Итало Калвино
Баронът по дърветата (15)

XV
Сарацински пирати

Тъкмо по това време, общувайки с рицаря адвокат, Козимо забеляза нещо необикновено в неговото държание, или по-скоро по-различно от преди. Затова то изглеждаше повече или по-малко странно. Стори му се, че неговият унесен вид не се дължи на разсеяност, а на натрапчива мисъл, която го владее. Миговете, в които се проявяваше като бъбривец, сега бяха по-чести. Какъвто си беше необщителен преди, той не стъпваше в града, а сега киснеше все на пристанището сред групите разговарящи хора. Или пък, седнал на площадката на наблюдателната кула заедно със стари собственици на кораби и моряци коментираше пристигането и заминаването на различни плавателни съдове и злосторствата на пиратите.

Гемиите на маврите все още правеха набези досам нашите брегове, затрудняваха морската ни търговия. Това беше вече пиратство на дребно, не както едно време, когато да срещнеш пирати значело да свършиш като роб в Тунис или Алжир, или да загубиш нос или уши. Сега, когато мохамеданите успяваха да достигнат някоя ладия от Омброза, вземаха товара и бъчви сушена треска, пити холандско сирене, бали памук и тъй нататък. Понякога нашите биваха по-пъргави, успяваха да избягат, изстрелваха по някой изстрел от топче срещу такелажа на гемиите, а мюсюлманите отговаряха като плюеха, правейки неприлични жестове и надаваха грозни викове. Изобщо играеха си на пирати. И всичко това продължаваше заради някакви вземания, които пашите от ония страни твърдяха, че нашите търговци и собственици на кораби дължат, тъй като според тях, не им доставили качествено някакви стоки или дори направо ги били излъгали. И тъй, опитваха се да уредят сметката малко по малко чрез кражби, ала в същото време продължаваха търговските преговори с непрекъснати пазарлъци и уговорки. Следователно нито от едната страна, нито от другата имаше интерес да скъсат окончателно отношенията. Корабоплаването беше пълно с несигурност и рискове, ала никога не се стигаше до трагедии.

Историята, която сега ще предам, бе разказана от Козимо в много различни версии. Ще се придържам към най-богатата с подробности и към най-логичната. Ако е вярно, че брат ми прибавяше много измислени от него неща, разказвайки своите приключения, то аз поради липса на други източници се старая винаги буквално да се придържам към думите му.

И тъй, веднъж Козимо, който от стоене на пост по време на пожарите, бе добил навика да се събужда нощем, видя някаква светлина да слиза към долината. Проследи я безшумно със своите котешки стъпки по клоните и видя Енеа Силвио Карега, който крачеше чевръсто с фес и роба, с фенер в ръка.

Защо обикаляше по тоя час рицарят адвокат, който беше свикнал да си ляга с кокошките? Козимо тръгна след него. Внимаваше да не вдига шум, макар да знаеше, че когато Карега върви устремно, е глух и вижда само на педя пред носа си.

По кози пътеки рицарят адвокат стигна до морския бряг на каменист плаж. Започна да разклаща фенера. Нямаше луна, в морето нищо не се виждаше, освен пяната на най-близките вълни. Козимо беше на малко отдалечена от брега пиния, защото там растителността вече се разреждаше, но бе достатъчно близко, за да види стареца с високия фес на пустия бряг, който разклащаше фенера към мрака на морето. В отговор из тъмнината се появи друга светлина на фенер. Тя бе неочаквано близко, сякаш тогава я запалиха. Внезапно изникна малко корабче, различно от тукашните — с квадратно тъмно платно и гребла. Стигна до брега.

