Андреа Камилери
Крадецът на закуски (2)

(Комисарят Монталбано се вбесява)

Серия
Инспектор Монталбано (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il ladro di merendine, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

2

— Заповядайте, настанявайте се — каза радостно госпожа Козентино, една мустаката топка, от която се излъчваше неустоима симпатия.

Монталбано влезе в трапезария с хол. Госпожата се обърна разтревожено към съпруга си:

— Не можа да си починеш, Пепе.

— Дълг. Когато те зове дългът, е така.

— Госпожо, тази сутрин излизахте ли?

— Никога не го правя, преди да си е дошъл Пепе.

— Познавате ли госпожа Лапекора?

— Да, господине. Когато се засечем в асансьора, успяваме мъничко да си побъбрим.

— Говорехте ли си и със съпруга й?

— Не, господине. Не ми беше симпатичен. Добър човек, няма какво да се каже за него, но не ми допадаше. Ако ми позволите за момент… — госпожата излезе навън.

Монталбано се обърна към частния охранител.

— Къде работите?

— В склада за сол. От осем вечерта до осем сутринта.

— Вие сте открили трупа, нали?

— Да, господине. Трябва да е било най-много осем и десет, складът е на две крачки оттук. Повиках асансьора…

— Не беше ли на партера?

— Нямаше го. Много добре си спомням, че го повиках.

— Вие, естествено, не знаете на кой етаж е бил спрял.

— Мислих, комисарю. Според времето, за което дойде, ми се струва, че е бил на петия етаж. Надявам се, че добре съм пресметнал.

Никак не се връзваше. Облечен така безупречно, господин Лапекора…

— Между другото, как се казваше?

— Аурелио, но му викаха Арелио.

Вместо да слезе, се беше качил един етаж по-нагоре. Сивата шапка показваше, че е трябвало да излезе на улицата, а не да отиде при някого в сградата.

— След това какво направихте?

— Нищо. Тоест, тъй като асансьорът дойде, отворих вратата и видях мъртвеца.

— Докосвахте ли го?

— Шегувате ли се? Имам опит с тези неща.

— Как разбрахте, че е мъртъв?

— Казах ви, имам опит. Изтичах при продавача на плодове и ви се обадих. След това застанах на пост пред асансьора.

Влезе госпожа Козентино с чаша, от която излизаше пара.

— Желаете ли малко кафе?

Комисарят прие. След това се надигна, за да си тръгва.

— Почакайте за момент — каза частният охранител, отваряйки едно чекмедже, като му подаде бележник и химикалка.

— С оглед на това, че трябва да си водите бележки — обясни той под въпросителния поглед на комисаря.

— Да не сме в училище? — реагира грубо Монталбано.

Не понасяше полицаи, които си водеха бележки. Когато видеше по телевизията, че някой прави така, сменяше канала.

* * *

В съседния апартамент живееше госпожата с крака като дънери, Гаетана Пина. Веднага щом видя Монталбано, го нападна с думи:

— Ще откарате ли най-накрая умрелия?

— Да, госпожо. Може да използвате асансьора. Не, не затваряйте. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— На мен?! Аз нищо не мога да ви кажа.

Отвътре се чу глас, но не толкова глас, колкото някакъв глух тътен.

— Танина! Не се дръж невъзпитано! Покани господина да влезе!

Комисарят се озова в обичайната трапезария с хол. На фотьойла по потник, с чаршаф върху краката, седеше някакъв мъж с гигантски размери, който приличаше на слон. Босите му крака, които се подаваха от чаршафа, изглеждаха като слонски. Дори носът му, дълъг и увиснал, приличаше на хобот.

— Заповядайте — каза човекът, който явно имаше желание да си поговорят, посочвайки му един стол. — Когато жена ми се прави на лоша, ми идва да… да…

— … Да изрева? — излезе от устата на Монталбано.

Другият, за късмет, не го разбра.

— … Да й счупя главата. Слушам ви.

— Познавахте ли господин Аурелио Лапекора?

— Не познавам никого в тази жилищна кооперация. Живея тук от пет години и дори куче не познавам. От пет години не съм излизал и на стълбищната площадка. Не мога да си движа краката, коства ми голямо усилие. Оттук, с оглед на това, че не мога да вляза в асансьора, ще са ми нужни четирима докери от пристанището, за да ме свалят до долу. Ще трябва да ме завържат с въжета, както се прави с пианата. — Засмя се, а смехът му наподобяваше гръмотевичен грохот.

— Аз познавах господин Лапекора — намеси се съпругата му. — Беше антипатичен човек. Изпадаше в потрес, ако се наложеше да поздрави някого.

