Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (12)

XII

Един ден разказах на Паулина как преди много време бях видяла кон с разкъсана кожа на задницата, а раната покрита с накацали мухи. Запомнила съм го, защото очите на коня бяха тъжни. Отговори ми, че не се е заглеждала в очите на конете, а в очите на хората, и ако жените не си гримират очите, щели да изглеждат безизразни. Един ден сме щели да се гримираме и да излезем на разходка с хубаво изписани очи, за да ни харесват.

Направихме го в деня, когато госпожа Магдалена отиде на зъболекар, защото коренът на един зъб растеше и се забиваше в небцето й. Отидохме в бараката с една коркова тапа и кутия кибрит. Паулина отряза тънко парченце от корковата тапа, заостри го като молив, а аз приближих запалена кибритена клечка към тапата и обгорих ръба. След това прекарахме молива по чернилката, изрисувахме си очите и си удебелихме веждите. Като излязохме навън, очите ми смъдяха. Тръгнахме надолу по улицата, а сърцето ми биеше много силно само от мисълта за физиономията, която ще направи първият човек, който ме види с гримираните ми като на дама очи. Първо мина господин с един истински и един дървен крак и ни подмина, без да ни погледне. После минаха две госпожи, натоварени с кошници, една много стара госпожа, придружена от по-млада — и те не ни забелязаха. Но едно момче, сигурно беше студент, защото носеше книги под мишница, се изтъпани пред нас и каза, че трябва да си измием лицата. Паулина така го блъсна, че книгите му паднаха на земята. Хванати за ръка, с крясъци побягнахме нагоре по улица „Верди“. Като стигнахме до улица „Камелия“, едно дете си правеше куличка от кал: грабнах една шепа и я лепнах на стената на госпожа Риус.

Спомням си много добре всичко това и го разказвам, защото се случи в деня, когато отново видях Еузеби. След толкова години. Ядях ябълка, беше ми я дала Паулина, и изведнъж чух изсвирване откъм портата. Градината се завъртя като въртележка от клони и листа и ме връхлетя вълна от далечни спомени: виенското колело, ракетите, боровите иглички и стъклените топчета с плътни и светли линии, които се търкалят по прашна камениста пътека. Бяха изминали две години от войната и Еузеби, който стоеше до портата, висок и слаб, с разкопчана риза и лошо подстригана коса, с една къдрица над челото, вече беше мъж. Обърнах глава и се приближих до оградата машинално и без да проговоря, притиснах чело на решетките. Докосна трапчинките на бузите ми. След няколко дни започнахме да излизаме заедно. Аз тогава живеех като на сън, не ми се лягаше, когато бях станала, и не ми се ставаше, когато си бях легнала. Спомням си пътека през спечена земя, кактус отрупан с цветове, прилични на фенер, и залязващото слънце отзад. Една нощ отидохме в бараката, неговият брат беше убит във войната, и никога повече не се върнах вкъщи. И къщата и семейството, което ме беше приютило, с липовия чай и купичката с жълтото кресло, историята за безопасната игла и листчето хартия сякаш бяха една от онези истории, които се разказват на децата, за да ги плашат през зимните нощи или да се забавляват, зависи от децата. Паулина ни видя, като си тръгвахме.