Андреа Камилери
Крадецът на закуски (14) (Комисарят Монталбано се вбесява)

14

В пълна противоположност с по-голямата част от морските вълци, Анджело Престия, капитан и собственик на моторния риболовен кораб „Сантопадре“, беше дебел и потен. Потеше се обаче, защото такава му беше натурата, а не заради въпросите, които му задаваше Валенте. Дори напротив — по отношение на разпита изглеждаше не само спокоен, но и леко отегчен.

— Няма да се оставям да ме предумвате само защото ви е дошъл кефът да подхващате отново тази история, която вече е минала и заминала.

— Нас ни интересува само да си изясним някои дребни подробности, след това сте свободен да си вървите — каза му окуражително Валенте.

— О, свети боже, давайте тогава да ги чуем!

— Винаги сте заявявали, че тунизийският катер е действал незаконно, тъй като вашият риболовен кораб се е намирал в международни води. Потвърждавате ли го?

— Разбира се, че го потвърждавам. Макар че не разбирам защо се интересувате от факти, които засягат пристанищните власти.

— Ще разберете по-късно.

— Извинете, ама няма какво да разбирам! Тунизийското правителство издаде ли комюнике, да или не? Тогава защо искате да ви го повтарям до втръсване?

— Вече има едно противоречие — отбеляза Валенте.

— Какво е то?

— Например казвате, че нападението е извършено в международни води, докато те твърдят, че сте навлезли в техни води. Не ви ли се струва противоречиво, да или не, хайде да започнем да говорим и ние като вас?

— Не, господине, няма противоречие. Има грешка.

— Чия?

— Тяхна. Вижда се, че те са сбъркали, пресмятайки нашите координати, позицията ни.

Монталбано и Валенте си размениха бързо погледи, като с тях се разбраха, че трябва да преминат към втората част на разпита, който предварително бяха съгласували помежду си.

— Господин Престоя, вие имате ли предишни наказания?

— Не, господине.

— Били сте арестуван.

— Колко ви харесват старите истории! Да, господине, бях арестуван, защото един педераст, рогоносец, ми желаеше злото и ме натопи. Но съдията разбра, че този кучи син го е излъгал, и ме освободи.

— За какво ви обвиниха?

— За контрабанда.

— За цигари или за дрога?

— За нея.

— И тогавашният ви екипаж е бил задържан, така ли е?

— Да, господине, но всички се оказаха невинни като мен.

— Кой беше съдията, който реши да не ви се повдига обвинение?

— Не си спомням.

— Не се ли е казвал Антонио Белофиоре?

— Ах, да, струва ми се, че да.

— Знаете ли, че миналата година го вкараха в затвора, защото нагласял процесите?

— Не, не знаех. Прекарвам повече време в морето, отколкото на земята.

Друго бързо споглеждане и топката премина в Монталбано.

— Да оставим тези стари истории — подхвана комисарят. — Член ли сте на кооперацията?

— „Коримад“.

— Какво означава?

— Кооперация на рибарите от Мадзара.

— Тунизийските моряци, които трябва да качвате на палубата, вие ли си ги избирате, или ви ги посочва кооперацията?

— Посочва ни ги кооперацията — отговори Престия и започна да се поти повече от обикновено.

— Знаем, че кооперацията ви е дала името на друг човек, но вие сте си избрали Бен Дхахаб.

— Чуйте ме, аз този Дхахаб не го познавах, никога преди това не го бях виждал. Когато се появи на борда пет минути преди да отплаваме, си помислих, че е този, когото ми бяха посочили от кооперацията.

— Тоест Асан Тариф?

— Струва ми се, че така се казваше.

— Добре де, как така кооперацията не ви е поискала обяснение?

Капитан Престия се усмихна, но лицето му беше напрегнато и вече цялото окъпано в пот.

— Тези неща се случват всеки ден! Сменят се помежду си, важното е да няма протестиращи.

— И как така Асан Тариф не е протестирал? В края на краищата е загубил един работен ден.

— И питате мен? Попитайте него.

— Направих го — каза спокойно Монталбано.

Валенте го погледна учудено, тази част не я бяха съгласували.

— И какво ви разказа? — попита го почти предизвикателно Престия.

— Че Бен Дхахаб отишъл при него предния ден, попитал го дали той е от списъка за качване на „Сантопадре“, и когато потвърдил, онзи му казал да не се мярка три дни и му платил колкото за цяла седмица.

— За това не знам нищо.

— Оставете ме да довърша. След като нещата стоят по този начин, Дхахаб не се е качил на кораба, защото е имал нужда от работа. Имал е пари. Следователно причината да се качи на кораба е била друга.

