Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (24)

XXIV

Издържах повече от две години и когато вече почти бях свикнала, започнах да се отчайвам от това, че съм свикнала. Един следобед само с дрехите на гърба си отидох в къщата на Паулина. Не бях я виждала от деня с шнолата. Градината беше буренясала, а перуниките още не бяха цъфнали. Зелената портичка беше полуотворена, а вратата на къщата заключена. За момент си помислих, че Паулина може вече да не живее там и сигурно има други хора. Но не. Цялата градина заедно с кипарисите лъхаше на Паулина. Разходих се сред цветята и седнах под една смокиня на пейка, която първия път не бях забелязала, но скоро станах. Отгоре, от страната на белите перуники имаше напъпил розов храст. Беше студена пролет. Откъснах едно листо от маргаритка и го смачках с пръсти, вдъхнах аромата на горчилка, който ми напомни аромата на седефче и киселината на детелина.

Видях я да се качва натоварена с пакети сред кипарисите и докато се качваше, кипарисите от двете страни на стълбите ту я скриваха, ту я показваха. Никак не се беше променила. Когато стигна до площадката, остави пакетите на земята, тъй като едва дишаше, гледа ме известно време, разсмяхме се и ми каза да вляза, ще ми направи кафе. Вътре миришеше на лавандула, а върху един скрин имаше ваза с магарешки бодил. Засмя се отново, като продължаваше да ме гледа, и каза, че се смее, защото преди много време, в нощта срещу Сант Жоан, ме видяла да се качвам на трамвая с един мъж, който не бил за мен, облечена като тюлен.

Попитах я за господина от Тарагона и ми каза, че е добре. След това, докато пиехме кафе, й разказах за себе си. Каза, че имала късмет и не е срещала ревниви мъже, но сигурно е истински ад. Не можеше да повярва, че Козме ме е следил по улиците, сякаш съм крадец. „Ревнивците — каза — не ти дават да дишаш и те задушават.“ Отговорих й, че не искам да се връщам в гостилницата, ако се върна, ще се погубя завинаги; един ден се хвърлих по стълбите, повръща ми се само като си помисля за гостилницата, омръзнало ми е от гранясалия зехтин, от запръжките, от мен самата и от всичко. Слушаше ме с ужасено изражение и като свърших, каза, че ще уредим всичко да остана при нея, следващият ден е събота, ще дойде господинът от Тарагона и всичко ще се оправи. Видя стъкленото сърчице и се влюби в него, попитах я дали го иска, но отвърна „Не“. Разказах й, че ми е спомен от Андрес, от един ден, когато бяхме излезли на разходка и видях един морски офицер, който много ми хареса, и че заради нея бих се лишила от сърцето, без да съжалявам, но ми е като другарче.

Останах да спя при Паулина. На другия ден дойде господинът от Тарагона. Не знам как да го опиша: беше смесица от господин от града и човек от село, с нежни ръце, които не са работили, и с голямо уважение към дъжда и слънцето. По време на обяда каза, че е говорил с Паулина за мен и че ще ме запознае с едно много симпатично момче, син на негов приятел, починал преди години. Това толкова симпатично момче имало болна жена, с много крехко здраве, и две деца, жена му живеела в едно имение с децата и с родителите си. Каза, че макар и да не си личало, момчето било малко безразсъдно, малко невъзпитано и бил управител на недвижими имоти повече за развлечение, отколкото от нужда да работи. Казвал се Марк. „Сигурен съм — каза, — че ще ви хареса, така де, ще се харесате. И много ще се радва да се запознае с момиче с тъжни очи, да, да, когато се смеете, стават още по-тъжни. Трябва само да разтворите длан и да я сложите на долната част на лицето си. Устата се смее, а очите не.“ Освен това добави, че се смея, без да знам на какво, все едно се смея само заради другите. „Пийнете малко вино, виното прави кръвта силна.“

Когато Паулина, облечена като сервитьорка отиде да направи кафе, господинът от Тарагона ме потупа по коляното и рече: „Казал съм на Паулина, че докато имате нужда, може да останете при нея“.