Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El carrer de Les Camèlies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Мерсе Родореда

Заглавие: Улица „Камелия“

Преводач: Мая Генова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: каталонски

Издание: първо

Издател: ИК „Сиела“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: каталонска

Печатница: Печатна база „Сиела“

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-28-1328-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4350

История

  1. — Добавяне

XXXVIII

Разбрах го веднага, защото ме боляха гърдите. Онези дни, само като чуех звънеца на вратата или приближаващи стъпки, се разтрепервах. Една нощ, когато от раната на китката беше останала само една бразда от сбръчкана кожа, Елади ме събуди, подаде ми чаша кафе и ми каза да се облека, трябвало да излезем. На пода стояха двата куфара, които бяха крили от мен. Аз не разбирах какво става, гледах куфарите и поглеждах към него, без да го разбирам, а той клекна и ми каза досами лицето, че трябва да излезем, трябва да излезем на улицата, и ми го повтаряше, като ме гледаше с онова толкова синьо и светло око до черната коприна, докато не му казах да спре да ми повтаря, разбрах вече. Облече ме той, с розовата рокля, все едно бях малко момиченце. После ми обу обувките и ме остави сама, седнала на леглото. Аз исках само да лежа, защото мозъкът ме болеше прекалено много и когато се върна, ме завари легнала. Видях го да се приближава и като си целуна пръста и с пръста погали бузата ми, си помислих, че може би ме обича и съвсем тихичко взех да шепна, че не искам да излизам, да не ме тормози, предпочитам да не излизам. Повтарях го, докато изведнъж не усетих, че ме вдигат и се озовах права до леглото.

Много се затруднявах да вървя с високите токове. Елади ме хвана под ръка и така ме поведе през коридора, а докато минавахме, обърнах глава и погледнах двете врати на спалнята. Ернестина вървеше зад нас с онази колосана бяла яка, която отделяше главата й от черното на роклята. Отвори ни вратата и Елади ме вкара в асансьора. Вътре миришеше на топла ютия, на потен напръстник от месинг и на мокри вълнени дрехи. На улицата ми помогна да се кача в колата. Трябваше да си затворя очите, защото от светлината на уличните лампи ми се виеше свят и със затворени очи усещах как от въздуха, сладък и топличък, роклята ми потрепваше върху кожата; когато отворих очи и видях къде съм, поисках да избягам, но Елади ме принуди да вляза и ми каза много бавно, че винаги прави това, което Марк му нареди, и взе да ме бута нагоре по стълбите — аз отпред, а той зад мен с ръце на кръста ми. Ритнах го с тока на обувката и тогава, без да отвори уста, мина пред мен и ме довлече до горе, като ме теглеше за ръката. Марк ни отвори и веднага видях, че вратата на другата половина от апартамента е отворена от край до край. Останала без глас от уплаха, прошепнах, че искам да си ходя, да ме оставят на мира, но ме избутаха до столовата, без да продумат. Всичко си беше, както когато си тръгнах: кокошката върху масата, столовете до стената, бюфетът стигаше до тавана. На еркера, с ръце в джобовете, стоеше шивачът и ме гледаше с онова изражение на самодоволство, което ме нараняваше. Върху масата имаше две снимки и една кутийка, завързана със златна връвчица. Главата ми беше замаяна и трябваше да се опра на стената, но не можех да откъсна очи от онази кутийка, защото, щом я видях, ме обзе лудо желание да разбера какво има вътре. Тогава Марк хвана бузата ми с два пръста като клещи, завъртя ме с лице към себе си и ми удари шамар, който отекна в целия апартамент. Елади беше останал до вратата на столовата и ни гледаше като отнесен. Бузата ми започна да смъди, а Марк ме принуди да отида до масата, взе една снимка и я показа толкова близо до очите ми, че не видях нищо. Остави я отново на масата и ме накара да я погледна; на първата генералът и аз излизахме от кафенето, а на другата влизахме в неговото жилище. Грабнах ги, за да ги скъсам, но Марк ми ги изби от ръцете и паднаха под масата. Аз се разкрещях, да ми кажат какво означава всичко това. Тогава шивачът, който се беше приближил, остави още снимки на масата и всичките бяха като онази, която бях видяла в кабинета на Елади: аз, в розовата рокля, на излизане от кафенето с папратите. Сложих ръце на устата си и извърнах глава, за да не виждам нищо. Марк започна да ме бие и аз заслепена му отвръщах; каза на Елади да ме хване за лактите, но Елади не помръдна и ме хвана шивачът, усещах как нещо се забива в тила ми и се напъвах, за да се изскубна от ръцете им, ритах ги и извивах глава от една страна на друга и колкото повече я движех, толкова повече онова нещо се впиваше в плътта ми. С рязко дръпване изскубнаха верижката от врата ми, никой не продумваше и Марк повдигна косата ми с две ръце. Не проумявам откъде намерих сили да се измъкна от онези ръце, да изтичам до вратата и да изляза на площадката; нито знам как не се пребих, защото вземах по четири стъпала надолу по стълбите. Когато почти стигнах долу, Марк ме настигна и застанахме известно време задъхани един срещу друг. След това ме хвана за лакътя и когато излязохме на улицата, ме качи в колата; Елади и шивачът се бяха присъединили към нас. Нямам представа откъде минавахме; струваше ми се, че обикаляме из улиците. Неочаквано Марк каза, че трябва да си почине, понеже не виждал нищо, спря колата на пристанището и дълго време стояхме пред мачти и въжета. Една сирена изсвири току над нас. Коремът ме болеше, бяха ме ударили с коляно, докато бяхме в столовата. Никой не казваше дума, сякаш колата беше пълна с мъртъвци. Неочаквано Марк потегли бавно и навлязохме в улиците. Отново се чу сирена и друга, по-далечна й отговори. Марк спря колата и преди да слезе, шивачът прокара пръст под косата ми. Влязохме по едни улици с неравна настилка, толкова ми се виеше свят, че не знаех къде стъпвам и се страхувах само да не падна. От време на време Марк ме побутваше и два пъти ми прошепна да вървя. Облегна ме на една издута като корем стена и когато го чух да си тръгва, извърнах глава и го видях в гръб, почти запълваше входа на улицата. Тогава сложих ръка на шията си и усетих, че нося малък кръст с брилянти, окачен на верижката.