Андреа Камилери
Крадецът на закуски (9)

(Комисарят Монталбано се вбесява)

Серия
Инспектор Монталбано (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il ladro di merendine, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

9

— Комисарю? Извинете ме, че ви безпокоя вкъщи. Може ли да се видим тази сутрин, така ще ви докладвам?

— Разбира се, идвам в Монтелуза.

— Аз ще сляза във Вигата. Ще се срещнем след около час в офиса на „Салита Гранет“.

— Окей, благодаря, Лагана!

* * *

Отиде в банята, опитвайки се да вдига възможно най-малко шум. И все така, за да не обезпокои Ливия и Франсоа, си облече дрехите от предния ден, още по-измачкани заради нощта на засадата. Остави им бележка: в хладилника има много неща, със сигурност щеше да се върне за обяд. Веднага щом написа бележката, си спомни, че началникът на полицията ги беше поканил на обяд. Не беше работа да идат с Франсоа. Реши веднага да се обади по телефона, иначе щеше да забрави. Знаеше, че началникът прекарваше неделната сутрин със семейството си, освен ако нямаше извънредна ситуация.

— Монталбано? Не ми казвайте, че няма да дойдете и на обяд!

— Всъщност да, господин началник, за съжаление.

— За някаква сериозна история ли се касае?

— Достатъчно сериозна. Фактът е, че от ранни зори тази сутрин съм станал, как да кажа, нещо като татко.

— Поздравления! — беше коментарът на началника на полицията. — Значи, госпожица Ливия… Ще го кажа на жена ми, ще остане много доволна. Но не разбирам как това може да ви попречи все пак да дойдете. Ах, да: събитието е предстоящо.

Буквално потресен от недоразумението, в което беше изпаднал неговият висшестоящ, Монталбано непредпазливо се вкара в дълго, объркано и изпълнено с мънкане обяснение, в което се смесиха убити мъртъвци със закуски, парфюмът Volupte с печатницата „Мулоне“. Началникът на полицията се обезсърчи:

— Добре, добре, след това ще ми докладвате по-добре. Слушайте, кога си тръгва госпожица Ливия?

— Тази вечер.

— Значи, няма да имаме възможност да се запознаем с нея. Търпение, ще има и друг път. Слушайте, Монталбано, нека направим така: когато решите, че имате няколко свободни часа, ми се обадете.

Преди да излезе, отиде да погледне Ливия и Франсоа, които все още спяха. И кой ли щеше да ги откъсне от тази прегръдка? Помръкна, обзе го някакво мрачно предчувствие.

* * *

Комисарят се удиви: в офиса всичко беше както го беше оставил последния път, нито един лист, нито един кламер не бяха преместени, всичко си стоеше там, където го беше видял. Лагана разбра.

— Не се наложи да обискирам, комисарю. Не беше нужно да обръщам всичко наопаки.

— Какво ще ми кажете?

— И така, фирмата е създадена от Аурелио Лапекора през 1965 година. Преди това той е работил някъде като служител. Фирмата се е занимавала с износ на тропически плодове и е имала склад на улица „Виторио Емануеле Орландо“, близо до пристанището, снабден с хладилни камери. Изнасял е обаче зърнени култури, леблебия, бакла, дори шамфъстък, такива неща. Добър обем от сделки, поне до втората половина на осемдесетте години. След това започва прогресивен спад. Накратко, през януари 1990 Лапекора е принуден да закрие фирмата, извършвайки всичко по законен начин. Дори продава склада с добра печалба. Всичките му документи са в папките, господин Лапекора е бил подреден човек, ако му бях направил ревизия, нямаше да открия нищо нередно. Четири години по-късно, все така през януари, му е позволено да започне отново дейност с фирмата, чието име винаги е пазил. Не закупува обаче отново магазия или склад, съвсем нищо. Искате ли да узнаете една подробност?

— Мисля, че вече я знам. Не сте намерили следа от каквато и да е сделка от 1994-та до днес.

— Точно така. Ако Лапекора е имал желание да прекара няколко часа в офиса, и се позовавам на това, което видях в съседната стая, за какво му е трябвало да подновява дейността на фирмата?

— Намерихте ли скорошна поща?

— Не, господине. Цялата му кореспонденция е стара, отпреди четири години.

Монталбано взе от писалището пожълтелия плик и го показа на старшината.

— Намерихте ли пликове като този, но нови, с надписи на английски?

— Нито един.

— Слушайте, старшина. Миналия месец от тукашната печатница са изпратили на Лапекора в този офис пакет с бланки за писма. Ако вие не сте намерили дори сянка от тях, изглежда ли ви възможно в рамките на четири седмици да се е изчерпал целият запас?

