питие успея да наквася земята наоколо, където пламъците още не са достигнали!“. И като извади чепа на бъчвичката, с въртеливи и вълнообразни движения насочи струята към най-външните огнени езици по земята и взе да ги гаси. Тъй огънят в долната част на гората бе заобиколен от обръч мокра трева и наквасени листа и не можа да се разпространи.

От върха на ясена Козимо скочи върху близък бук тъкмо навреме. Изгорелият в основата си дънер се свлече и образува клада. Безпомощно цвърчаха катерички.

Щеше ли пожарът да се ограничи до тук? Рояк искри и пламъчета се пръскаха наоколо и навярно ненадеждната преграда от мокри листа нямаше да му попречи да се разпростре.

— Пожар! Пожар! — почна да вика Козимо с всички сили. По-жа-а-а-а-р!

— Какво има, кой вика? — отговориха различни гласове.

Недалеч от това място имаше яма за приготвяне на дървени въглища. Група въглищари, негови приятели, спяха наблизо в една барака.

— Пожа-а-а-р! Тревога-а-а!

След малко цялата планина зазвуча от викове. Разпръснатите из гората въглищари си съобщаваха нещо един на друг на своя неразбираем диалект. Започнаха да притичват от всички страни. Пожарът беше укротен.

Този пръв предумишлен пожар, истински атентат срещу неговия живот, би трябвало да послужи за предупреждение на Козимо да се държи по-настрана от гората. Вместо това, той започна да се тревожи и да мисли как да се предпази гората изобщо от пожари. Годината беше сушава, летните жеги — изключителни. В крайбрежните гори към Прованс от една седмица гореше огромен пожар. Нощем се забелязваха високи сияния над планината, сякаш бяха остатък от залеза. Въздухът беше сух, дърветата и храсталаците сред зноя се бяха превърнали на прахан. Изглежда, че ветровете гонеха пламъците към нашите места, а много вероятно беше и още преди това да избухне и тук случаен или преднамерен пожар, да се свърже с другия и тъй цялото крайбрежие да се превърне в клада. Омброза живееше зашеметена от надвисналата опасност, като крепост със сламен покрив, нападната от неприятели подпалвачи. Сякаш и небето изпращаше огнена заплаха. Всяка нощ падащи звезди нагъсто пресичаха небето и всички чакаха да се стоварят върху нас.

В тези дни на всеобща уплаха, Козимо изкупи много качета и ги окачи сред клоните на най-големите и разположени по високите места дървета. Напълни ги с вода. „Може да е малко, но видяхме, че може да послужи“. Обаче и това не го задоволи. Започна да изучава водния режим на горските потоци. Повечето бяха полупресъхнали, от изворите изтичаха едва забележими струйки вода. Отиде да се съветва с рицаря адвокат.

— Точно така — възкликна Енеа Силвио Карега като се удари по челото. — Басейни! Диги! Трябва да се правят проекти! — и започна да надава радостни викове, като подскачаше докато хиляди идеи се трупаха в главата му.

Козимо го накара да седне да прави изчисления и проекти. А през това време той заинтересува собствениците на частните парцели, наемниците на държавните гори, дърварите и въглищарите. Всички заедно под ръководството на рицаря адвокат (или по-право, рицаря адвокат под тяхното ръководство, защото те го принуждаваха да ги направлява и да не се отвлича) и на Козимо, който надзираваше работите от високо, построиха резервоари с вода. Тъй че стана известно откъде може да се тегли вода с помпи, за която и да е точка на гората, заплашена от пожар.

Но това не беше достатъчно. Трябваше да се организира стража от гасители, групи, които в случай на тревога, щяха веднага да се разположат във верига, за да подават от ръка на ръка кофи с вода и да спрат пожара, преди да се е разпрострял. Тъй се създаде нещо като опълчение, което дежуреше и правеше нощни обходи. Хората бяха набирани от Козимо измежду селяните и занаятчиите в Омброза. Както се случва при всяко сдружение, веднага се породи и боен дух, съревнование между отрядите и всички се чувствуваха готови за велики дела. И Козимо почувствува нова сила и задоволство: беше открил своята наклонност да обединява хората и да застава начело.

Склонност, с която, за свое щастие, никога не се наложи да злоупотреби. Той се възползува от нея няколко пъти през своя живот, и то само когато трябваше да се постигнат важни цели. И всеки път това водеше до успех.

Разбра следното: че сдруженията правят човека по-силен и помагат да се откроят най-добрите черти на отделните личности, даряват радост, която човек рядко изпитва, когато е сам. Радостта да се убеди колко честни, достойни и способни хора има и че за тях си струва усилието да постигнеш нещо добро. (А когато човек живее сам, по-често се случва обратното — виждаш обратното лице на хората, онова, заради което винаги трябва да държиш ръка на дръжката на сабята).

