Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (35)

XXXV

На портрета бяха Марк и една госпожа, и веднага си помислих, че е жена му. Бяха в градина, седнали на пейка; тя имаше цигара в устата, а той, наведен към нея, поднасяше запалка към върха на цигарата й. Зад пейката имаше цветя, приличаха на хортензии, но снимката не беше съвсем на фокус и не се различаваха добре. Вдясно се виждаше една голяма топка, от онези, които приличат на диня. Намерих портрета на земята под мивката в банята и го оставих пак там. Но от време на време отивах да го видя: вземах го, държах го известно време в ръка и пак го оставях на земята. За да видя изражението на Марк, когато е с жена си — изражение, което аз не бях виждала никога, изпълнено с уважение и обич. Не беше хубава. Носеше лятна рокля с деколте и верижка на шията, а медальонът беше пъхнат в деколтето. Имаше много хубава прическа и се виждаше, че косата й, прибрана на кок, е гъста и мека. Когато гледах снимката за четвърти или пети път, забелязах брачната й халка, скрита под пръстен с голям брилянт.

Аз живеех на тъмно, за да не ме вижда шивачът, и понякога, когато трябваше да съм в спалнята, слагах пред балкона стол с купчина дрехи на облегалката. Една сутрин иззад щорите видях жената на шивача да гледа, без да мръдне, към моя прозорец, нещо, което никога не я бях виждала да прави. Колата с цвят на кафе с мляко беше долу и известно време след като я наблюдавах — тъй като исках да разбера на кого е, — чух часовникът с кулите да бие така, сякаш е вкъщи. Скочих вътре, като си мислех, че трябва да са пробили дупка от столовата на госпожа Констансия, и започнах да опипвам стената да видя дали тапетът поддава. Не намерих нищо. Отидох в кухнята да взема тела за отпушване на канала и започнах да мушкам целия цокъл, да не би да са пробили дупка по ръба на плочките. По пътя за кафенето не виждах нищо, сякаш улиците и сградите не съществуваха, виждах само онзи портрет с хортензиите и чувах само глухите удари с чук.

Но тогава настъпиха няколко спокойни дни. За известно време шивачът изчезна от покрития балкон и телефонът спря да звъни. Още две нощи се ослушвах дали се чува шум откъм входа и очаквах ударите с чук, но като не чух нищо повече, започна да ме обзема голям вътрешен мир. Портретът беше изчезнал. Един следобед, след като го гледах, отново го бях оставила под мивката и на другия ден го нямаше. Може би Марк — който в деня, когато ме запозна с Елади каза, че отново ще трябва да замине за известно време, но така и не заминаваше — си го беше прибрал. А откакто изтривалката беше вътре в жилището, когато бях навън, не мислех как ще я намеря, като се прибера. И тъй като в края на краищата нямаше начин да проумея как от покрития балкон съм успяла да чуя камбанките на часовника на госпожа Констансия, започнах да си мисля, че може би всичко това съм го сънувала. Броени дни ми беше възможно да си мисля така, защото цялото това спокойствие свърши без видима причина, както и беше започнало. Една сутрин намерих друг портрет в чекмеджето на нощното шкафче в спалнята, където спях само когато идваше Марк. Виждаше се пуст плаж, а над водата се подаваха главите на две момчета. Седнала на пясъка с някаква смешна шапка на главата, жената на Марк. Допуши ми се и желаех някой да ми запали цигарата. Тъй като цял следобед пуших, през нощта трябваше да вдигна щорите, защото се задушавах и като се събудих на другия ден, първото, което видях, беше шивачът, който ми махаше от своя балкон. Спуснах щорите толкова гневно, че се развалиха, набързо се облякох и излязох като подгонена. На площадката двама мъже идваха от стълбите, разговаряха и се смееха и влязоха в апартамента на госпожа Констансия, чиято врата беше отворена от край до край. Първото, което видях на улицата, беше колата с цвят на кафе с мляко и тогава се сетих, че не я бях виждала отдавна. Докато не стигнах до ъгъла, не можах да се отърва от мисълта, че шивачът ме гледа от покрития балкон.

Не знам колко дни продължи всичко това. В кафенето с папратите се чувствах толкова отпаднала, че нямах желание даже да гледам хубавия господин. Купувах си вестник, правех се, че чета, и когато оставах сама, рисувах звезди. Рисувах ги по три, един лъч от средната звезда влизаше между два лъча на звездата отляво, а друг лъч — между два лъча на звездата от другата страна. Не можех да спра да пуша и да свързвам звезди. Вкъщи прекарвах много време да търся снимки. Бях сигурна, че някой ги оставя, за да ме измъчва, и ги търсех в чекмеджетата, в шкафовете, между дрехите, навсякъде. Повече не намерих нито една, но минавах покрай кокошката, без да я погледна или я поглеждах с крайчеца на окото си, защото бях сигурна, че са пъхнали някой портрет вътре, и не смеех да вдигна капака — не защото щях да намеря нещо там, ами от някакъв страх, без да знам от какво.

Марк идваше всеки ден, но аз не му разказвах нищо. Една вечер, докато вдигах масата след вечеря, изневиделица ме попита какво бих искала да ми подари, когато скъсаме. Дълго го гледах. Беше сложил вестника на масата и на последната страница имаше обяви на бижутерия. Започна да сочи с пръст бижутата на страницата: имаше малки часовници, три-четири пръстена с брилянти, една игла с перли и чифт обеци. Чистосърдечно му казах, че единственото бижу, което би ми харесало, е кръст с брилянти, но че в известен смисъл това е бижу за покварено момиче. Затвори вестника, застана пред мен, хвана ръцете ми и ме попита кой е бил първият и къде сме го направили. Пита ме няколко пъти, всеки път стискаше по-силно зъби, а аз си мислех, че ще си ги счупи, но ми причиняваше толкова болка, че отчаяна му казах първото, което ми дойде на езика, на улица „Червена“, една нощ, набързо, как да е, с мъж, който дори не знаех как изглежда. Пусна ме и каза, че подхождало на момиче, което е живяло в барака. След като излезе заплаках, но не от болката в ръцете, където вече се появяваха малки синини, а защото аз никога не бях му казвала, че съм живяла в барака, а единственият човек, който е могъл да му каже, беше Паулина. Тя знаеше, че ще се срамувам, ако Марк узнае. Погледнах през щорите. Пред сградата стоеше колата с цвят на кафе с мляко. Помислих си, че ще полудея, а да си мисля, че ще полудея, може би значеше, че вече съм полудяла.