Итало Калвино
Баронът по дърветата (24)

XXIV
Отстъплението От Березина

Младостта отминава бързо на земята, та какво да кажем по дърветата, където всичко е осъдено да падне: листа, плодове. Козимо остаряваше. Толкова години беше прекарал нощите на студа, сред вятъра, под дъжда, в неустойчиви убежища и в самота, високо горе без дом, без огън, без топло блюдо… Козимо вече беше прегърбено старче с изкривени крака и дълги ръце като маймуна. Губеше се в пелерина от кожа, която завършваше с качулка. Приличаше на някакъв рунтав монах. Лицето му бе изпечено от слънцето, набръчкано като орех, със светли кръгли очи сред бръчките.

При Березина армията на Наполеон бе разгромена, английска ескадра дебаркира в Генуа. Ние прекарвахме дните си в очакване на новини за големия обрат. Козимо не се показваше в Омброза. Стоеше сгушен на един бор в гората край артилерийския път, откъдето бяха минали топовете за Маренго^[1] и гледаше на изток към отъпканата пустиня, в която сега се срещаха само пастири с кози или мулета, натоварени с дърва. Какво чакаше? Бе видял Наполеон, знаеше как свърши революцията, можеше само да очаква най-лошото. И въпреки това стоеше там, загледан, сякаш всеки миг горе на завоя щеше да се появи императорската армия, още покрита с ледени висулки от Русия, и Бонапарт на седлото, със зле обръсната брадичка, наведена над гърдите, трескав, бледен. Той щеше да се спре под бора (зад него щеше да се дочуе объркано заглъхване на стъпки, блъскане на раници и пушки о земята, събуване на изтощени войници край пътя, развиване на наранени крака), и щеше да каже: „Имаше право, гражданино Рондо: дай ми отново конституцията, нахвърляна от теб, дай ми отново твоя съвет, който нито директорията, нито консулството, нито империята пожелаха да последват. Да започнем отново, нека вдигнем пак дърветата на свободата, да спасим всеобщата родина!“. Такива бяха навярно мечтите и надеждите на Козимо.

Ала вместо това, един ден клатушкайки се, по артилерийския път от изток се зададоха трима души. Единият, куц, се подпираше на патерица. Другият имаше на главата си чалма от превръзки. Третият беше най-здрав — имаше само черна превръзка над едното око. Обезцветените парцали, които носеха, калпаците без дъна (но един от тях още имаше перо), ботушите, разпрани по дължината на целия крак, изглежда бяха остатъци от униформи на Наполеоновата гвардия. Нямаха оръжие. По-точно, един от тях размахваше празна кания на сабя, друг беше нарамил като тояга пушечна цев, на която бе окачил някакъв вързоп. Те крачеха насам и пееха като пияници:

— От моята страна, от моята страна…

— Ей, чужденци — извика брат ми — кои сте вие?

— Я виж ти, що за птица! Какво правиш там горе? Шишарки ли ядеш?

А другият:

— Какво, иска да ни дава да ядем шишарки ли? Ние умираме от глад, а той ще ни дава шишарки!

— И каква жажда ти се разпалва, когато си ял сняг!

— Ние сме трети хусарски полк!

— В пълен състав!

— Трима от триста: не е малко!

— На мен ми стига, че аз се отървах!

— Охо, нищо не се знае, още не си завлякъл кожата вкъщи?

— Да пукнеш дано!

— Ние сме победителите при Аустерлиц!

— И битите при Вилнюс! Карай да е весело!

— Я кажи говореща птицо, обясни къде има кръчма по тия места!

— Изпразнихме бъчвите на половин Европа, но жаждата не ни минава!

— То е защото сме надупчени от куршуми и виното изтича!

— Търсим кръчма, която да дава на вересия!

— Ще минем да платим друг път!

— Ще плати Наполеон!

— Ще плати царят! Идва след нас, предайте му сметката!

Козимо каза:

— Няма вино по нашите места. Но малко по-нататък минава един поток и може да си утолите жаждата.

— Ти иди се удави в потока, бухал такъв!

— Ако не си бях загубил пушката във Висла, щях да те гръмна и да те опека на шиш като дрозд!

