Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (8)

VIII

Между страничната облегалка и седалката на жълтото кресло в купичката си бях скрила седем стъклени топчета и една шнола. Едно от топчетата беше прозрачно, смесено с плътно бяло като плетеница, на която не се виждаше нито началото, нито краят. Друго, също прозрачно, беше преплетено с жълто като лимонова кора. Еузеби ги беше взел от едно малко момче, което ги оставило на земята в торбичка, докато се биело с едно по-голямо момиче за зелен пумпал с връвчица. Шнолата ми я подари. Топчетата му ги пазех. Попита ме какво би ми харесало да имам, нещо, което да си е лично мое, и аз му казах блестяща шнола. Влязохме в няколко магазина, шмугнахме се между едни госпожи, които гледаха едно момиче, което им обясняваше как се слага грим, и се приближихме до един щанд. Като излязохме на улицата, ми каза „Дай ръка“ и в нея сложи шнола с три звезди от брилянти. Никога не разбрах кога и откъде я беше откраднал. Трябваше да я нося скришом, понеже госпожа Магдалена, щом я видя, поиска да ми я вземе.

С Еузеби станахме големи приятели от нощта с ракетите. Прекарахме я заедно под боровете. Събудих се преди него и се чувствах все едно цял живот съм спала на открито. Загледах се в лицето му; беше много близо. Прекарах сянката на единия си пръст няколко пъти пред цепката на едното му око, която блестеше, но тя не се разшири, нито се стесни. Хванах няколко косъма, които се развяваха, и ги пригладих към другите. Бях с една много стара синя рокля и като станах, се протегнах на пръсти с вдигнати ръце и си помислих, че съм като син пламък. След това с пръстите на двете ръце едновременно опипах трапчинките на бузите си, тъй като Еузеби ми беше казал, че бузите ми са надупчени. Слънцето току-що беше изгряло и лека мъглица се влачеше по тревата. Протегнах едната си ръка и като се наклоних леко, казах: „Нещата са такива, каквито са“, защото Мария-Синта винаги го казваше, а аз исках да приличам на Мария-Синта. Коленичих до Еузеби и за да го събудя бръкнах с пръст в ухото му и ми се стори, че стигам до чукчето и наковалнята. Защото знаех много повече неща, отколкото изглеждаше. Отвори и затвори очи няколко пъти, полузаслепен, и отново се погледнахме така, както през нощта, когато, уморени от хората и да гледаме как се върти виенското колело, тръгнахме към гората. Аз не исках, но така се случи. Засрамих се, че се погледнахме по този начин, омагьосани и застинали на лунната светлина, и затова му казах, че понякога се чудя какво ли са правели слънцето и луната като малки. Че слънцето е било гнила топка, която, като си отивала, оставяла цялата нощ опръскана. А луната била проядена и имала червеи във всички дупки, като мъртвите в гробовете. Нагризана като сирене и топла от отчаяние, умираше, без да го съзнава, като нашия мозък. Убита от камари от най-различни червеи, които няма да й оставят ни педя здраво място. И когато червеите я завладеят, всичко ще се срине и върху земята постепенно ще се образува кора от премазани до смърт хора и твари. Плътна кора. Думите не можеха да излязат от устата ми, защото тогава отново се погледнахме по онзи начин и успях само да кажа, че когато слънцето и луната паднат, земята ще се превърти. Сякаш този блясък в очите на Еузеби беше разхлабил нещо обтегнато вътре в мен, не знам какво.

Но през деня не се оставих да ме погълне погледът му. Станах и се затичах надолу по хълма. Викаше ме, каза да го изчакам, че ще отидем на гробището. Но аз тичах към къщи. Заварих портата отворена, а по улицата имаше разпръсната пепел. Госпожа Магдалена ме чакаше облечена и се задушаваше от гняв. Удари ми толкова силен шамар, че цяла сутрин ми тече кръв от носа. От този ден ме заключваха много често, ама аз се измъквах винаги когато си исках по маслиновото дърво на съседите.