Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (29)

XXIX

Отварях вратата на жилището и чух телефона, но докато стигна до него, спря да звъни. Излегнах се на отоманката и си мислех, че в сравнение с въздуха в апартамента на генерала въздухът на улицата е свеж и сладък като роза, а половин час по-късно, когато бях задрямала, телефонът звънна отново. Вдигнах слушалката, казах „Ало“, а гласът от другата страна каза „Извинете, сбъркал съм номера“. Докато се унасях наново, си мислех с голямо задоволство, че ще си купя розова рокля.

В десет, когато Марк дойде, аз вече спях. Без да ме остави да се разсъня от сладкия сън, ме попита къде съм ходила. Казах му, че съм била на разходка. Тогава не каза нищо, но след малко взе да мърмори, че не му харесва да го лъжат и така, както съм изтощена след клиниката, било по-добре да не излизам толкова. Стоях кротко, защото ми се струваше, че иска да ме измъчва и когато ме попита дали не съм правила нещо друго, отвърнах „Не“. Истината е, че така в просъница дори не си спомнях, че съм обядвала у онзи господин със замъците. Попита защо не си намеря някоя приятелка, с която да излизам и да ми прави компания. Отговорих му, че понякога се отбивам в къщата на госпожата до нас, но не ми харесва, защото има брадавица на езика и ми показва бедрата си. Тогава заяви, че ще отсъства около три месеца, а аз, както бях започнала да се ядосвам, отвърнах, че не ме учудва и да видим дали някой ден ще отдели два часа за мен. С малко променен глас ми каза, че навярно не се нуждая много от него, докато пилея времето си да обикалям по кафенетата и по други места. Ударих го с юмрук в гърдите, той остана прав като стълб, а аз взех да крещя, че няма да стоя по цял ден вкъщи да плета чорапи и да искам разрешение, за да изляза на въздух. Не ме докосна, но лошият поглед, който ми хвърли, ми беше достатъчен. Като излезе си помислих, че съм постъпила зле и може би трябваше да му кажа, че съм обядвала навън. Отидох на покрития балкон и останах будна дълго време. Докато настана ден.

Преди девет още веднъж позвъниха по телефона и когато попитах с кого говоря, гласът отново каза, че има грешка. Този ден не излязох. На следващия, когато отварях вратата, съседката беше на площадката с шапката си с теменужките и не знам за какво ми обясни, че отивала да купи изкуствени цветя, за да ги сложи в саксия. Докато слизахме по стълбите я попитах дали не й се е случвало някога да й звънят хора, които веднага да казват, че има грешка. Отговори ми нещо много бързо и не разбрах нито дума. За да не срещна генерала, седем-осем дни не влизах в кафенето и вместо да ходя в посока към Пасеч де Грасия, тръгвах нагоре към булевард „Диагонал“. Скучаех много. Една сутрин видях, че в „Помпея“ има сватба и останах да чакам, докато излязат младоженците. Докато ги снимаха, виждах булката през раменете на хората пред мен, цялата в дантели от горе до долу, с облак от тюл, който тръгваше от раменете й, и с много остри сребърни обувки. Направиха им портрет как се гледат един друг и изглеждаха толкова сълзливо, че трябваше да извърна глава, защото ми се повръщаше. Върнах се обратно и като не знаех къде да отида и нямах желание за разходки, се отбих в кафенето с генерала. Седеше на същата маса и, види се, ме чакаше, защото щом влязох, ми направи знак да се приближа. Попита ме къде съм се крила, че не ме е виждал, и веднага ми каза, ако обичам, да отида на вечеря, понеже от най-високия рафт на библиотеката бил свалил една книга с налепени треви и щял да ми разкаже за вика на мандрагората.

Следобед тръгнах да обикалям магазините, за да си купя розовата рокля. Повече не се замислях. Тези, които видях, не ми харесваха, едните — защото розовият им цвят беше твърде ярък, а другите — защото беше твърде блед, но ме подразни това, че една рокля, която доста ми харесваше, да не кажа много, ми беше тясна, а продавачката искаше да ме убеди да я взема с думите, че такава била модата. Отидох да вечерям у генерала с неохота. Отвори ми прислужникът с раираната жилетка. След това сложи масата и се появиха зеленчуковата супа, платото с желирана риба и сирената: съвсем същото. След това, както предния път, старецът стоя дълго пред шкафа с чекмеджетата, докато търсеше вафлената пуричка. Когато я изядох, седнахме близо до клетката и отново ми разказа странни неща за растенията. Прибрах се вкъщи изтощена и след малко телефонът взе да звъни. Вдигнах слушалката почти примирена и един глас, както винаги, каза „Извинете“. А Марк не беше пратил нито една картичка.

Разредих, колкото можах, посещенията у госпожа Констансия, но един ден, докато си играех с разпраната презрамка на сгънатия комбинезон, който винаги стоеше на масичката, ми каза, че мъжете са като деца, горките мъже… И тогава, не мога да обясня какво точно ми стана, но съвсем я намразих. С всеки ден ставаше по-лошо. Трябва да е разбрала, че я отбягвам и може би затова започна да ми трови живота. Срещах я дори във водата, която течеше от крана. Веднъж, като отидох в аптеката да купя аспирин, аптекарят ми каза, че винаги когато съм отивала там, след малко се появявала тя и питала какво съм купила. Докато един ден не я срещнах в дрогерията, дръпна ме настрана и много потайно, като почти докосна бузата ми с устни, ми прошепна, че от къщата отсреща ме наблюдават.