И тъй, лятото на пожарите беше едно добро лято: имаше обща задача и всички бяха единодушни, че трябва да я решат. Всеки поставяше тази задача над своите лични интереси и беше доволен, че е в единомислие с другите и се ползува от уважението на толкова отлични хора.

По-късно Козимо трябваше да разбере, че когато общата задача вече не съществува, сдруженията не служат тъй добре, и че тогава е по-добре да си бъдеш самотен човек, отколкото ръководител. Междувременно, и сега, бидейки ръководител, той прекарваше нощите си съвсем сам в гората, като часовой на едно дърво, както си беше живял винаги.

В случай че видеше да блещука огнище на пожар, щеше да си послужи с предварително поставената на върха на дървото камбанка, която щеше да прозвучи надалеч и да даде сигнал за тревога. По този начин три или четири пъти успяха да укротят избухването на пожар и да спасят гората. И тъй като в цялата работа бе намесен и предумисъл, откриха виновните. Те бяха двамината разбойници Угачо и Бел Лоре. Изгониха ги от територията на общината. В края на август започнаха обилни валежи. Опасността от пожарите беше преминала.

По това време за моя брат в Омброза се говореха само добри неща. Благоприятните слухове достигнаха и до нашата къща. Дочуваха се такива фрази: „Обаче е много способен“, „Тъй или иначе, някои неща добре ги прави“. Произнасяха ги с тон, който искаше да покаже, че тези дето се изказват, могат да дадат обективна оценка за хора с друго вероизповедание или от противна партия. Искаха да покажат, че не са тесногръди и са в състояние да разберат дори твърде далечни от техните схващания.

Реакциите на Генералшата при тези новини бяха резки и прибързани.

— Имат ли оръжия — питаше тя, когато й говореха за стражата срещу пожарите, вдигната от Козимо. — Правят ли упражнения? — Тя вече обмисляше създаването на въоръжено опълчение, което би могло в случай на война да вземе участие във военни действия.

Нашият баща от своя страна изслушваше всичко мълчаливо, поклащаше глава и не се разбираше, дали всяка новина за сина му го натъжава или отегчава. Но все пак се чувствуваше, че е дълбоко поласкан, като че му се искаше отново да повярва в него. Това последното трябва да е било вярно, защото след няколко дни той се качи на коня и отиде да го търси.

Срещнаха се на едно сравнително открито място, сред кръг от дръвчета. Баронът поведе коня два или три пъти насам-натам, без да поглежда към сина си, но го беше видял. От най-далечното дърво, скок след скок, момчето идваше все по-близко. Когато стигна при баща си, свали сламената си шапка (с която беше заместил шапката от дива котка) и рече:

— Добър ден, уважаеми татко!

— Добър ден, синко.

— Добре ли сте?

— Доколкото позволяват годините и неприятностите.

— Радвам се, че храбро понасяте всичко.

— Същото искам да кажа за тебе, Козимо. Чух, че залягаш за общото благо.

— Присърце ми е опазването на горите, където живея, уважаеми татко.

— Знаеш ли, че част от гората е наша собственост, наследена от твоята бедна покойна баба Елизабета?

— Да, уважаеми татко. В местността Бел Рио. Там растат тридесет кестени, двадесет и два бука, осем бора и един клен. Имам копие от всички кадастрални карти и тъкмо като член на семейство, притежаващо гора, пожелах да обединя всички заинтересувани за опазване на горите.

— Точно така — каза баронът, приемайки отговора с благоразположение, ала добави: — Казват ми, че това е организация на фурнаджии, овощари и налбанти.

— И такива има, уважаеми татко, от всички професии, стига да са честни.

— Знаеш ли, че ти би могъл да добиеш титлата дук и да предвождаш местните васали?

— Зная, че имам повече хрумвания от другите. Аз им съобщавам моите мисли, ако те ги приемат, значи аз командувам.

„По дърветата ли трябва да седиш, за да командуваш в наши дни?“ — беше на върха на езика на барона. Но имаше ли смисъл да се подновява старата разправия? Въздъхна, потънал в своите мисли, после развърза ремъка, на който висеше шпагата му.

— На осемнадесет години си… Време е да те възприемат като възрастен… Аз няма още много да живея… Положи шпагата на дланите си и я подаде като протегна ръце. — Спомняш ли си, че си барон Рондо?

— Да, уважаеми татко, спомням си как се казвам.

— Искаш ли да бъдеш достоен за името и титлата, която носиш?

— Ще се старая да бъда колкото мога по-достоен за името човек и за всичко свързано с него.

— Вземи тази шпага, моята шпага! — Дигна се на стремената. Козимо се спусна по клона и баронът успя да му я препаше.

— Благодаря, уважаеми татко… Обещавам, ще си служа с нея само за добро.

— Сбогом, синко.

Баронът обърна коня, придърпа юздите и бавно се отдалечи.

Козимо постоя известно време и се запита, дали не трябва да поздрави баща си с шпагата, но размисли. Баща му го беше препасал с нея, за да му служи за защита, а не за парад. И не я извади от ножницата.