Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (27)

XXVII

Съседката ми на етажа се казваше Констансия. Всеки път, когато влизах или излизах, вратата на апартамента й беше отворена. Мислех, че е от хората, които не обичат да живеят затворени. Първият път, когато се поздравихме, беше една сутрин, аз тъкмо щях да слизам по стълбите, а тя излизаше от асансьора, цялата в черно и с шапка с изкуствени теменужки на главата. Беше висока и дебела госпожа. В гръб, с тези подути до стъпалата крака, приличаше на слон. Липсваше й само опашка.

Един ден, като се превземах, казах на Марк, че съм бременна, а той ми отговори, че няма да признае детето. Не се ядосах, защото човек не се ядосва от такова нещо, а се натъжава. Ала онова заслепение, с което живеех, помръкна. Затова, когато госпожа Констансия ми каза да вляза в жилището й да видя часовника, ми стана приятно. Държеше го над камината в столовата, която беше с гръб към моята. Беше позлатен и представляваше две крепостни кули, свързани отдолу чрез кръга с часовете. Всяка кула имаше в горната си част по един балкон, който я обикаляше. Тъй като имаше още време, докато удари кръгъл час, седнахме на покрития балкон и тя взе да ми разправя за здравето си. Когато вече ми се доспиваше, звънна нежна камбанка, последвана от друга по-силна. Станахме и се върнахме в столовата, за да погледаме часовника. Вратичките на балконите се бяха отворили и бяха излезли две фигурки, оцветени в черно и златно. Едната беше момиче с протегната лява ръка и отворена длан. Другата беше войник с вдигната дясна ръка с червено лакирано цвете. Фигурките направиха няколко обиколки, докато биеха камбаните, и изглеждаше, че войникът иска да даде цветето на момичето и момичето иска да го вземе. Но винаги се разминаваха много близо, без никога да се докоснат и когато камбаните млъкнаха, влязоха през портичката, обърнаха се с лице и портичката се затвори. Главите на неподвижните фигурки се виждаха през едни решетки като в затвор, докато камбаната не забие отново и не им отвори. Когато вече си тръгвах, госпожа Констансия ме заведе в кухнята да видя рибата, която беше купила; така миришеше, че ми призля и си помислих, че може би това, което бях казала на Марк на шега, ще излезе наистина. После вкъщи отново ми се догади, когато се сетих за рибата и за коленете на госпожа Констансия, понеже ми ги показа, като запретна полата си до средата на бедрата, целите в подутини, и ми описа как вътре се пълнят с вода и как лекарят й забивал едни игли дълги цяла педя в колената, за да ги източва. През цялото време не спрях да пипам разпраната презрамка на един син комбинезон, който стоеше сгънат на масичката на покрития балкон. Когато бяхме на вратата ми показа брадавицата, която имаше от едната страна на езика, поради което пръскаше слюнки, като говореше.

Трябваше да тичам в банята и когато дойде Марк, му казах, че вече сме трима. Не ми отговори. Върна се на следващия ден, извади портфейла си и ми даде пари, за да се погрижа да го махна. Не стана нужда, защото скоро получих спонтанен аборт, преди да може да се каже какво съм имала. Между Марк и мен, по-точно между мен и него, нещо се скъса, не знам какво, но аз почувствах скъсването. Сякаш много опитна ръка разкъсваше копринена рокля. Хряс.