— Вие, госпожо, как разбрахте, че той е мъртъв?

— Как да съм разбрала? Трябваше да изляза да напазарувам и повиках асансьора. Но никакъв не идваше. Бях убедена, че някой е забравил вратата му отворена, както често се случва с всичките тия простаци, които живеят в кооперацията. Слязох по стълбите и видях частния охранител, който стоеше на стража пред трупа. Като приключих с пазара, пак трябваше да се кача по стълбите, от което все още не мога да си поема дъх.

— Слава богу, така поне ще говориш по-малко — каза „слонът“.

* * *

„Семейство Кристофолети“ беше написано на входната врата на третия апартамент и, колкото и да чукаше по нея, никой не дойде да му отвори. Върна се пак да потропа в дома на Козентино.

— Кажете, комисарю.

— Знаете ли дали семейство Кристофолети…

Частният охранител се плесна силно по челото:

— Забравих да ви кажа! Заради тази случка с мъртвия ми избяга от мисълта. Семейство Кристофолети, и двамата, са в Монтелуза. Госпожа Ромилда беше оперирана от някаква женска болест. Утре би трябвало вече да се върнат.

— Благодаря.

— За нищо.

* * *

Направи две крачки на стълбищната площадка, но се върна и почука отново.

— Кажете, комисарю.

— Преди малко ми казахте, че имате опит с мъртъвци. Как така?

— Бях фелдшер няколко години.

— Благодаря.

* * *

Слезе на петия етаж, на този, на който според частния охранител е бил спрял асансьорът с убития вече Аурелио Лапекора. Бил е слязъл да се види с някого, а този някой го е наръгал с ножа?

— Извинете ме, госпожо, аз съм комисар Монталбано.

Младата дама, която беше дошла да му отвори, около трийсетгодишна, много красива, но занемарена, със съучастническо изражение сложи показалец върху устните си — знак да пази тишина.

Монталбано го обзе смут. Какво означаваше този жест? По дяволите този негов навик да ходи напред-назад без оръжие! Младата жена се отмести предпазливо от вратата, а комисарят влезе, оглеждайки се на всички страни, в малък кабинет, пълен с книги.

— Моля ви да говорите тихо, защото, ако детето се събуди, няма да можем да си поговорим, тъй като реве отчайващо.

Монталбано въздъхна с облекчение.

— Госпожо, знаете всичко, нали?

— Да, каза ми го госпожа Гулота, която живее в съседния апартамент — рече жената, прошепвайки думите в ухото му.

Комисарят прецени ситуацията като твърде възбуждаща.

— Следователно тази сутрин не сте виждали господин Лапекора?

— Все още не съм излизала от вкъщи.

— Съпругът ви къде е?

— Във Фела. Преподава в гимназията. Тръгва с колата точно в шест и четвърт.

Съжали за кратката им среща, защото, колкото повече гледаше госпожа Гулизано — така пишеше на табелката на вратата, — толкова повече тя му харесваше. Чисто по-женски младата жена долови това и се засмя:

— Мога ли да ви предложа чаша кафе?

— Приемам с удоволствие — каза Монталбано.

* * *

Детето, което дойде да му отвори в съседния апартамент, беше най-много на четири години и го погледна накриво.

— Кой си ти, чужденецо? — попита го то.

— Аз съм полицай — каза Монталбано, като се усмихна, полагайки усилия да влезе в тона на детето.

— Няма да ме хванеш жив — отвърна му мъничето и стреля по него с водния си пистолет, уцелвайки го право в челото.

Схватката, която последва, беше кратка и докато обезоръженото дете се готвеше да заплаче, Монталбано с хладнокръвието на убиец стреля в лицето му, измокряйки го с водата.

— Какво става? Кой е?

Майката на ангелчето, госпожа Гулота, нямаше нищо общо с онази от съседната врата. Първата мярка, която предприе, беше да шамароса със сила сина си, а след това взе пистолета, който комисарят беше пуснал на земята, и го изхвърли през прозореца.

— Накрая така завършва цялата тази лудница!

Надавайки сърцераздирателни крясъци, детето избяга в другата стая.

— Баща му е виновен, че му купува такива играчки! Той по цял ден е навън и не му пука за детето, но аз трябва да се грижа за този дявол! Какво искате?

— Аз съм комисар Монталбано. Случайно тази сутрин господин Лапекора да се е качвал до вас?

— Лапекора? У нас? И какво е трябвало да прави у нас?

— Вие ще ми кажете.

— Познавах Лапекора, да, но само на „здравей — здрасти“ и никога нито дума в повече.