При трептящата светлина на фенерите, Козимо видя мъже с чалми. Неколцина останаха в гемията, като я държаха до брега с отривисти тласъци на греблата. Други слязоха. Те имаха широки, червени и бухнали панталони и лъскави ятагани, втъкнати в поясите. Козимо напрягаше уши и очи. Старецът и берберите^[1] ломотеха нещо помежду си на език, който не се разбираше. Въпреки това от време на време на брат ми се струваше, че долавя нещо от смисъла. Без съмнение това беше известната лингва франка^[2], на която говореха в левантинските^[3] пристанища. От време на време Козимо чуваше по някоя дума от нашия език, на която Енеа Силвио наблягаше, като я омесваше с други неразбираеми думи. Нашите бяха имена на кораби, всеизвестни названия на шхуни или бригантини, принадлежащи на корабовладелци от Омброза, които правеха рейсове между нашето и други пристанища. Не беше нужно много, за да се разбере какво казваше рицарят. Той информираше пиратите за дните на пристигането и тръгването на корабите от Омбоза, за товара, който носеха, за курса, за оръжието, с което разполагаха на борда.

Сега старецът навярно беше им разказал всичко, което знаеше, защото се обърна и си тръгна незабавно, а пиратите се качиха на гемията и отново изчезнаха в тъмното море. Разговорът бе протекъл бързо, а това подсказваше, че е нещо обичайно. Кой знае от колко време мюсюлманите правеха засади благодарение на сведенията, почерпени от нашия управител?

Козимо остана на пинията, неспособен да се откъсне от пустото крайбрежие. Духаше вятър. Вълните блъскаха скалите. Дървото скърцаше, а брат ми тракаше със зъби, не от студения въздух, а поради хлада, който изпита от печалното откритие.

Значи кроткият и тайнствен старик, когото от деца смятахме за вероломен, и когото Козимо вярваше, че се е научил малко по малко да цени и разбира, се разкри като предател, недостоен за прошка… Този неблагороден човек желаеше злото на страната, която го бе приютила като отрепка след живот, пълен с грешки… Защо? До такава степен ли го влече носталгията по онези страни и ония хора, сред които трябва да е бил за известно време щастлив? Или таеше жестока злоба срещу нашата страна, в която всяка хапка навярно е имала вкус на унижение? Козимо беше раздвоен между подтика да изтича да обади за козните на шпионина, та да спаси товарите на нашите търговци, и мисълта за болката, която ще изживее нашия баща поради необяснимата си привързаност към този особен индивид. Козимо вече си представяше сцената. Окованият рицар сред стражите, сред шпалир от омброзийци, които го кълнат, и така го водят на площада, слагат му клупа на шията и го бесят. След траурното бдение над Джан дей Бруги, Козимо се беше заклел никога да не присъствува на смъртно наказание. И ето че сега трябваше да бъде арбитър за смъртната присъда на човек, който може би беше наш чичо.

Цяла нощ и на следващия ден се измъчва от тази мисъл. Минаваше вихрено от клон на клон. Риташе, повдигаше се на ръце, хлъзгаше се надолу по стволовете, както правеше винаги, когато беше обзет от някоя мисъл. Най-накрая взе решение: ще избере среден път. Ще изплаши пиратите и стареца, за да преустановят недостойните си връзки, без да има нужда да се намесва правосъдието. Ще се притаи на онази пиния през нощта с три или четири за редени пушки (вече си беше доставил цял арсенал за различните видове лов). Когато рицарят се срещне с пиратите, Козимо ще вземе да стреля с пушките една след друга. Като чуят тази стрелба и куршумите изсвирят над главите им, пиратите и чичото ще избягат на различни страни. Рицарят, който съвсем не беше смел човек, ще се опасява, че е разпознат, ще знае със сигурност, че някой вече следи дали стават срещи на плажа и не ще поднови контактите си с мохамеданските екипажи.

И наистина Козимо чака цели две нощи на пинията със запънати пушки. Нищо не се случи. На третата нощ ето ти го старецът с феса. Ситнеше като се спъваше по камънаците на брега. Той даде сигнал с фенера, гемията акостира, слязоха моряци с чалми.

Козимо чакаше готов с пръст на спусъка, ала не стреля. Този път всичко беше различно. След кратки преговори, двама от пиратите на брега направиха знаци към гемията. Другите започнаха да разтоварват стока: бъчви, сандъци, бали, чували, дамаджани, тарги, претоварени с пити сирене. Появиха се други гемии. Цяла редица носачи с чалми се проточи по плажа, предшествувана от нашия управител. Той ги водеше като ситнеше неуверено към една пещера сред крайбрежните скали. Там маврите положиха всичката стока, без съмнение плод на последните им пиратски набези.

