Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (19)

XIX

С чантата, увиснала на ръката ми, и зле облечена, гледах другите момичета, издокарани и по-решителни от мен. Не знаех как се става ловец. Най-лошото беше, че се влюбвах веднага, от една дума, в мъже, които нямаше да видя никога повече. А ако не се влюбвах ставаше по-зле, защото тогава много дълбоко в мен се зараждаше някаква жалост към самотния мъж, който не ми харесваше. Предпочитам да не говоря колко се срамувах, когато отварях чантата, за да сложа парите. Госпожа Матилде ми казваше, че съм постъпила лошо, щяла съм да се съсипя бързо, трябвало да продължа да шия, ако съм била продължила, накрая съм щяла да печеля достатъчно, за да преживявам и да мога да си купя нова машина.

Няколко месеца по-късно забременях и госпожа Матилде ми предизвика аборт само със стръкче магданоз, с което направи отворче, за да влезе въздух. Наложи се да ме закарат в болницата. Когато излязох, исках да узная какво е било, защото вечер, заобиколена от болни, мислех само за това. Момче или момиче. Види се, нямаше как да се разбере, понеже то не било още оформено и не си личало. Госпожа Матилде ми каза, че е изкопала дупка малко по-далеч от бараките и през нощта го занесла в една кофа да го зарови. Изсипала кофата и след това го покрила добре с пръст и сложила отгоре един много голям и един малък камък, за да знае къде го е заровила, а и кучетата да не могат да го изровят. Отидох надалеч от бараките и никъде не видях голям камък и малък камък един до друг, но взех едно обикновено камъче и го сложих в чантата си.

Четоха ми много проповеди, но макар и да бях сигурна, че върша глупост, се върнах на Ла Рамбла. Първият ден беше ужасен. Стоях дълго време като омагьосана и гледах часовника на Лисеу. Тъй като никой не ме заговаряше, ми се дощя да отида до входа на парка да подишам миризмата на зеленина и когато стигнах, ми хрумна да отида да видя дали онази издута стена на улица „Червена“ още стоеше. И точно в началото на улица „Червена“, до онази стена, едно момче, което малко приличаше ма Еузеби, изтръгна портмонето ми и го открадна. Затичах се след него, но то тичаше по-бързо от мен и не можах да го хвана. Отчаяна, отидох да плача срещу оградата на парка и след малко един моряк дойде да ме утеши и ме попита защо плача. Веднага ми каза, че бил в отпуск и че е от Майорка. Отведе ме в хотела си; стаята беше малка и гледаше към една тясна уличка. Държа ме затворена три дни. Дълго стоеше спокойно, гледаше през прозореца и тихичко си подсвиркваше, но щом се възбудеше, ми казваше „Моя си, моя си“ и че ще ме вземе да живея заобиколена от вода, и тогава започвах да се плаша, защото настръхвах от мисълта да живея заобиколена от вода, заобиколена от море. Имал къща, която била толкова бяла, че очите не издържали да я гледат. Третата нощ, напълно ужасена, използвах докато спеше и успях да избягам. Без пукната пара, защото нали щяхме да се женим…

На другия ден се събудих с грапав като хляб език и със силно безпокойство. Не знаех какво искам. Излязох през нощта, беше дъждовна нощ, беше нощта с много възрастния господин в голямо като къща легло и с много червени рибки с къдрави опашки зад едно стъкло над възглавницата. Не можех да се нагледам на толкова хубави неща и ме беше малко срам от калните ми обувки и от краката ми без чорапи. Но господинът изглеждаше много добър човек и се направи, че не забелязва. Докато ме събличаше, забелязах копчетата на ръкавелите му. Бяха копчета със син камък, почти черен, и когато се движеше, проблясваха като запалени отвътре. За малко да му кажа да ми даде да ги разгледам отблизо, но не посмях. После, докато си почивахме, внезапно ме попита защо държа ръката му. Отворих очи и като не знаех какво да кажа, отговорих през смях, че не искам да го пусна да избяга никога и че искам да го задържа завинаги. Като стана, сложи пръст в трапчинката на бузата ми, завъртя го сякаш искаше да ми я пробие и отиде да се измие. По обяд отново ме обзе безпокойството от предния ден и започнах да тършувам из бараката. Не знаех какво търся. Нуждаех се от нещо, за да мога да дишам, но не знаех нито какво е, нито къде е. Отне ми часове да осъзная какво е, а когато разбрах, имах чувството, че съм го знаела през цялото време, без да си давам сметка, сякаш една част от мозъка ми е била заспала. Онова, което търсех, беше шнолата със звездичките, сякаш я бях носила предния ден, а от много време не я бях виждала и не знаех къде се е дянала. Излязох да си купя една, но не намерих нито в галантериите, нито в големите магазини. По средата на Ла Рамбла се спрях внезапно, примряла от страх, защото видях един моряк и ми се стори, че е морякът, който искаше да ме отведе на острова. Тръгнах нагоре по Ла Рамбла и по Пасеч де Грасия, като си мислех, че морякът върви след мен, докато не почувствах умора и седнах на една пейка. Сигурно съм имала температура, защото челото ми беше топло, а устните сухи. Бавно, като че не докосваше земята, премина бяла кола с едно момиче вътре. Затворих очи и почувствах странна радост. Представих си, че и аз ще имам кола, ще седя вътре с перлена огърлица, перлени обеци и с пръстен с една бяла и една черна перла, а шофьорът ще ми отваря вратата да изляза и ще ми казва „Госпожице“ с шапка в ръка. А аз ще нося розова рокля.

Трябва да съм задрямала. Малко след това усетих, че някой докосва крака ми и отворих очи малко изплашена, защото в момента не знаех къде се намирам. Пред мен стоеше момиченце, което ме гледаше кротко с палец в устата. Наведох се и докоснах върха на носа й, но тя се затича към една белокоса госпожа, облечена в черно, която разговаряше с двама много добре облечени господа. Изправих се и дотогава не бях забелязала, че съм пред къщата, където живееше Мария-Синта. Мария-Синта… От дълго време не се бях сещала за нея и в онзи момент като че беше пред мен. Висока и красива, облечена в бяло и с две черни лисици около врата, също както последния път, когато я видях. Не се сдържах да се кача до апартамента да видя дали още живее там. Щях да питам портиера, но краката ме понесоха нагоре. На площадката пред вратата стоеше едно момиче с голям букет цветя. Като ме усети се обърна, загледа се в мен и неочаквано извика „Сесилия“ с глас, който ме разтърси. Беше Паулина. В този момент вратата се отвори и Паулина, без да се замисля, подаде цветята, бяха перуники, на камериерката и каза да предаде на госпожа Маргарита, че ще мине друг ден, бързала и не може да остане повече. Слязохме заедно по стълбите. Спряхме се на входа, тя ме погледна с блеснали очи и ми каза, че винаги си мислела за мен, много. Веднага ме познала. Падна листо от платан. Казах „Виж, листо“ и не знам защо, взех да се смея като луда. И се прегърнахме.