— Може би съпругът ви…

— Съпругът ми не говореше с Лапекора. А пък и кога ли можеше да го направи? Той винаги е извън къщи и не му пука за нас.

— Къде е съпругът ви?

— Както виждате, няма го у дома.

— Да, но къде работи?

— На пристанището. На рибния пазар. Става в четири и половина сутринта и се връща в осем вечерта. Блажен е този, който го вижда.

Голямо разбиране проявяваше тази госпожа Гулота.

* * *

На вратата на третия и последен апартамент от петия етаж беше написано „Пичирило“. Жената, която излезе да отвори, изискана петдесетгодишна дама, видимо беше разтревожена и нервна.

— Какво желаете?

— Аз съм комисар Монталбано.

Госпожата отвърна погледа си от него:

— Нищо не знаем.

Изведнъж на Монталбано му замириса на гнило. Заради тази ли жена Лапекора се беше качил един етаж по-нагоре?

— Поканете ме да вляза. Въпреки това трябва да ви задам няколко въпроса.

Госпожа Пичирило му направи път и го въведе в приятно холче.

— Съпругът ви вкъщи ли е?

— Аз съм вдовица. Живея с дъщеря си Луиджина, която е мома, не е омъжена.

— Ако е вкъщи, извикайте я да дойде.

— Луиджина!

Появи се момиче малко над двайсетте, в дънки. Симпатично, но много бледо, буквално изплашено.

Вонята на гнило стана още по-силна и комисарят реши да действа грубо, без заобикалки:

— Тази сутрин Лапекора е идвал при вас. Какво искаше?

— Не! — каза почти изкрещявайки Луиджина.

— Кълна ви се! — заяви майката.

— Какви бяха отношенията ви с господин Лапекора?

— Познавахме го по физиономия — каза госпожа Пичирило.

— Не сме направили нищо лошо — изхленчи Луиджина.

— Чуйте ме добре: ако не сте направили нищо лошо, не трябва да изпитвате никакъв страх или боязън. Има свидетел, който потвърди, че господин Лапекора е бил на петия етаж, когато…

— Ама защо сте се вкопчили в нас? На тази площадка живеят и две други семейства, които…

— Стига! — подскочи Луиджина в плен на обзелата я истерия. — Стига, мамо! Кажи му всичко! Кажи му го!

— Ех, добре де! Тази сутрин дъщеря ми, на която й се налагаше да отиде рано на фризьор, извика асансьора и той дойде веднага. Трябва да е бил спрял на долния етаж, на четвъртия.

— В колко часа?

— Осем, осем и половина. Отвори вратата и видя господин Лапекора седнал на пода. Аз, тъй като я придружавах, също погледнах в асансьора, но ми се стори, че онзи е пиян. Имаше бутилка с вино, която все още не беше отворена, и… изглежда, се беше изпуснал в панталоните. Дъщеря ми изпита отвращение. Затвори вратата на асансьора и тръгна да слиза по стълбите. В този момент асансьорът потегли, някой отдолу го беше извикал. Дъщеря ми Луиджина обаче има деликатен стомах, тази гледка ни потресе и се наложи да се върне вкъщи, за да се освежи, аз също. Не бяха минали дори пет минути, когато госпожа Гулота дойде да ни каже, че горкият господин Лапекора не е бил пиян, а мъртъв! Това е всичко.

— Не — каза Монталбано. — Това не е всичко.

— Какво говорите? Казах ви истината! — каза раздразнената и обидена госпожа Пичирило.

— Истината е малко по-различна и неприятна. Вие двете сте разбрали веднага, че мъжът е мъртъв. Но не сте казали нищо, престорили сте се, че дори не сте го видели. Защо?

— Не искахме да влезем в устата на всички — призна си пораженчески госпожа Пичирило. Веднага обаче беше обзета от прилив на енергия и изкрещя истерично: — Ние сме свестни хора!

И тези две свестни особи бяха оставили трупа, за да бъде открит от някого другиго, може би по-несвестен от тях? Ами ако Лапекора е агонизирал? Изобщо не им е пукало да се опитат да го спасят… Как бе възможно? Как? Излизайки, тресна вратата и се озова лице в лице с Фацио, който беше дошъл да му прави компания.

— Тук съм, комисарю. Ако имате нужда…

Озари го една идея.

— Да, имам нужда. Потропай на тази врата, там има две жени, майка и дъщеря. Обвинение — не са оказали първа помощ. Отведи ги в полицейското управление, но вдигни колкото е възможно повече шум. Всички в сградата да разберат, че сме ги арестували. След това, когато аз дойда, ще ги освободим.