Защо я свалиха на брега? По-късно всичко стана ясно. Мохамеданските гемии трябвало да хвърлят котва в нашите пристанища за законни търговски сделки, каквито непрекъснато се сключваха между тях и нас, въпреки грабежите. Гемиите трябвало да бъдат претърсени на митницата, та затова се наложило да скрият ограбените стоки на сигурно място, за да си ги вземат, когато поемат обратния път. По този начин мохамеданските кораби също щяха да дадат доказателство, че нямат нищо общо с последните грабежи и да заздравят нормалните връзки със страната.

Всички тези машинации се изясниха по-късно. В момента Козимо не си задаваше въпроси. Имаше пиратско съкровище, скрито в една пещера, пиратите се бяха качили на гемиите и го бяха оставили там, трябваше колкото се може по-скоро да бъде овладяно. На първо време брат ми реши, че е добре да отиде да събуди търговците от Омброза. Навярно те бяха законните собственици на стоките. Но Козимо веднага си спомни за своите приятели въглищари, които страдаха от глад в гората заедно със своите семейства. Не се подвоуми. Изтича по клоните на дърветата право към местата, където край сивите площадки от утъпкана пръст въглищарите спяха в примитивни колиби.

— Бързо, елате всички! Открих съкровището на пиратите!

Под платнищата и покривите на сламените колиби се чу тропот, пуфтене, ругатни и най-накрая учудени възклицания и въпроси.

— Злато? Сребро?

— Не видях добре… — каза Козимо. — По миризмата бих казал, че има голямо количество пушена риба и овче сирене.

При тези негови думи всички мъже в гората се надигнаха. Който имаше пушка си взе пушката. Другите грабнаха брадви, шишове, белове или лопати, но най-вече всички носеха съдове, за да слагат вътре неща, мъкнеха дори изпочупени кошове за въглища и черни чували. Отправи се голяма процесия. Жените слизаха с празни кошници на глава. Децата, накачулени с чували, държаха факли. Козимо ги предвождаше, като минаваше от боровете към маслините и от маслините към крайморските пинии.

Вече завиваха край остра крайбрежна скала, зад която се откриваше пещерата, когато в короната на изкривена смоковница се появи бялата сянка на един пират. Той вдигна ятаган и нададе вик за тревога. С няколко скока Козимо се прехвърли на клона над него, мушна го с шпагата в задника и онзи се хвърли надолу по урвата.

В пещерата имаше съвещание на пиратски главатари. По време на оживеното разтоварване Козимо не беше забелязал, че бяха останали вътре. Като чуха вика на часовоя, излязоха и се видяха заобиколени от цяла орда мъже и жени, с черни от сажди лица, с качулки от чували, въоръжени с лопати. Пиратите вдигнаха ятагани и се хвърлиха напред, за да си отворят път. Въглищарите нададоха възгласи на своя диалект, чу се „иншаллах“ и битката започна.

Въглищарите бяха повече, но пиратите бяха по-добре въоръжени. В същото време, известно е, че срещу ятаганите, няма по-добро оръжие от лопатата. Данг, данг — и мароканските остриета отскачаха назъбени като триони. От своя страна пушките вдигаха гръмотевица и пушек и нищо повече. Някои от пиратите, по видиму офицери, имаха хубави наглед пушки, целите гравирани, но в пещерата кремъците се бяха навлажнили и правеха засечка. Най-съобразителните от въглищарите нанасяха зашеметяващи удари с лопати по главите на пиратите, за да им вземат пушките, но поради чалмите ударите достигаха до мюсюлманите омекотени като през възглавница. По-удобно беше да ги блъскат с коляно в корема, защото пъповете им бяха голи.

Като видяха, че единственото достъпно оръжие в изобилие бяха камъните, въглищарите взеха да ги замерват. От своя страна и маврите започнаха да хвърлят камъни и най-после с помощта на камъните битката придоби определен облик, но тъй като въглищарите се стремяха да влязат в пещерата, все по-силно привлечени от миризмата на пушената риба, а мохамеданите се стремяха да избягат към гемията, останала до брега, между двете враждуващи страни липсваха мотиви за истинско сражение.