— Не вярвам. Дори когато работите му са вървели добре, не може да е писал толкова много.

— Намерихте ли писма от чуждестранната фирма „Асланидис“, която изнася фурми?

— Никакви.

— Въпреки че ги е получавал, така ми каза пощальонът.

— Комисарю, добре ли потърсихте в къщата на Лапекора?

— Да. Няма нищо, което да бъде свързано с неговите нови сделки. Искате ли да узнаете още нещо? Тук според свидетелските показания, които са повече от достоверни, в определени нощи, в отсъствието на Лапекора, е кипяла дейност.

Продължи, като му разказа за Карима, за смуглия младеж, представящ се за негов племенник, който се е обаждал и е приемал обаждания, пишел е писма, но само със своята портативна пишеща машина.

— Разбрах — каза Лагана. — А вие?

— И аз, но би ми било приятно да чуя първо вас.

— Фирмата е била параван, прикритие, някакъв адрес за кой знае какъв трафик. Със сигурност не е служела, за да се внасят фурми.

— Съгласен съм — каза Монталбано. — И когато са убили Лапекора, или поне предишната нощ, са дошли тук и са се погрижили всичко да изчезне.

* * *

Мина през офиса. Катарела беше в помещението с телефонната централа и решаваше кръстословица.

— Задоволи ми любопитството, Катаре, колко време ти е нужно, за да решиш една от тези?

— Комисерийо, трудни са, доста трудни. Върху тази работя от около месец, но не става.

— Има ли някакви новини?

— Нищо, на което да се погледне сериозно, комисерийо. Запалили са гаражите на Себастиано ло Монако, пожарникарите огнеборци са отишли и са загасили пожара. Петте коли, които са били в гаражите, са изгорели. После, стреляли са по един, който по собствено име се казва точно Филипо Куарантино, но са го сбъркали и са нацелили прозореца, на който обитава госпожа Саверия Пицуто, която от обзелата я уплаха е трябвало да отиде в болницата. След това, станал е още един палеж, със сигурност предумишлен, пожар с огън. Всъщност, комисерийо, щуротии, подигравки, неща без важност.

— Кой е в полицейското управление?

— Никой, комисерийо. Всички са навън заради тези работи.

Влезе в своя кабинет. Върху бюрото му имаше пакет, завит в хартия от сладкарница „Пипитоне“. Отвори го. Каноли, бухти с крем и сусамки.

— Катаре!

— На вашите заповеди, комисерийо.

— Кой е сложил тук тези сладкиши?

— Господин Ауджело. Каза, че ги е купил за малкото детенце от тази нощ.

Колко беше станал внимателен и грижовен към изоставеното дете господин Мими Ауджело! Надява се на още един поглед от Ливия!

Телефонът звънна.

— Комисерийо? Господин съдебният следовател Ло Бианко е, който каза, че иска да ви говори с вас.

— Прехвърли ми го.

Съдебният следовател Ло Бианко преди петнайсет дни беше изпратил на комисаря като подарък първия том от седемстотин страници с произведението, на което се беше посветил от години: „Животът и делото на Риналдо и Антонио ло Бианко, заклети учители в Университета на Акрагент по времето на крал Мартин I Млади (1402–1409)“, които си беше наумил, че са негови предци. Монталбано беше прелистил книгата в една от безсънните си нощи.

— Хей, Катаре, ще ми прехвърлиш ли съдебния следовател?

— Факт е, комисерийо, че не мога да ви го прехвърля, защото той като личност е лично тук.

Ругаейки всички светци, Монталбано се втурна и покани съдебния следовател да влезе, като му се извини. Съвестта на комисаря не беше чиста пред него, защото му се беше обаждал само веднъж за убийството на Лапекора и после буквално беше забравил за неговото съществуване. Той сигурно беше дошъл да му натрие сол на главата.

— Само да ви поздравя, скъпи ми комисарю. Минавах оттук на път към майка ми, която е в къщата на приятели в Дуруели. Казах си, все пак защо да не опитам? И се оказах късметлия, тъй като ви открих.

„И какво искаш от мен?“ — запита се Монталбано. Но от изпълнения с надежда поглед на другия не му трябваше много, за да разбере.

— Знаете ли, господин съдебен следовател? Прекарвам безсънни нощи.

— Ах, така ли? Защо?

— За да чета вашата книга. По-увлекателна е от криминален роман, а пък и толкова богата на детайли!

Смъртоносна скука: само дати, дати, дати, имена, имена, имена. Само за сравнение — влаковото разписание беше по-богато на измислици и изненади.

Спомни си за една случка, описана от съдебния следовател, в която, когато Антонио ло Бианко, отивайки в Кастроджовани във връзка с някаква дипломатическа мисия, паднал от коня и си счупил крака. На този незначителен факт съдебният следовател беше посветил двайсет и две страници, маниакално подробни. За да му покаже, че наистина е прочел книгата, Монталбано непредпазливо го цитира.