* * *

Счетоводителят Куликия, който живееше в първия апартамент на четвъртия етаж, веднага щом отвори вратата, избута комисаря назад и го отдалечи от нея.

— Жена ми не трябва да ни чуе — каза и затвори крилото на вратата.

— Аз съм комисар…

— Знам, знам. Донесли сте ми бутилката?

— Каква бутилка? — попита смаяният Монталбано, поглеждайки седемдесетгодишния слаб мъж, който имаше конспиративно изражение.

— Тази, която беше близо до мъртвия, бутилката с бяло вино „Корво“.

— Не е ли била на господин Лапекора?

— Как негова! Моя е!

— Извинете ме, но не ви разбрах, бихте ли ми обяснили по-добре?

— Тази сутрин излязох да пазарувам и когато се върнах, отворих асансьора, но вътре в него беше Лапекора, мъртъв. Веднага го разбрах.

— Вие повикахте ли асансьора?

— Защо? Той си беше на партера.

— И какво направихте?

— Какво можех да направя, сине мой? Левият ми крак и дясната ми ръка са сакати. Американците стреляха по мен. Освен това носех четири пакета, можех ли да изкача всичките тези стълби пеша?

— Искате да кажете, че сте се качили при мъртвеца?

— Ами, разбира се! Само че, когато асансьорът спря на моя етаж, който е и етажът на умрелия, бутилката с вино се изтърколи от торбичката. Тогава направих следното: отворих вратата на апартамента, занесох вътре пакетите и след това се върнах, за да взема бутилката. Но не успях да го направя навреме, защото някой от горния етаж извика асансьора.

— Как е възможно? След като вратата е била отворена!

— Не, господине! Бях я затворил от разсеяност! Ех, главо, главо! На моята възраст вече не се разсъждава читаво. Не знаех какво да правя — ако съпругата ми научеше, че съм загубил бутилката, щеше да ме изкорми. Трябва да ми повярвате, комисарю! Тя е жена, която е способна на всичко!

— Кажете ми какво се случи след това?

— Асансьорът мина отново покрай мен и слезе на партера. И тогава аз заслизах по стълбите. Когато с моя сакат крак най-сетне пристигнах, заварих частния охранител да не пуска никого да припари. Казах му за бутилката, а той ми гарантира, че ще съобщи на властите. Вие от властите ли сте?

— В определен смисъл — да.

— Охранителят уведоми ли ви за бутилката?

— Не.

— Ами сега какво ще правя? Какво ще правя? Тя ми струва пари! — изхленчи счетоводителят, потърквайки ръце.

От горния етаж се чуха отчаяните гласове на семейство Пичирило и заповедническият глас на Фацио:

— Слизайте пеша! Тихо! Пеша!

Започнаха да се отварят врати, въпросите полетяха на висок глас от етаж на етаж:

— Ама кого арестуват? Пичирило ли арестуват? Отвеждат ли ги? В затвора ли отиват?

Когато Фацио се приближи, Монталбано му подаде десет хиляди лири:

— След като ги отведеш в полицейското управление, купи една бутилка бяло вино „Корво“ и я дай на този господин тук.

* * *

От разпита на другите наематели Монталбано не научи нищо важно. Единственият, който каза нещо интересно, беше началният учител Бонавия от третия етаж. Обясни на комисаря, че осемгодишният му син Матео, подготвяйки се да отиде на училище, беше паднал и си разкървавил носа. Тъй като кръвта не спирала, го завел в „Бърза помощ“. Било седем и половина и в асансьора нямало и следа от господин Лапекора — нито жив, нито умрял.

Освен пътуването на Лапекора с асансьора в качеството му на мъртвец, за Монталбано беше очевидно и това, че, първо — покойникът е бил добър, но определено антипатичен човек, и второ — бил е убит в асансьора между седем и трийсет и пет и осем часа.

Ако убиецът е рискувал да бъде изненадан от някого от наемателите с мъртвия в асансьора, това означава, че престъплението не е било умишлено, а извършено импулсивно.

Не беше кой знае колко като информация, но комисарят поразмисли малко над нея. След това си погледна часовника. Беше два часът! Ето защо изпитваше такъв апетит. Обади се на Фацио.

— Аз отивам да ям в „Калоджеро“. Ако междувременно дойде Ауджело, изпрати го при мен. А, слушай, сложи някой на пост пред апартамента на мъртвия. Да не й позволява да влиза, преди аз да дойда.

— На кого?

— На вдовицата, госпожа Лапекора. Двете Пичирило все още ли са тук?

— Да, господин комисар.

— Изпрати ги да си ходят.

— И какво да им кажа?

— Че разследването продължава. Така още повече ще напълнят гащите тези толкова свестни хора.