По едно време въглищарите се устремиха в атака, която им осигури входа на пещерата. От своя страна мохамеданите все още устояваха под ситна градушка от камъни. Тогава видяха, че пътят към морето е свободен. Защо трябваше да се съпротивляват вече? По-добре беше да вдигнат платното и да си отидат.

Като стигнаха лодката, трима пирати — и тримата благородни офицери, разгънаха платното. С един скок от пиния, надвесена над морето, Козимо се хвърли върху мачтата, хвана се за най-горния рей, закрепи се здраво с колене и измъкна шпагата. Тримата пирати вдигаха ятагани. Цепейки въздуха наляво и надясно, брат ми държеше в шах и тримата. Все още допряната до брега лодка се навеждаше ту на едната, ту на другата страна. Появи се луната. В миг проблеснаха мохамеданските острия и шпагата, подарена от барона. Брат ми се плъзна надолу по мачтата и заби шпагата в гърдите на единия пират, който падна през борда. Бърз като гущер, Козимо отново се изкатери, като успя да парира на два пъти замаха на другите. После се спусна още веднъж и наниза втория, изкачи се отново, последва кратка фехтовка с третия и накрая при последното свое хлъзгане го прободе.

Тримата мохамедански офицери лежаха проснати във водата наполовина навън, с бради пълни с водорасли. Другите пирати при изхода на пещерата бяха зашеметени от удари с камъни и лопати. Все още покаченият на мачтата Козимо се оглеждаше победоносно, когато от пещерата навън изскочи като котка със запалена опашка рицарят адвокат. Дотогава се беше крил там. Изтича по плажа с наведена глава, блъсна лодката като я отдалечи от брега, хвърли се вътре, хвана греблата и с все сили започна да гребе навътре.

— Рицарю, какво правите? Луд ли сте! — викаше Козимо хванал се за флагщока. — Върнете се на брега, накъде отивате?

Къде ти! Ясно беше, че Енеа Силвио Карега иска да достигне пиратския кораб, за да се спаси. Неговото предателство бе безвъзвратно разкрито. Знаеше, че ако остане на брега, неминуемо ще свърши на ешафода. Продължаваше да гребе. Козимо не знаеше как да постъпи: макар все още да беше с гола шпага в ръка, старецът бе невъоръжен и слаб. В края на краищата не искаше да употреби насилие над него. Освен това, за да го достигне, трябваше да слезе от мачтата и това беше равносилно да стъпи на земята. Въпросът дали слизането в лодка се равнява на слизането на земята и дали вече не беше престъпил собствените си закони, като бе скочил от дърво с корени, на дърво без корени — в лодката — беше твърде сложен, за да си го постави в този миг. И така, той нищо не предприе. Стоеше на рея, спуснал единия си крак отсам, другия оттатък на мачтата и се остави да го носят вълните, докато лек ветрец надуваше платното. Старецът не преставаше да гребе.

Чу се лай. Подскочи от радост. Кучето Отимо Масимо, което бе загубил от погледа си по време на битката, беше свито в дъното на лодката и помахваше опашка, сякаш нищо не се беше случило. „В края на краищата — помисли си Козимо — няма какво толкова да се измъчвам. Все едно че съм сред семейството си — със своя чичо и своето куче. Возя се на лодка. След толкова години живот прекаран по дърветата, това е приятно разнообразие“.

Над морето имаше луна. Старецът се беше изморил, гребеше с мъка, плачеше и взе да повтаря:

— Ах, Зайра, ах аллах, аллах, Зайра… Ах, Зайра, иншаллах… — И започна да говори неразбираемо на турски, повтаряше сред сълзи женското име, което Козимо никога не бе чувал.

— Какво говорите, рицарю? Какво става с вас? Къде отиваме? — питаше той.

— Зайра… Ах, Зайра… Аллах, аллах — думаше старецът.

