Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (14)

XIV

Госпожа Матилде беше от Картахена и живееше няколко бараки по-надолу.

Познавах я, защото една сутрин ми обърна внимание, че кокошка кълве пасифлората ми, поникнала сама до вратата. Имала седем деца: три от тях, най-големите, загинали през войната, а другите четири, две момчета и две момичета, се пръснали по света и тя живееше в очакване на писма и после обикаляше всички бараки да ги показва. Можеше да гледа на ръка и да се престори на муха. Събираше си ръцете и ги потриваше като предни крачета, прокарваше длан по изпънатата си ръка, а след това по другата, също изпъната, и после бързо-бързо прокарваше длани по лицето си като почти оплиташе пръстите си. Когато един ден поиска да ми гледа на ръка, аз се съгласих, защото исках да знам дали ще правя любов с гипсаджията, но това не беше писано на ръката. Каза ми, че не се виждало добре, защото линиите на ръката ми скривали истината. Чак когато видя една звезда на хълмчето, се засмя и ми хвърли карти, умееше и това. Каза, че ще живея в къща с рози, но не на прозорците, ами над тях, и нямало да бъдат рози; щели да бъдат като статуите на хора, статуи на рози. А една нощ ще видя тъжен мъж до жива покойница. Те ще отминат.

Нашата барака беше за смях, цялата покрита с чадъри. Някои бяха крадени; останалите ни бяха подарък от съседите. Обаче моравият чадър никога не го изнесох навън. Посадих камбанки до вратата и за да не ги изкълват кокошките, им направих клетка. Привечер излизах да ги гледам и когато цъфнаха, от време на време откъсвах някоя камбанка и я смачквах с пръсти, за да ми ги оцвети в лилаво, макар да беше синя. Гипсаджията се спираше много често и ме питаше как са камбанките. И понеже щом ме погледнеше, веднага се чувствах зле облечена, отидох да открадна една блуза.

Магазинът миришеше на лак като трамваите и при онова осветление всички изглеждаха като болни. Чуваше се музика и госпожите минаваха и отминаваха, преобръщаха всичко, пак минаваха и разглеждаха ли, разглеждаха. На един щанд имаше натрупани блузи: сини и розови. И бели. Така бяха сгънати, че се виждаше само яката и две копчета отпред, а яката беше хубава, понеже беше с ревер. Докато момичето, което ги продаваше, високо, облечено в черно, с обеци като златни топчета, показваше блузи на една много издокарана дама с гърди като яребици, почнах да ги оглеждам, взех една, поразгънах и пак я сгънах, все едно не ми беше харесала. Оглеждах се дали не ме гледа някой. Продавачките бяха заети да обслужват, но на един щанд до блузите една съвсем младичка си лакираше ноктите в червено. За да я изчакам да се лакира и да се обърне с гръб, отидох да разгледам щанда с комбинезоните. Музиката свърши и пуснаха друга, от която на човек му се доспива. Преди това обаче един много висок глас призова всички да отидат да си купят четки за зъби, били много изгодни. При изкуствените цветя почти не се спрях. Розите не бяха от коприна, а червените имаха прекалено жълти и груби нишки и топченца в средата. Когато се върнах на щанда с блузите, видях, че до момичето, което си лакираше ноктите, имаше още едно, което се решеше. Издокараната дама все още не беше намерила нищо, което да й хареса, а на първия етаж, наведен над перилата, мустакат войник правеше физиономии на двете момичета, които от време на време го поглеждаха и се смееха. И сега не знам как точно се случи, но изведнъж се озовах на улицата със свита на кълбо блуза под палтото. Възползвах се от момента, когато момичетата се смееха на войника, но все си мисля, че той ме видя. Бутнах на земята блузата, която си харесах, наведох се да я взема и я скрих.

Беше ми тясна на гърдите. Три дни поред я обличах, но веднага я свалях, без да се осмеля да изляза от бараката. На четвъртия ден се реших. Носех я доста отворена, с три разкопчани копчета; в долния илик сложих роза, бях я откъснала от една клонка, надвесена над стена. Излязох точно когато гипсаджията приближаваше. Като ме видя, се спря, подпря дланта си високо на стената и аз останах под побелялата му от гипс и прашна ръка с побелели косъмчета. Погледнахме се. След малко каза: „Здравей, Сесилия“, откъсна едно листенце от розата, пъхна го между зъбите си, бели като на новородено кутре, и бавно го изяде. Когато вече не беше останало нищо от листенцето и понечи да откъсне друго, мина старецът с кокошките и ни каза „Добър ден“ и „Наздраве“. Гипсаджията дръпна ръката си, по-точно дланта от стената, и може би, без да иска докосна рамото ми. Влязох на бегом в бараката, но сякаш телом и духом още бях вън с изяденото розово листенце и сините камбанки.

Онзи следобед един много гъст облак се разстилаше над бараките и на мръкване се надигна вятър, който вдигаше пръстта и изглеждаше сякаш извира от земята. Излязох на улицата много уплашена, защото Еузеби още не се беше върнал и първото, което видях, бяха три-четири чадъра, които се търкаляха, следвани от цяла тумба деца. Навън имаше много хора; жени крещяха, че идвал потоп, и кучетата лаеха. Бараката беше хаос от тенекиени кутии. Изведнъж настана черна нощ. Дъждът, започнал с редки капки колкото дребна монета, заваля като плътна завеса, през която едва можеше да се мине. Някои бараки се пълнеха с вода. Аз имах късмета гипсаджията и две съседки да ми помогнат да закрепим останалите тенекиени кутии и да съберем пръснатите. Притичваха хора с кошници на главата, а една жена се спря до мен и дълго време ми разказваше как дюшекът й заприличал на лодка. Накрая останах сама с гипсаджията, подгизнала от глава до пети, и когато блесна онази страшна светкавица, видях, че се гледаме, че дълго време сме се гледали в мрака. Удари гръм, сякаш земята се продъни. Тогава той притегли лицето ми към своето и прошепна, че много ме обича.