Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (13)

XIII

Бараката имаше само две тухлени стени; останалите бяха направени от консервни кутии и стари дъски, а парчета от чували запушваха дупките. Еузеби ми разказа, че като се върнал от войната, бил много болен и затова всичко било занемарено и че много трудно изкарал хората, които се били намъкнали в къщата му. Бараката нямаше прозорци. Леглото беше до една от стените от консервни кутии, защото така можахме да поберем масата и столовете и един скрин с чекмеджета, които се отваряха много трудно, тъй като дървото се издуваше от влагата. А на стената, на височината на леглото, което беше сгъваемо, имаше две много зле закрепени кутии и скривахме дупката със стари парцали. До тази дупка спяхме, когато беше много горещо, но щом захладнееше, размествахме мебелите, защото ни беше по-добре да спим до тухлената стена. Докато ни омръзна да разместваме постоянно мебелите насам-натам и оставихме всичко както си беше. Когато бях сама, се изтягах на леглото, махах парцала от дупката и наблюдавах съседната барака, която имаше прозорец и здрави стени. Много често на прозореца стоеше едно момче и се бръснеше; окачаше огледалото от външната страна и като затваряше или отваряше прозореца, огледалото ми пращаше слънчеви зайчета. Един ден и аз му изпратих с парче от огледало, което бях намерила в сметта. Когато Еузеби го видя, каза, че парчето огледало щяло да ни донесе нещастие. Напролет момчето от съседната барака сложи на перваза на прозореца саксия с цъфнали теменужки. Скоро, когато се срещахме на чешмата или навън, започнахме да си казваме „Добър ден“. Толкова обичах да го гледам, особено когато стоеше до теменужките, че веднъж, както носех стъклена кана с вода, се разсеях, спънах се и каната падна и се пукна. Беше рус, с хлътнал гръден кош и много бяла кожа. Бяха ми казали, че работи с мрамор, и дълго време, докато го гледах през дупката до леглото, го виждах да прави ангели, като онези от гробищата. И надгробни плочи с вити букви, а главните — от злато. Обаче беше гипсаджия и винаги ходеше прашен. Може да не е бил тъжен, но така изглеждаше. Както всички от бараките, без Еузеби и мен, беше преселник от други краища на Испания и това малко ме дразнеше.

Понякога вечер наминаваше старецът с кокошките. Обикаляше всички бараки да събира листа от зеленчуци и картофени обелки. Старецът и Еузеби бяха много добри приятели, играеха по цели нощи на карти и често излизаха заедно и никога не знаех къде ходят. Когато играеха на карти, аз гледах през дупката светлината в прозореца на моя гипсаджия. Ако прозорецът не светеше, не можех да заспя и мислех къде ли е русокосият. И така, както бях живяла ден след ден в очакване Еузеби да се появи пред портата и да свирне, в бараката живеех в очакване да видя момчето гипсаджия, макар и само в мига, когато се подава на прозореца, за да лисне мръсната вода от чиниите.

В дъждовните дни, когато валеше много силно, навсякъде ни капеше вода. Течовете в къщата, в която бях живяла, можеха да се замазват; господин Жауме приготвяше бял цимент в една кофичка и тичаше по покрива да ги замазва. Течовете на бараката обаче нямаха оправяне, защото покривът беше направен от странни неща, от дъски и тухли, поставени едни върху други, скрепени с тръстика и гипс. Един следобед, когато бях отишла да гледам как минават автомобилите, си спомних изведнъж, сякаш ме бяха ударили с чук по паметта, за една копринена роза, която бях видяла в къщата на шивачката на Мария-Синта, тази, която ми уши роклята с бродираните череши, и не спрях, докато не влязох в един голям магазин да видя дали мога да намеря същата. Докато търсех щанда с изкуствени цветя, се спънах в един чадър на земята. Без да се замислям, го взех и си го прибрах. Всеки път като завалеше, щях да го връзвам на тавана над леглото да събира дъждовната вода. Беше направен от морава коприна с позлатена дръжка.