Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (37)

XXXVII

Конякът имаше цвят на топаз. Елади ме караше да изпивам по няколко много големи чаши, а преди това ме караше да ги стоплям с ръце. Една нощ двамата пресушихме бутилката и накрая не можех да виждам ясно и ми се струваше, че лампата проблясва като светкавица. Малко преди да заспя видях един пламък да се движи току пред очите ми — син и лилав, с гребен, червен като корал — приличаше на пламъка, за който Еузеби ми беше казал, че излиза от костите на мъртвите. На сутринта се събудих полузамаяна и разказах на Елади, че съм видяла пламък, син като цветовете на пасифлората. Отвърна, че това било без значение, за развлечение запалил в една чинийка малкото коняк, останал в бутилката.

От онази нощ, когато оставах сама, вече не търсех куфарите, търсех бутилката, затварях се на тъмно в столовата и горях коняка. Онзи пламък като сън ме свързваше с някои мои мъртви неща. Едва осъзнавах, че времето си минава и дори не си спомнях цвета на улиците. Когато се излягах на креслото на верандата, загърната в хавлия, не знаех какво виждам, нито можех да мисля. Животът ми беше видения. Започнах да сънувам много често съня с пеленачето, как маха с ръчички, винаги един и същ; пренасях го от нощ на нощ и ако се събудех и го прекъснех, наново го продължавах оттам, където го бях прекъснала. Сънувах и гробището, Еузеби сновеше из него и крадеше цветя от венците. Елади не преставаше да ме кара да пия, искаше да спя, казваше, че ако не спя, ще умра. Често нощем ме носеше на ръце на леглото, понеже аз не можех да ходя и щом стъпех на земята, всичко се залюляваше, а веднъж изпищях, защото ми се стори, че земята под мен пропада. Една нощ, когато пак ми даваше коняк, блъснах чашата с ръка, изправих се и не знам как се озовах на верандата, паднах като чувал и повърнах. И тогава започна онова, което никога не разбрах дали е било сън или някаква смесица от сън и истина.

