Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (44)

XLIV

Доста след като Естеве ме беше оставил, ме посети един господин на около шейсет години, невзрачен на вид, а дрехите му навяваха тъга. Носеше очила и за краткото време, докато беше с мен, не престана да си ги оправя. Беше му малко трудно да поведе разговор, каза, че градината е хубава, той също живеел в къща с градина, но в неговата градина нямало стари дървета. Накрая извади лист хартия от вътрешен джоб на сакото си и ми го подаде да го подпиша. Беше разписка за двеста хиляди песети. Понеже го гледах малко учудена, извади голяма пачка банкноти от голяма черна чанта, която се затваряше с ключ, и ми ги подаде. Взех ги, подписах се и след като се подписах, ми каза да бъда така добра да ги преброя. Започнах, сбърках два-три пъти и накрая ги преброи той. После стана и го изпратих до вратата. След седмица получих известие от един нотариус. С Кармела бяхме доста озадачени. Отидохме двете заедно. В чакалнята имаше гравюра в меки тонове, която изобразяваше старец в легло с балдахин, а до леглото един господин четеше някакъв документ, седнал на масичка и заобиколен от хора на различна възраст. С Кармела сметнахме, че трябва да е семейството на болния. Едно момиче, което беше минало няколко пъти с документи в ръка, ни въведе в кабинета, а нотариусът, след като ни покани да седнем, ми обясни, че ме е повикал, за да подпиша акта за приемане на дарение на една къща. Аз исках да знам какво подписвам, но не стана нужда да питам, защото веднага влезе друго момиче, което остави един документ на масата и нотариусът ми го прочете: къщата, която трябваше да приема като моя, беше къщата, в която живеех. И от онзи ден ми потръгна. Но аз бях по-тъжна от всякога. Плаках много; Кармела казваше, че ще ослепея, сълзите изгаряли ретината. Тогава ме връхлетя лудостта да тръгна да търся Естеве по улиците, за да говоря с него, макар и само веднъж, за пет минути, и да му кажа, че е направил прекалено много за мен. Не смеех да отида в къщата му. Понякога, като се стъмнеше, минавах по улицата, на която живееше, и заставах там да погледам осветените му балкони. Мислех си, че може да се отвори някой прозорец, той няма да ме види, аз ще му извикам, но няма да ме чуе. Накрая, след като дълго мислих, една сутрин отидох в кафенето с папратите. Нямаше нито едно познато лице. Обслужи ме собственикът. Казах му, че съм ходела често в неговото кафене, защото ми харесваха витрините с папратите. Той ми отговори, че си спомнял и ми разказа, че преди да купи кафенето, бил направил едно пътешествие по море и целият салон на презокеанския кораб бил заобиколен от витрини, украсени с папрат. Толкова му харесали, че като купил кафенето, поръчал на декоратора да сложи няколко витрини с папрат. Преди да си тръгна добави, че трябвало да нареди да ги сменят, защото били толкова сухи и стари, че много от листата се изронили и очертанията им станали неясни.

Пазех двестате хиляди песети между седалката и облегалката на едно кресло и ги харчех, без да мисля, че може да свършат. Кармела, която пожела да остане да живее с мен, един ден ми каза, че не правя добре, като държа парите така, да ги занеса в банката и да продам къщата. От всичко това съм щяла да получавам добра лихва, а ако не ми стигало, съм можела да отворя магазин за цигари. Казах й, че не искам да продавам къщата и вместо да се лиша от нея, ще я боядисам. Бояджиите намериха една ръка от слонова кост на рафт на шкафа в банята и се смяхме, защото казаха, че служела да си чешеш гърба, като остарееш.

Къщата стана хубава и на Кармела и на мен особено ни харесваше онази миризма на боя, която бавно изветряваше. Поръчах да засадят перуники и лимоново дърво от страната на потока. Много нощи се разхождах из градината, седях в беседката или навивах въжетата на люлката докрай, за да ги видя как се развиват и въртят дъската. Един следобед, след като се изкъпах, когато вземах последната кърпа от рафта, видях в ъгъла ръчичката от слонова кост. Дървената й дръжка беше полирана и почти черна. Пръстчетата бяха много добре изработени. Прекарах ги по бузата си, задържах ги върху трапчинката, плъзнах ги по хребета на носа. Стоях права и гола между огледалото и синята вечер. Разтворих ръце и се огледах цялата: гърдите ми вече не бяха толкова млади, коремът не беше толкова стегнат. Отидох до тоалетката, извадих кръста с брилянтите от чекмеджето и го окачих на врата си. Тогава поставих стола с облегалката към огледалото и седнах обкрачила стола. Не мислех за нищо. Плъзгах ръчичката по веждите на Сесилия от огледалото. Изплезих език и го вдигнах нагоре, за да видя вените, които го поддържаха отдолу като морави змии. Чукнах по огледалото с ръчичката, плъзнах я до коляното. Върху какво? Върху какво? Отдръпнах я бързо, отново я доближих до огледалото и я поставих в средата на шията. След малко я поставих под едната си гърда, повдигнах я малко и попитах огледалото колко може да струва всяка моя кост. Коремът не се брои, гърдите са безценни, а сърцето да се пази. Трябваше да живея до смъртта си. Един живот са много дни. Изправих се в цял ръст и казах на Сесилия от огледалото, че трябва да направи нещо, ако не иска да умре в някое болнично легло и да я погребат как да е.