Валенте следеше с напрегнато внимание уловката, капана, който Монталбано приготвяше на Престия. Историята, че въображаемият Тариф е взел пари от Дхахаб, комисарят очевидно си беше измислил и трябваше само да се разбере накъде биеше.

— Знаете ли кой беше Бен Дхахаб?

— Тунизиец, който търсеше работа.

— Не, скъпи, бил е един от големите играчи в трафика на наркотици.

Докато Престия пребледняваше, Валенте разбра, че сега е негов ред. В душата си се засмя удовлетворено, защото с Монталбано представляваха обаятелно дуо, от типа на Тото и Пепино^[1].

— Виждам, че зле сте се подредили, господин Престия — подхвана почти по бащински Валенте, изпълнен със състрадание към него.

— Ама защо?

— Ама как защо, не ви ли е ясно? Трафикант на наркотици от калибъра на Бен Дхахаб се качва с цената на всичко на вашия риболовен кораб. След като и вие си имате вашите предишни грехове. Два въпроса. Първият: колко прави едно плюс едно? Вторият: какво се обърка онази нощ?

— Искате да ме докарате до просешка тояга? Искате да ме съсипете!

— Вие самият, със собствените си ръце го правите.

— Е, не! Е, не! Чак до такава степен — не! — каза твърде изнервено Престоя. — Бяха ми гарантирали, че… — спря и си избърса потта.

— Какво ви бяха гарантирали? — попитаха едновременно Монталбано и Валенте.

— … Че няма да имам неприятности и главоболия.

— Кой?

Капитан Престия сложи едната си ръка в джоба, издърпа портфейла си, извади от него визитна картичка и я подхвърли на бюрото на Валенте.

* * *

След като приключи с Престия, Валенте набра номера, който беше на визитната картичка. Префектурата в Трапани.

— Ало? Обажда се заместник-началникът на полицията в Мадзара. Бих искал да говоря с комендатор Марио Спадача, началник на кабинета.

— Един момент, моля.

— Добър ден, господин Валенте. Аз съм Спадача.

— Комендаторе, безпокоя ви по въпрос, който е свързан с убийството на тунизиеца на риболовния кораб…

— Ама не се ли изясни всичко? Правителството на Тунис…

— Да, знам, комендаторе, но…

— Защо се обаждате на мен?

— Защото капитанът на риболовния кораб…

— Ви е казал моето име?

— Даде ни вашата визитна картичка. Пазеше я като… като гаранция.

— В действителност е.

— Моля?

— Веднага ще ви обясня. Вижте, преди време Негово Превъзходителство…

„Ама тази титла не беше ли премахната в средата на века?“ — запита се Монталбано, който слушаше на другата линия.

— … Негово Превъзходителство префектът получи молба, която се отнасяше до това да окаже максимална подкрепа на тунизийски журналист, който искаше да прави някакво щекотливо разследване сред своите сънародници, и затова, между другото, искаше да се качи и на кораб. Негово Превъзходителство ме натовари да се заема със задачата. Беше ми посочено името на капитан Престия като човек, на когото може да се доверя напълно. Престия обаче изпитваше страх да не се забърка в някакви каши с борсата по труда. Затова му дадох визитната си картичка. Това е всичко.

— Комендаторе, много съм ви признателен за изчерпателното обяснение — каза Валенте и прекъсна връзката.

Останаха мълчаливо да се гледат.

— Или е голям лайнар, или се прави на такъв — каза Монталбано.

— Тази история започва да ми мирише, не — направо ми вони — каза замислено Валенте.

— Дори и на мен — каза Монталбано.

* * *

Мислеха каква да е следващата им стъпка, когато телефонът иззвъня.

— Казах ви, че ме няма за никого! — отговори раздразнено Валенте, но се заслуша за момент, а после подаде слушалката на Монталбано.

Преди да тръгне за Мадзара, комисарят беше казал в полицейското управление къде биха могли да го открият в случай на нужда.

— Ало? Монталбано съм. Кой е? А, вие ли сте, господин началник?

— Да, аз съм. Къде изчезнахте? — беше ядосан.

— При моя колега заместник-началник Валенте.

— Не е ваш колега. Валенте е заместник-началник, а вие не сте.

Монталбано започна да се притеснява.

— Какво се е случило, господин началник?

— Не аз съм този, който трябва да ви попита какво, по дяволите, се случва!

По дяволите, началникът казваше „по дяволите“!

— Бихте ли ми обяснили?

— Какво лайно сте отишли да разровите?

Лайно? Началникът казваше „лайно“. Това началото на апокалипсиса ли е? Дали след малко нямаше да засвирят тръбите за Страшния съд?

— Какво съм направил?

— Дадохте ми един номер на кола, ако си спомняте?