— Коя е Зайра, рицарю? Въобразявате си, че отивате при Зайра?

Енеа Силвио Карега кимаше утвърдително с глава, говореше на турски сред сълзи и отново викаше под луната това име.

Козимо веднага започна да прави предположения за тази Зайра. Може би щеше да се разкрие най-дълбоката тайна на този загадъчен и избягващ хората човек. Щом рицарят смяташе, че отивайки към пиратския кораб, ще пристигне при Зайра, значи ставаше дума за някаква жена, която се намираше в отоманските страни. Може би е била негова съпруга по ония места, в градините на отвъдморските брегове, или по-вероятно дъщеря, дъщеря, която не бе виждал от момиченце. За да я намери, трябва години наред да е поддържал връзка с турски или мавритански кораби в нашето пристанище и може би най-после бе научил някаква вест за нея. Може би е научил, че тя е робиня и за да я откупи, се бе съгласил да уведомява мохамеданите за пътешествията на бригантините от Омброза. Или може би по този начин уреждаше сметката, която трябваше да плати, за да го допуснат на своя кораб, и да го отведат в страната на Зайра.

Сега, след като беше разобличено неговото коварство, той бе принуден да бяга от Омброза. Берберите вече не можеха да откажат да го вземат и да го отведат при нея. В неговата реч, прекъсвана от въздишки, се смесиха нотки на надежда, на молба, а също и на страх: страх, че все още не е настъпило подходящото време, че все още някоя злощастна случка може да го раздели от желаното същество.

От умора не можеше повече да движи греблата. Тогава се приближи сянка — някаква берберска лодка. Може би от някой кораб бяха чули шума от битката на брега и изпращаха съгледвачи.

Козимо се плъзна до средата на мачтата, за да се скрие зад платното. Старецът на свой ред започна да вика на лингва франка да го вземат, да го пренесат на кораба. Протягаше ръце. Изпълниха молбата му. Двама еничари с чалми успяха да го досегнат, хванаха го за раменете, вдигнаха го какъвто бе лек и го изтеглиха на своето корабче. Поради отката лодката на Козимо се отдалечи, вятърът подхвана платното и тъй брат ми, който вече чакаше смъртта, не бе открит.

Докато се отдалечаваше под порива на вятъра, чу гълчава от свада на пиратската лодка. Една дума, казана от маврите, прозвуча като „подлец“, а старецът повтаряше като идиот „Ах, Зайра!“. Всичко това показваше как е бил посрещнат рицарят. Навярно го държаха отговорен за засадата при пещерата, за загубата на плячката, за смъртта на техните другари и го обвиняваха, че ги е предал. Чу се вик, нещо тупна, после настъпи тишина. Козимо си спомни ясно гласа на баща си, който викаше по полето „Енеа Силвио, Енеа Силвио!“ и скри лице в платното.

Отново се изкачи на рея, за да види на къде се носи лодката. Нещо тласкано от течението плуваше сред морето. Някакъв предмет, нещо като шамандура, но шамандура с опашка. Освети го лунен лъч. Видя, че не е предмет, а глава. Глава с фес с пискюл. Позна лицето на плаващия по гръб рицар адвокат. Гледаше с обичайния си отнесен вид, с отворена уста. От брадата надолу всичко останало беше във водата и не се виждаше. Козимо извика:

— Рицарю, рицарю, какво правите? Защо не се качите? Хванете се за лодката! Сега ще ви помогна да се качите, рицарю!

Ала старецът не отговори: плуваше, плуваше, гледаше нагоре със замаян поглед, сякаш нищо не виждаше. И Козимо каза:

— Хайде, Отимо Масимо, хвърли се във водата. Хвани рицаря за врата. Спаси го, спаси го!

Послушното куче се хвърли, опита се да захапе яката на стареца, но не успя, тогава го хвана за брадата.

— За яката, за яката, Отимо Масимо! — настоя Козимо, но кучето повдигна главата и я тласна до борда на лодката. И се видя, че вече няма врат, ни тяло, нито каквото и да е друго, че това е само глава. Главата на Енеа Силвио Карега, отсечена с удар на ятаган.