Спалнята на Елади беше много голяма: имаше две врати, които водеха към коридора, а между вратите беше леглото. Един от първите дни след като заживях с Елади го попитах как така спалнята има две врати и ми отговори, че от две стаи е направил една. Леглото беше покрито с черно кадифе с бели ресни по края. Завесите на балконите стигаха от стена до стена и бяха от червено кадифе. Нощта, в която счупих чашата, много след като си бях легнала се пробудих и макар че погледът ми беше замъглен, в просъница ми се стори, че наблизо има някой. Двете врати бяха отворени и през първата влизаше малко светлина. Трябваше да затворя очи, защото чувствах, сякаш вътре в очите си имах огнено топче, което иска да ги пробие, и тогава, със затворени очи ми се стори, че съм видяла Елади прав до вратата. И не знам защо си помислих, че не може да е той, при все че в полумрака бях видяла черния кръг, който покриваше окото му, но бих казала, че вместо лявото покриваше дясното и колкото и да исках, не успявах да си спомня. Прави с мен каквото му скимна. След това, вместо да остане, излезе през другата врата, но това, което сега изглежда толкова ясно, докато ми се случваше, изглеждаше мътно и колкото по-ясно исках да го видя, толкова по-мътно ми изглеждаше. Малко след това, през същата врата, през която беше влязъл той, влезе една голяма сянка, смъкна ми чаршафите и усетих нещо студено между краката. Щом сянката излезе, Елади отново влезе през вратата, откъдето влизаше повече светлина, и отново прави каквото си искаше. И отново дойдоха сянката и онзи студ, и ми се стори, че светлината, която идваше откъм столовата, се засилваше, като че бяха запалили повече крушки; а главата на голямата сянка беше увита в нещо като виолетов пояс. Усещах бедрото си мокро от вода и треперех от студ. Когато Елади се върна, от устата му се носеше силен дъх на коняк. Отворих очи — трябва да е било на другия ден — едвам можах да ги отворя, толкова ми тежаха. Елади беше седнал до леглото с бутилка да му е подръка и ме накара да пия. Закашлях се силно, а той ме тупаше с ръка по гърба, понеже това, което ми бе дал да пия, беше по-силно от коняк. Не успях да стана за вечеря. Ернестина сложи масичка до леглото и остави един поднос. Ядох малко, Елади също яде малко. Почти несъзнателно, с немощна ръка отместих подноса и обърнах глава на другата страна. Сянката с увитата в лилаво глава отново се появи. Аз гледах диплите на завесата в сумрака и изведнъж диплите се изгладиха и започнах да виждам гробището: взе да се издига нагоре, сякаш излизаше от пода, докато покри завесата от горе до долу и от едната до другата страна. Еузеби и аз бяхме малки, всичко беше обвито в мъгла, виждаха се нишите, полускрити от жълти и морави теменужки от ламарина. От време на време се появяваха диплите на завесата и разкривяваха нещата, които се виждаха върху тях. Еузеби и аз се катерехме на черните стълби с колела и ги клатехме, за да се задвижат напред; беше трудно, бяха прекалено тежки, но аз исках да видя дали на стените на нишите има имена, които започват със „С“. Преди да излезем, крадяхме цветя и после ги хвърляхме, защото воняха на смърт. Усещах студа по бедрата си, отново бяхме на гробището, а пред нас имаше поляна, където пасеше един кон. Аз отмествах теменужките и оттам, където бяха, излизаше пламък като езиче, наоколо беше пълно с венци, които вехнеха по земята, с черни ленти със златни букви, полуизличени от дъжда. Един ангел ме гледаше и приличаше на Еузеби, а друг ангел искаше да ми даде букет от каменни цветя. Имаше пламъци, които се лутаха отчаяно, защото не намираха костите, от които бяха излезли, минаваше време, още време, идваше Елади, и дъхът на коняк, идваше студът, светлината от столовата изтъняваше, гробището се губеше, а се явяваше завесата, а аз протягах ръка да докосна бедрото си, мокро от вода, и ми даваха коняк, а аз не го исках, защото конякът не ми позволяваше да видя онова, което исках да видя. Пламъците се движеха насам-натам и един глас казваше, че не са на мъртъвци, а са от коняк, но те тичаха тъжни и самотни нагоре-надолу из гробището и винаги влизаха от едната врата и излизаха през другата и правеха завой около краката на леглото. Идваха три пъти — защото бяха три — и макар и трите да правеха същото, беше различно, като лицата, които минават по улицата, всички имат очи и бузи и уста, но няма две еднакви усти, очите са с различни цветове, а бузи има и гладки, и груби. Всичко беше различно и ми се струваше, че любовта е разликата, която съществува между всичко онова, което е еднакво, и един ден, когато мозъкът не ми тежеше и езикът не ми пречеше като камък в устата, попитах Елади през плач какво правят с мен нощем, какво правят с мен. И преплитах пръсти, а той ми казваше, че никой нищо не ми прави, трябва да спя, за да живея. Можел да се закълне пред мен. Едно мишле от плът трепереше под кожата на ръката ми. Елади ми поднесе чашата и полуизлегната отпих от онзи златен цвят, който ме убиваше. Трябва да спиш, непрестанно повтаряше някакъв глас, бебето от съня махаше с ръчички, стълбите от гробището не можеха да се поместят, а имената на нишите не се четяха. Трябва да спиш, повтаряше непрестанно нощем и денем един скрит глас, студът между бедрата, сянката, която преминаваше от едната врата към другата покрай леглото с моравата си глава, и срязах вената на ръката си с ножче за бръснене, като преди това направих кръст отгоре, и като видях една потрепваща капка кръв, изгубих съзнание. Съживиха ме. Бях бременна.