И съдебният следовател се задържа при него два часа, допълвайки и други детайли — колкото излишни, толкова и подробни. Накрая, когато реши да се сбогува с комисаря, него вече започваше да го боли главата.

— А, слушай, скъпи приятелю, не забравяй да ме осведомяваш за престъплението Лакапра[1].

* * *

Пристигна в Маринела, но нито Ливия, нито Франсоа бяха у дома. Видя ги на брега на морето — Ливия с бански, а момченцето по гащички. Бяха направили огромен пясъчен замък. Смееха се, говореха си. Разбира се, на френски, който Ливия знаеше както италианския. Впрочем тя знаеше и английски. Дори немски, ако трябва да изредим всички. Невежата в къщата беше той, който знаеше пет думи на кръст от френския, научени в училище. Приготви масата, в хладилника намери макарони на фурна и ролетата от предния ден. Сложи ги във фурната да се подгряват на бавен огън. Бързо се съблече, обу си банския и отиде при двамата. Първото нещо, което забеляза, бяха кофичката, лопатката, греблото и формичките с рибки и звезди. Естествено, той нямаше такива вкъщи, а Ливия не би могла да ги е купила, защото беше неделя. На плажа освен тях тримата нямаше жива душа.

— А тези?

— Тези какво?

— Лопатката, кофичката…

— Ауджело ни ги донесе тази сутрин. Колко е мил! Били на неговия племенник, който миналата година…

Не искаше да слуша повече. Ядосан, се хвърли в морето.

Влязоха у дома и Ливия забеляза пълната със сладкиши кутия.

— Защо си ги купил? Не знаеш ли, че сладкишите могат да навредят на децата?

— Аз го знам, но твоят приятел Ауджело не го знае. Той ги е купил. А сега ги изяжте, ти и Франсоа.

— Между другото, обади се твоята приятелка Ингрид, шведката.

Атака, отбиване на удара, контраатака. А пък и защо това „между другото“?

Тези двамата се харесваха. Беше ясно. Нещата бяха започнали предишната година, когато Мими развежда Ливия цял ден напред-назад. И продължаваха. Какво ли правеха, когато него го нямаше? Разменяха ли си погледи, усмивчици, комплименти?

Започнаха да се хранят с Ливия и Франсоа, които от време на време разговаряха полугласно, като съучастници, затворени в някаква невидима сфера, от която Монталбано беше напълно изключен. Хубавото ястие обаче не му позволяваше да се ядоса, както би искал.

— Отлично е това brusciuluni — каза той.

Ливия подскочи, а лъжицата й остана да виси някъде по средата.

— Какво каза?

— Роле с месо.

— Почти се изплаших. Имате едни такива думи в Сицилия…

— И в Лигурия не се шегувате. Между другото, самолетът ти в колко часа излита? Мисля, че ще мога да те закарам с колата.

— Ах, бях забравила. Отказах резервацията и се обадих на Адриана, моята колежка, тя ще ме замести. Ще остана още няколко дни. Помислих си, че ако не бях аз, ти на кого щеше да оставиш Франсоа?

Лошото предчувствие от сутринта, когато ги видя, че спят прегърнати, започваше да се усилва. Кой ли щеше да ги откъсне един от друг?

— Изглеждаш ми разочарован, раздразнен, не знам какво.

— Аз?! Ама какво говориш, Ливия!

* * *

Веднага щом се нахрани, очите на момченцето започнаха да се притварят, спеше му се, изглежда, все още беше твърде измъчено. Ливия го занесе в спалнята, съблече го и го сложи да си легне.

— Каза ми нещо — каза тя, оставяйки вратата наполовина отворена.

— Разкажи ми.

— В един момент, докато правехме пясъчния замък, ме попита дали мисля, че майка му ще се върне. Отговорих му, че не знам нищо за цялата тази история, но съм сигурна, че един ден майка му ще се появи, за да си го вземе. Направи гримаса и аз не добавих нищо друго. След малко пак се върна към темата, каза ми, че не се надява на това завръщане. Не продължи разговора. Това дете има някаква черна сянка в съзнанието си за нещо ужасяващо. След това изведнъж заговори отново. Разказа ми, че онази сутрин майка му дошла тичешком, изплашена. Казала му, че трябва да тръгват. Запътили се към центъра на Виласета, трябвало да вземат някакъв рейс, така му казала майка му.

— Закъде?

— Не знае. Докато чакали, спряла кола, която то познавало добре, защото била тази на лошия човек, който няколко пъти бил налагал майка му. Фахрид.

