Итало Калвино
Баронът по дърветата (23)

XXIII
Една историческа среща

Нашата сестра и емигрантът Д’Естомак избягаха тъкмо навреме, за да не бъдат хванати от републиканската армия. Народът на Омброза сякаш се бе върнал в дните на гроздобера. Отново издигнаха дърво на свободата. Този път то повече приличаше на френския прототип, тоест напомняше на дърво на лакомствата^[1]. Излишно е да казвам, че Козимо се изкачи на него с фригийска шапка на глава, ала скоро се измори и си отиде.

Около дворците на благородниците известно време народът вдигаше шум:

— Аристократи, аристократи, всички на фенера!

Затуй че бях брат на Козимо и затова че бяхме дребни благородници, ме оставиха на мира. Дори по-късно и мене взеха да ме смятат за патриот (тъй че, когато нещата отново се промениха, имах неприятности).

Установиха муниципалитет^[2], мер — всичко по френски образец. Назначиха брат ми във временната комисия, макар мнозина да не бяха съгласни — смятаха го за неуравновесен. Привържениците на стария режим се смееха и казваха, че цялата работа е чисто и просто една лудница.

Заседанията на комисията ставаха в древния дворец на генуезкия губернатор. Козимо следеше изказванията свит в един рошков на височината на прозорците. Понякога се изкачваше, като викаше и обясняваше за какво ще гласува. Известно е, че революционерите се оказаха по-големи формалисти от консерваторите: някои хора намериха за какво да се хванат. Вземаха да твърдят, че цялата тази работа не върви, че Козимо подронва авторитета на събранието и тъй нататък. И когато вместо генуезката олигархическа република установиха Лигурийската република, не избраха брат ми в новата администрация.

А тъкмо по това време брат ми беше написал и разпространил Проект за конституция на републиканския град с декларация за правата на хората, жените, децата, домашните и диви животни, включително птиците, рибите, насекомите и на растенията — било с висок ствол, било зеленчуци и треви.

Това бе прекрасен труд. Можеше да служи за помагало на всички управници, но никой не го взе под внимание и написаното си остана мъртва буква.

Но по-голямата част от своето време Козимо все още прекарваше в гората. Там копачите от инженерните войски на френската армия отваряха път на артилерията. С дългите си бради, които излизаха изпод калпаците им и се губеха в кожените им престилки, копачите бяха по-различни от всички други военни. Може би това се дължеше на обстоятелството, че имаха амбицията да работят добре, че след себе си не оставяха опашка от нещастия и съсипия като другите войски, а удовлетворението, че са създали трайни неща. И още тия хора имаха какво да разкажат. Бяха прекосили много страни, бяха преживяли обсади и битки. Някои от тях бяха свидетели и на големите събития, станали в Париж — освобождавания от затвори, гилотини. Козимо прекарваше цели вечери да ги слуша. Като оставяха мотиките и лопатите, копачите сядаха около някой огън, пушеха къси лули и се ровеха в спомени.

Денем Козимо подпомагаше трасировчиците да определят направлението на пътя. Никой не бе в състояние да върши това по-добре от него. Знаеше всички проходи, през които можеше да мине коларски път при възможно най-малка денивелация и загуба на дървета. И винаги имаше наум не толкова изискванията на френската артилерия, колкото нуждите на жителите от селата, лишени от пътища. Тъй поне от преминаването на войниците — крадци на кокошки, щеше да има някаква полза: път, прокаран от тях.

Това все пак бе печалба. Защото окупационните войски, особено след като от републикански бяха станали императорски, взеха да досаждат на всички. И всички отиваха да се оплакват на патриотите:

— Вижте какво правят вашите приятели!

А патриотите разперваха ръце, вдигаха очи към небето и отговаряха:

— Ех, войници! Да се надяваме, че всичко ще свърши скоро.

Наполеоновите войници реквизираха от селските дворове прасета, крави, дори кози. А колкото за такси и десятъци бе станало по-лошо от преди. На всичко отгоре въведоха и задължителна военна служба, та призованите под знамената младежи се криеха из горите.

Козимо правеше каквото можеше, за да смекчава тези злини: надзираваше добитъка в гората, когато дребните собственици го криеха там от страх, че ще го вземат. Брат ми охраняваше тайния превоз на жито до мелницата, или на маслини до пресата, тъй че наполеоновците да не дойдат да вземат една част. Или пък посочваше на младежите от набора пещерите в гората, където можеха да се скрият.

Наполеон отиде в Милано, за да се коронова и после пропътува из Италия. Във всеки град го приемаха много тържествено и го водеха да види забележителности и паметници. В Омброза сложиха в програмата и визита у „патриота по дърветата“. Както често се случва, тук при нас никой не му обръщаше внимание, но навън, и особено в чужбина, той беше много известен.

Не бе някаква среща ей така, набързо. Всичко бе предварително уточнено от общинския съвет за тържественото посрещане. Искаха да направят добро впечатление. Избраха едно хубаво дърво. Искаше им се то да е дъб, но дървото с най-добро разположение беше орех, и тогава дегизираха ореха с малко листа от дъб и сложиха панделки с френския трикольор и ломбардския трикольор, кокарди и волани. Накараха брат ми да кукне горе, празнично облечен, но с характерна шапка от котешка кожа и една катеричка на рамото.

Визитата бе определена за десет часа. Наоколо се събра голяма тълпа, но естествено, до единадесет и половина Наполеон не се показа, за голяма досада на брат ми.

Императорът дойде с цяла свита, която поклащаше двувърхи шапки. Вече бе пладне, Наполеон гледаше нагоре към клоните, където беше Козимо и слънцето му блестеше в очите. Обърна се към брат ми с няколко обичайни фрази:

— Отлично зная, че вие гражданино… — и си засенчваше очите с ръка — … сред горите… — и подскочи настрана, защото слънцето попадна право в очите му — … сред клонаците на вашата пищна растителност… — и подскочи обратно, защото Козимо, покланяйки се, отново беше открил слънцето.

Като видя безпокойството на Бонапарт, Козимо вежливо го попита:

— Може ли да направя нещо за вас, mon Empereur?

— Да, да — рече Наполеон. — Моля ви, стойте малко по-нататък, та да ме предпазвате от слънцето, ето точно така, застанете там… — и после замълча, сякаш обзет от някаква мисъл, и се обърна към вицекраля Южен^[3]:

— Tout cela me rappelle quelque chose… Que lique chose que j, ai deja vu… Всичко ми напомня нещо, което вече се е случило… Нещо, което вече съм срещал…

Козимо се притече на помощ.

— Но не с вас, ваше величество. Не бяхте вие — бил е Александър Велики.

— О, да, разбира се! — рече Наполеон. — Срещата на Александър с Диоген.

— Vous n’oubliez jamais votre Plutarque, mon Empereur. Вие не забравяте никога вашия Плутарх, императоре мой — каза Бьохарне.

— Само че тогава — добави Козимо — Александър попитал Диоген какво може да направи за него, а Диоген го помолил да се отмести…

Наполеон щракна с пръсти, сякаш бе намерил фразата, която търсеше. С бърз поглед се увери, че сановниците от неговата свита го слушат, и каза на отличен италиански:

— Ако не бях император Наполеон, щях да искам да съм гражданина Козимо Рондо.

И като се обърна, си тръгна. Свитата му се помъкна след него сред голямо дрънкане на шпори.

С това всичко свърши. Можеше да се очаква, че след седмица за брат ми ще пристигне кръста на Почетния легион. Ала нищо такова не стана. Може би на Козимо му беше все едно, но на нас, неговите роднини това щеше да достави удоволствие.