— Почакайте, ще отида да си накисна крака в потока, че ми гори…

И тримата се отправиха към потока, за да се събуят, за да потопят крака, за да си измият лицата и да се изперат. Хладната вода ги поотрезви и като мина опиянението, свърши се с веселието. Отново ги обзе отчаянието, в което бяха. Започнаха да въздишат и стенат, но сред скръбта бистрата вода беше утеха, те й се наслаждаваха и пееха:

— От моята страна… От моята страна…

Козимо се върна на своя наблюдателен пост край пътя. Чу се шум от галопиращи коне. Ето че пристигна малък отряд кавалеристи, който вдигна прах. Бяха облечени в непознати униформи. Под тежките калпаци имаше малко плоски руси брадати лица, с присвити зелени очи. Козимо ги поздрави с шапка:

— Какъв добър вятър ви носи, конници?

Спряха.

— Здравствуй! Кажи батюшка, колко има още докато пристигнем?

— Здравствуйте, войници! — каза Козимо, който бе научил по малко от всички езици, включително и от руски. — Куда вам? Накъде?

— За там, накъдето води този път.

— Е, този път води до много места… Вие къде отивате?

— В Париж.

— Абе, за Париж има и по-удобни пътища…

— Нет, не Париж, за Францию, за Наполеоном. Куда ведет ета дорога? Накъде води тази път?

— Е, на много места, Оливабаса, Сасокорто, Трапа…

— Как? Алива Баса? Нет, нет…

— Ех, ако искате, може да се стигне и до Марсилия…

— В Марсел… да, да Марсел, Франция…

— А какво ще правите във Франция?

— Наполеон дойде да води война с нашия цар, а сега нашият дар гони Наполеон.

— А от кои места идвате?

— Из Харкова, из Киева, из Ростова.

— Значи доста интересни места сте обиколили? Тук ли ви харесва повече или в Русия?

— Едни места са хубави, други лоши. На нас ни харесва Русия.

Отново се чу шум на галопиращи коне, вдигна се прах и един кон, възседнат от офицер, спря наблизо. Офицерът извика към казаците:

— Вон, марш.

— Досвиданья, батюшка — казаха те на Козимо. — Нам пора… — и пришпориха конете.

Офицерът остана известно време в подножието на бора. Бе висок, слаб, с благороден и тъжен вид. Седеше гологлав под отрупаното с облаци небе.

— Добър ден, господине — каза той на Козимо на френски. — Вие знаете ли нашия език?

— Да, господин офицер — отговори брат ми. — Но не по-добре, отколкото вие говорите френски.

— Вие сте жител на тази страна? Бяхте тук под Наполеон?

— Да, господин офицер.

— И как я карахте?

— Знаете ли, господине, войските винаги докарват неприятности, каквито и идеи да носят със себе си.

— Да, и ние нанасяме много вреди, но не носим с нас никакви идеи.

Бе меланхоличен и неспокоен, а бе победител. Козимо изпита симпатия към него. Прииска му се да го утеши:

— Вие победихте!

— Да, добре се сражавахме. Но може би…

Избухнаха викове, чу се блъскане и падане, звън на оръжие.

„Кто там“? — рече офицерът. Върнаха се казаците, като влачеха полуголи тела.

— Французи! Наполеон! Всички избихме!

С отсечени заповеди младият офицер ги отпрати. Обърна глава. После отново заговори на Козимо:

— Виждате ли? Война! От много години насам върша колкото може по-добре нещо страшно: воювам. И всичко това за идеали, които сам на себе си не мога да обясня.

— И аз — отвърна Козимо, — живея от много години за идеали, които сам на себе си не мога да обясня. Но правя нещо, което без съмнение е добро: живея по дърветата.

Меланхолията на офицера изчезна, стана нервен.

— И така, трябва да вървя.

Поздрави по военному и тръгна.

— Сбогом господин… как е вашето име?

— Барон Козимо Рондо — извика след него Козимо — прощайте господин… А вашето име?

— Аз съм княз Андрей… — и тропотът на конските копита отнесе със себе си презимето.