Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (20)

XX

Накрая взехме автобуса. Изкачихме цялата улица „Мажор“ улисани в приказки, тя ме разпитваше, аз й отговарях и се изморихме. Слязохме в подножието на Кармел^[1] близо до една криволичеща пътечка. Къщата на Паулина беше по средата на хълма. Влизаше се през зелена портичка от дървени летви, а градината се изкачваше по стръмния склон от двете страни на каменна стълба, която водеше нагоре между две редици от млади кипариси. Отляво и отдясно градината беше заградена с други две редици от гъсто насадени кипариси, а оттатък кипарисите целият хълм беше покрит от горе до долу с лилави перуники. По пътя Паулина ми беше разказала, че Мария-Синта е умряла в болница, изоставена от всички, дори от госпожа Магдалена и от господин Жауме. Претърпяла катастрофа, останала със счупен крак и вътре също имало нещо засегнато. Приятелят й, Мария-Синта дълго премълчавала това, бил разстрелян в Арабасада по време на войната. Паулина ходела да я види в болницата и й носела шоколад, когато имала. Мария-Синта й казвала, че се моли да умре по-скоро, защото мъжете не обичат куци жени, освен това мъжете вече няма да могат да я обичат, тъй като не знаят нищо за живота й като малка, не могат и да си представят, че родителите й не дишали от страх да не би дъхът им да я простуди. След като я погребали, апартаментът й останал празен и Паулина, която научила за това от господин Жауме, казала на госпожа Маргарита. Тя била първата й господарка и още от войната търсела апартамент, тъй като почнала да се страхува да живее сама в голяма къща. Паулина, която още била привързана към нея, ходела да я вижда и понякога й носела перуники. И така се срещнахме. А от Ракел нямало никаква вест.

Седнахме отвън пред къщата една срещу друга в две кресла от ракита. Каза ми, че къщата била на приятеля й, един господин от Тарагона, който имал фабрика за консерви и комуто се харесвало тя да се облича като сервитьорка, когато идвал да я види. Говори ми за малкия син на госпожа Риус. Живели заедно доста време в апартамент на улица „Флорида бланка“. Преди не й харесвал; харесвал й големият. Но един ден, малко след като аз избягах от къщи, двама полицаи дошли за него. Не защото бил направил нещо лошо, ами защото се виждал с хора, които се укривали. Само два месеца го държали в затвора, но макар и да изглежда невероятно, върнал се напълно променен. Вече не се държал лекомислено като преди, а по цял ден бил толкова тъжен, че на човек му се късало сърцето. Веднага щом заживели заедно, започнали неприятностите със семейството му, задето се влюбил в прислужницата. Нямало какво да се прави, разделили се. Каза ми, че господинът от Тарагона не й харесвал особено, бил твърде стар и твърде дебел; но можела да разчита на него. Станахме и постояхме с лице към Тибидабо. Беше мек следобед, нямаше ни полъх от вятър и градината бе тиха и спокойна. Изведнъж усетих, че ме гледа така, сякаш иска да ме прониже, не знам какво е очаквала да й кажа. Отклоних й вниманието, като я накарах да отидем да видим цветята от другата страна на къщата, които от нашето място не се виждаха. Имаше два-три розови храста и бели перуники, които се катереха нагоре по скалите. Каза ми, че следобед, като й доскучавало, вземала да сади перуники. Защото следобедите, след като си свършела работата и настъпвало спокойствие, идвали заредени с неща, които не се знае докъде ще я докарат. Пречели й. Перуниките били като тревата, саморасляци и щяла да покрие всичко наоколо с перуники, трябвало да насади много, за да останат и за нея, защото понякога идвали дрипави жени от другата страна на хълма и крадели цели наръчи. Беше ми откъснала една бяла перуника; държах я, без да знам какво да я правя, а листата й трептяха, защото бях разстроена. Разказах й, че съм шила блузи, дълго време живях с онова момче, което толкова й харесваше, но дойдоха и го отведоха, защото крадял заедно с един друг, и оттогава нямам вест от него. Нито знам къде е. След това живях с един гипсаджия, който умря. Тя ми отвърна, то се знае, мъжете, които обичат прекалено много, умират млади и храчат кръв. Разправих й, че ако не бях оставила шиенето, кой знае как щях да свърша и в момента ходя на Ла Рамбла да си търся клиенти. Това много я разтревожи, рече „Не може така“, ако искам, ще говори с господина от Тарагона да види дали той има някой приятел, който да търси момиче, на което да може да разчита. Три от листата на перуниката се отпускаха надолу и после се навиваха нагоре. А пред нас Тибидабо посиняваше.

Къщата на Паулина беше тясна, висока и залепена с гръб за хълма; долу имаше столова и кухня, горе гостна и тераска, а над гостната имаше спалня и баня, които гледаха към горната улица, която беше недовършена. Над креслата на площадката пред къщата имаше асма, която тръгваше от две колони и стигаше чак до парапета на терасата. Там се преплитаха три растения: пасифлора, лоза и глициния. Лозата беше стара, пасифлората беше саморасляк като онази при моята барака, а глицинията се набиваше на очи, понеже стъблото й беше кичесто, покрито с листа, после идваше едно голо място като мъртъв корен и изведнъж от голото място избуяваха листа, много листа, които правеха сянка. Отново ме погледна по онзи начин, който ме притесняваше, и ми каза „Ти си принцеса“, те с госпожа Риус винаги казвали, всички казвали, че съм принцеса. Постояхме още малко заедно, без да говорим. Когато вече си тръгвах, искаше да ми набере букет от перуники. Аз отказах: защо да ги съсипваме.