Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (49)

XLIX

Закрих закопчалката на чантата с ръце от страх да не ми я вземат. Гласът попита: „Не ме ли познаваш?“. Обърнах се едва и видях седнал до мен един мъж, когото в онзи момент си помислих, че не съм виждала никога. Бузите му бяха изпити и изглеждаше като току-що излязъл от някое гробище, с угаснали очи, заобиколени от черни кръгове като на мъртвец. Отстрани на челото имаше много голямо тъмно петно. Попита дали наистина не го познавам и без да дочака да му отговоря, с глух и дрезгав глас, като че ли се притесняваше, че трябва да го казва, каза, че е Козме. Не се чуваше нито шумолене на листо. Беше започнал да говорил тихичко, сякаш се молеше, но скоро повиши глас и заприказва за това, което е изстрадал. Каза ми, че сигурно е имало мъже, които са ме обичали, и мъже, които са знаели как да ми го кажат, но от всички най-много ме е обичал той. Гласът му трепереше, сякаш се затрудняваше да излезе отвътре, а на мен ми се искаше да ме заровят, та земята да заглуши онзи глас… Знаел какво се случва с мен, било единственото, което искал да знае: какво правя, как живея, с кого живея. Ако съм се била оказала притисната до стената в някой момент на нищета, той би ми казал да не се тревожа. Работил, забогатял, имал най-добрия хотел на крайбрежието и не знаел какво да прави с парите, които печелел в изобилие. Още живеел в гостилницата, с покритата веранда и коритото за пране, и с гравюрата с коня и масата под нея. Както винаги. Пазел увита в копринена хартия роклята от черен сатен, която носех в нощта на Сант Жоан. Обърнах се с лице към него и видях блесналия кучешки зъб. Пазел също и медальона с глава на старовремска дама. Ако съм искала да се уверя, че всичко, което казва, е истина… Приближаваше се към мен, сложи ръка на кръста ми и аз се свих. Гледаше ме, както някой умрял от глад гледа маса с вкусни ястия. Отдръпнах се. Полата ме стягаше и сигурно някоя ресна се беше скъсала, защото, като сложих ръка на камъка, няколко мъниста се забиха в дланта ми. Не знаех какво да направя, нито какво да кажа и усещах някаква тежест в стомаха, като че бях глътнала камък. Помълча известно време: беше свалил ръка от кръста ми и когато вече си мислех, че е казал всичко, заприказва отново.

Седеше навел глава и като че ли не разговаряше с никого. Не знам какво каза; поискал да го види; за да не ме кара да страдам, никога не ми е говорил за това. Детето, което сме имали — усетих бузата ми да изтръпва, сякаш я бяха полазили мравки — било момиченце. Докторът му казал да не го оплаква, щял да има други деца. Види се, излязъл от клиниката като зашеметен и трябвало да се подпре на входа от вълнение и колкото и да опитвал да не мисли за детето, през целия път го виждал. В гостилницата прекарал една безсънна нощ. Когато съм се върнала, вече възстановена, всеки път, когато ме поглеждал виждал онова дете, умряло преждевременно, което ни свързвало, защото било произлязло от нас, а когато разбрал, че „Довиждане, Сесилия“ е завинаги, поръчал на свой приятел рисунка на големичко момиченце в цвят сепия; обяснил му как го иска, с къдрави коси и седнало, и го помолил под рисунката да сложи моето име с красиви букви. И каза, че като някаква мистерия онова момиченце от рисунката, което го нямало, приличало малко на мен; сякаш в рисунката аз, която съм била негова жена, съм се превърнала в негова дъщеря. Казал да му сложи обеци: две малки халки. И гривничка… Камъкът в стомаха ми натежаваше и мънистата се забиваха в ръката ми, исках да си тръгна, а не можех. Сложил онази рисунка в овална рамка със стойка и я държал на масата под коня, а всяка нощ, когато му омръзнело да прави сметки, седял и я гледал. Лактите му бяха на коленете, а коленете разкрачени; гледаше в земята, все едно бе изпуснал нещо и го търсеше, говореше много бавно, момиченцето от рисунката било с ръце в скута и носело рокля с плисирана пола и обувки с панделки.

Млъкна и може би защото не ме гледаше, изчистих с ръка мънистата от пейката и без да съзнавам, станах. Вървях така, както се върви в сънищата и трябва да бях изминала петдесетина крачки, когато не знам защо ми се стори, че ме следят. Без много да му мисля, прихванах полата си и се впуснах да тичам. Падна ми едната обувка, спрях се да я обуя и се възползвах да погледна надолу по улицата. Един господин и една госпожа се бяха спрели с лице към мен, а няколко момчета разговаряха, седнали на една пейка. Не се виждаше никой друг: ярка светлина идваше откъм ъгъла, а двете редици с липи постепенно се събираха. На „Диагонал“ се качих в колата и когато бях в състояние да говоря, казах на Микел, че не искам да отивам в апартамента, да ме закара в моята къща. Отпуснах се назад, после седнах както е редно, отворих прозореца, за да подишам свеж въздух, и с ръце на уста затворих очи, защото къщите и дърветата, които отминаваха от двете страни, ме замаяха.

Колата обърна на площадчето и след като слязох, Микел ме попита дали не ме е страх да прекося градината сама. Казах му, че току-що съм загубила всякакъв страх. Колата направи още един кръг и си замина. Бавно отидох до беседката, седнах на една пейка и запуших цигара със затворени очи. Когато остана половината, я хвърлих в потока. Усещаше се миризма на зеленина. Небето беше много черно и всяка звезда беше като лилия. След това не си спомням нищо: стоях на балкона на верандата с чело опряно о стъклото и трябва да съм стояла дълго време така, защото започваше да се развиделява. Изтегнах се облечена на леглото и заспах. Като се събудих, се чувствах зле и за да оправя лошия вкус в устата си, отидох да си направя чаша силно кафе. Докато не влязох във ваната, не се почувствах по-добре: с палеца на крака запуших дупката на кранчето и опръсках всичко. Водата образуваше малки вълнички, които стигаха до раменете и врата ми, а аз ритах с крака, за да не изчезнат. И нямах никакво желание да излизам от водата.

Върнах се в леглото загърната в хавлия, но преди да си легна, взех роклята, която бях оставила на един стол, и отидох да я закача. Навсякъде по чаршафа имаше разпръснати мъниста и взех да ги тупам почти машинално. Няколко паднаха на земята, а много подскачаха и пак падаха върху чаршафа; други се криеха в гънките. Взех един лист хартия от нощното шкафче, направих фунийка и почнах да ги събирам. Първо тези от леглото. После онези от земята, на колене. Приличаха на бонбончета…