— Как го каза?

— Фахрид.

— Сигурна ли си?

— Повече от сигурна. Дори ми уточни, че се пише с х между а и р.

И така, скъпият племенник на господин Лапекора, собственикът на сивото беемве металик, беше с арабско име.

— Продължавай.

— Този Фахрид слязъл и хванал за ръката Карима, защото искал да я принуди да се качи в колата му. Жената оказала съпротива и извикала на Франсоа да бяга. Мъничето побягнало, Фахрид бил твърде зает с Карима и трябвало да избере кого да задържи. Франсоа се скрил, уплашен до смърт. Не посмял да се върне при тази, която той наричаше баба.

— Айша.

— За да преживява, подтикнат от глада, крадял закуските на децата. Нощем се доближавал до къщата, но като я виждал в тъмното, се опасявал, че Фахрид се е притаил и го чака. Спял на открито, страхувайки се, че е преследван. Миналата сутрин не могъл повече да издържи, искал на всяка цена да се върне у дома. Ето защо се е приближил толкова.

Монталбано остана мълчалив.

— И така, какво мислиш?

— Че у дома си имаме сираче.

Ливия пребледня, а гласът й се разтрепери.

— Защо мислиш така?

— Ще ти обясня каква мисъл се оформи в главата ми на основата и на това, което ти сега ми разказа за цялата тази история. И така, преди около пет години тази красива и привлекателна тунизийка идва по нашия край с много малкото си дете. Търси си работа като сервитьорка и я намира лесно, защото при поискване предлага и прелестите си на възрастни мъже. Така се запознава с Лапекора. Но в един момент в живота й нахълтва този Фахрид, който може би е сводник. Казано накратко, Фахрид измисля плана да бъде принуден Лапекора да поднови дейността на старата си фирма за внос-износ, за да я използва като параван, за прикритие на някакъв съмнителен трафик, нямам представа дали на наркотици, или за проституция. Лапекора, който дълбоко в душата си е честен човек, се изплашва, защото предугажда нещо и се опитва да излезе от трудната ситуация с доста наивни средства. Представи си: пише анонимни писма до съпругата си срещу себе си. Така нещата продължават, но изведнъж, не знам по какви причини, Фахрид е принуден да се оттегли. Но на този етап трябва да премахне Лапекора. Прави така, че Карима да прекара нощта в дома на Лапекора, скрита в кабинета му. Съпругата на Лапекора на следващия ден трябва да отиде във Фиака, където живее болната й сестра. Кой знае, може би преди това Карима е накарала Лапекора да си представи луди съвкупления върху брачното ложе в отсъствието на съпругата му. Рано на следващата сутрин, когато госпожа Лапекора е излязла, Карима е отворила вратата на Фахрид, който е влязъл и е убил стареца. Може би Лапекора се е опитал да избяга, ето защо е бил намерен в асансьора. Освен ако — от това, което току-що ми каза — Карима не е трябвало да знае за ужасните намерения на Фахрид. Когато е видяла, че нейният съучастник е намушкал с ножа Лапекора, е избягала. Но не е отишла далече, Фахрид я е открил и я отвлякъл. Затова със сигурност я е убил, за да не проговори. Доказателство за това е връщането му в къщата на Карима, за да заличи следите от всичките й снимки, тъй като не е искал тя да бъде идентифицирана.

Ливия тихичко започна да плаче.

* * *

Остана сам, Ливия беше отишла да си легне при Франсоа. Монталбано не знаеше какво да прави, затова отиде и седна на верандата. В небето се провеждаше нещо като дуел между гларуси. На плажа една двойка се разхождаше, като от време на време си разменяха по някоя целувка, но вяло, сякаш изпълняваха сценарий. Влезе вътре, взе последния роман на горкия Буфалино[2], онзи за слепия фотограф, и се върна пак да седне на верандата. Погледна корицата, после — титула, и го затвори. Не успяваше да се съсредоточи. Чувстваше как бавно в него започваше да расте някакво силно притеснение. Изведнъж разбра причината.

Ето това беше вкусването, въведението към спокойните семейни неделни следобеди, които го очакваха — може би вече не във Вигата, а в Бокадасе. С дете, което, събуждайки се, щеше да го нарича татко, подканяйки го да си поиграе с него…

Паническата атака го хвана за гушата.

Бележки

[1] Вместо Лапекора. Съдебният следовател обърква фамилията на убития Лапекора, която означава „овцата“, с Лакапра, която означава „козата“. — Б.пр.

[2] Джезуалдо Буфалино (1920–1996) — италиански писател, поет и автор на афоризми. Романът е „Томазо и слепият фотограф“, издаден в годината, в която Буфалино умира при автомобилна катастрофа. — Б.пр.