Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (18)

XVIII

Останахме сами с Андрес и накрая заживяхме заедно. Без да изпитвам особено желание за това и когато вече не ми харесваше толкова. Моята барака ни служеше за килер, а бараката на Андрес с тухлените стени и покривът, който не пропускаше дъжд, ни беше къщата. Много пъти в неделя ходехме на вълнолома да гледаме солената вода и полето с миди, оцветено от залеза. Понякога водата се движеше сякаш беше нервна, а слънцето, преди да си отиде, пращаше жълти светкавици с цвета на вътрешността на мида — блед, когато са сурови, и ярък като мандарина, когато се сварят; с тъмна ивица, която скрива наполовина езичето, служещо им за нос. Една вечер помолих Андрес да ме заведе на гробищата. Погледна ме изплашен и не посмях да му кажа, че с Еузеби като малки сме ходили много пъти и че Еузеби е виждал как тичат мъртвите, превърнати в пламък на свещ; и че веднъж искаше да ме накара да остана през нощта, но аз не исках. Както винаги, вървяхме към пристанището и видяхме много моряци, като че в морето имаше прекалено много и затова то ги изхвърляше на брега. Няколко бяха слезли по една пасарела с разлюлян въжен парапет и се разхождаха доволни, хванати за ръка, а широките им панталони се развяваха над обувките. Слязоха и двама офицери. Единият беше рус и носеше фуражка с позлата. Като мина покрай мен, ме погледна и за да ме огледа по-добре, се спря за миг, достатъчен за неприличните му помисли. Добре че Андрес се беше навел и не разбра. Като се изправи, ми каза да мълча, бил намерил нещо хубаво. Показа ми го вкъщи: беше стъклено сърчице, окачено на тънка верижка със счупена закопчалка. Спомням си добре всичко това, защото няколко дни след като намери стъкленото сърце, Андрес започна да кашля силно. Вярно е, че отидох да живея с него, когато вече не ми харесваше чак толкова, искам да кажа, когато вече не потръпвах, като го видех, но скоро започна отново да ми харесва много, така близо до мен, но той беше като смъртник, казваше ми, че от деня, когато го помолих да ме полее с вода, за да се изплакна, не е имал и пет минути покой като че някой злонамерен бог го бил осъдил да мисли само за мен. Разказваше ми как цели нощи е гледал нашата барака, защото аз съм била вътре, а някои нощи, като ме гледал с очи, изпълнени с любовни мисли, ме виждал да излизам от бараката, но не истинската аз, а блянът за мен, прегръщал ме, когато съм била до него, и се будел от своя сън наяве, прегърнал нощта. Винаги ми говореше такива неща, от които настръхвах.

Скоро взе да кашля толкова силно, че започна да плюе кръв. Пет месеца след стъкленото сърце и първата кашлица умря, пламнал от скоротечна треска, а очите му заемаха цялото лице. Жените го заобиколиха, за да не гледам как го отнасят. Но госпожа Матилде ми каза, че конете били черни. Съседите ми платиха погребението.

Тере, която шиеше на парче за една фабрика, каза, че мога да си изкарвам хляба, като шия блузи шемизети. За да става по-бързо, трябваше да се шият направо на машина, без да се тропосват. Даваха ми ги скроени. Първо трябваше да приготвя яките и да ги наставям. След това шиех маншетите, правех страничните шевове, затварях ръкавите, пришивах маншетите към ръкавите и ръкавите към блузата, а накрая слагах копчетата и правех илиците на ръка. Госпожа Матилде ми даде една шевна машина, която купила изгодно от стареца с кокошките преди много години, марка U. S. A. White със совалка. Тере ми показа как да я смазвам и ми даде шишенце с масло. Научи ме да вдявам иглата. Не плащаха зле за блузите, но трябваше да се шият по шест на ден, за да си изкара човек прехраната, а аз успявах да ушия само три. Първата я направих горе-долу, получи се цялата разкривена, ала Тере ми каза, че ще мине в купа с другите. Машината имаше добри и лоши дни. В лошите дни конецът ми се набираше на топче под тегела и приличаше на перука. Ако го отрежех, всичко се разшиваше, като че никога не беше зашивано. „Търпение, казваше ми Тере, ще се научиш да работиш с машината.“ Веднъж ми се скъса една от дупките на ремъка, през които минаваше парчето тел, свързващо двата му края. Натисках педала, но колелото не се завърташе, а иглата нито се вдигаше, нито се спускаше. След като дълго умувах какво да правя, отрязах края на ремъка, където беше скъсаната дупка, и пробих нова дупка, като забих един пирон с чука, защото ремъкът беше много як. След като пробих дупката, прекарах телчето и го притиснах плътно към ремъка, но бях направила глупост, защото когато го закопчах, ремъкът минаваше само през голямото колело, а трябваше да минава, освен това и през малкото долно колело, тоест през двете. Трябваше да повдигна телчето с нож, за да мога да го отделя от ремъка, толкова силно го бях притиснала, и тогава вече го прекарах през двете колела и отново притиснах телчето. Намазах целия ремък с масло, защото без отрязаното парче беше малко къс и опъваше. И когато всичко беше натъкмено, ми се счупи иглата. Тере ми даде една от своите, но беше твърде къса и не можеше да закачи конеца от совалката. След много обикаляне намерих една, която ставаше, а в магазина, където я купих, казаха, че я имат по чиста случайност, била им последната, защото шевната ми машина била за музея. След като сложих иглата, колелото не искаше да се завърти. Тере изпрати един механик, неин приятел. Дойде една неделя в осем сутринта и като влезе, си помислих, че влиза ангел. Беше рус като оня офицер от деня със стъкленото сърце, а косата му така падаше на челото, че веднага ми напомни за Еузеби и ми се доплака. Погледна машината само за миг; след това клекна пред колелото и каза, че трябва да се смени телчето, защото липсва парчето ремък, което трябваше да отрежа заради скъсаната дупка. След като сложи по-дълго парче тел, ми каза да пробвам дали машината шие. Седнах и я задвижих бавно, но конецът се набираше и приличаше на перука. Тогава махна ремъка от колелото и повдигна горната част на машината, сякаш беше капак. Никога не бях виждала машината отвътре и видях как се движи совалката, блестяща и заострена, като бясно зверче. Без да я затваря, клекна пред колелото и докосна полата ми с глава. Стоя два часа, за да изучи машината, от време на време я удряше с чук, намаза я с масло и нефт, отново докосна полата ми с глава и каза „Прощавайте“. Когато приключи, машината работеше. Попитах го какво му дължа и ми отговори, че го правел от приятелски чувства. Никога повече не го видях, но се влюбих, тегелите ми се получаваха криви и все си мислех за механика с оня перчем на челото. Стигнах до четири блузи на ден, но умирах от глад и не можех да ходя от болки отзад на краката и в целия корем. Спях свита със стиснати юмруци, а когато отворех очи дори по тъмно, най-напред виждах машината като някой звяр плашило. И една нощ, без да се замислям, я избутах вън от бараката, взех си чантичката и слаба като клечка, отидох на Ла Рамбла^[1] да обслужвам господа.