— Да. АМ 237 GW.

— Същият. Още вчера натоварих приятеля си от Рим да се заеме с него, за да ви спестя време, както ме помолихте. И така, обади ми се, твърде шокиран. Казали му, че ако иска да узнае името на собственика на автомобила, трябва да направи писмено запитване, като подробно изясни мотивите за искането си.

— Няма проблем, господин началник. Утре ще ви разкажа всичко, в запитването може…

— Монталбано, не разбрахте ли, или не искате да разберете? Това е засекретен номер.

— Какво означава това?

— Означава, че тази кола принадлежи на тайните служби. Толкова ли е сложно да го разберете?

Малко беше да се каже воня за миризмата, която бяха усетили, защото в този момент въздухът започваше вече да се отравя.

* * *

Докато разказваше на Валенте за убийството на Лапекора, отвличането на Карима, за Фахрид и неговия автомобил, който всъщност беше на тайните служби, му хрумна една мисъл, която го притесни. Обади се на началника си в Монтелуза.

— Простете ми. Но когато говорихте с вашия приятел в Рим за номера, казахте ли му за какво се отнася?

— Как бих могъл? Та аз не знам нищо за това, което правите.

Комисарят въздъхна с облекчение.

— Казах само, че се отнася за разследването, което вие, Монталбано, провеждате — продължи началникът.

Комисарят върна назад въздишката си на облекчение.

* * *

— Ало, Галуцо? Монталбано съм. Обаждам се от Мадзара. Мисля, че тук ще се забавя. Затова, обратно на това, което ти казах, отивай веднага у нас в Маринела, вземи възрастната тунизийка и я откарай в Монтелуза. Разбрахме ли се? Не губи дори минута време.

* * *

— Ало? Ливия, слушай ме внимателно и изпълнявай, без да обсъждаш, това, което ще ти кажа. Аз съм в Мадзара и мисля, че телефонът ни все още не се подслушва.

— О, боже, какво говориш?

— Казах ти да не обсъждаш, говориш или задаваш въпроси, трябва само да ме слушаш. След малко идва Галуцо. Ще вземе старицата и ще я закара отново в Монтелуза. Не се протакайте със сбогуванията, а на Франсоа му кажи, че скоро пак ще я види. Веднага щом Галуцо тръгне, се обади в полицейското управление и питай за Мими Ауджело. Намери го на всяка цена, където и да е отишъл. Кажи му, че имаш нужда да го видиш веднага.

— Но ако си има работа?

— Заради теб ще остави всичко на произвола и ще дотърчи. Ти междувременно ще трябва да си приготвила чанта с малко вещи за Франсоа…

— Ама какво искаш…

— Мълчи, разбра ли ме? Мълчи. Обясни на Мими, че по мое нареждане детето трябва да изчезне от лицето на земята, да се изпари. Да го скрие на място, на което да се чувства добре. Не го питай къде има намерение да го отведе. Ясно ли е? Не трябва да знаеш къде е отишъл Франсоа. И не плачи, защото ми става неприятно. Слушай ме добре. Изчакай да мине един час, след като Мими е тръгнал с детето, и се обади на Фацио. Кажи му, плачейки, като няма да ти се налага да се преструваш, тъй като вече го правиш, че момченцето е изчезнало, може би е избягало, за да тръгне след старицата, затова трябва да дойде да ти помогне да го потърсите. Междувременно аз ще съм се върнал. Последно нещо: обади се на летище „Пунта Раизи“ и си запази място за Генуа. Полет към обяд, така ще мога да намеря някого, който да те придружи. До скоро. — Затвори телефона и срещна разтревожения поглед на Валенте.

— Мислиш ли, че биха стигнали толкова далеч?

— Дори и още по-нататък.

* * *

— Сега историята ясна ли ти е? — попита Монталбано.

— Мисля, че започвам да разбирам — отговори му Валенте.

— Ще ти обясня по-добре — каза комисарят. — В общи линии, случаят вероятно се е развил така: Ахмед Муса организира за свои цели оперативна база при своя човек Фахрид. Същият този получава помощ, не знам доколко доброволно му е била предложена, от сестрата на Ахмед, Карима, която от няколко години се намира на острова. Изнудвайки господин от Вигата, на име Лапекора, използват старата му фирма за внос-износ като параван. Следваш ли мисълта ми?

— Напълно.

— Ахмед, който трябва да осъществи важна среща за доставка на оръжия или политическа подкрепа на своето движение, идва в Италия под прикритието на някои наши тайни служби. Срещата се провежда в морето, но е твърде вероятно да е била клопка. Ахмед не е имал дори далечни подозрения, че нашата служба играе двойна игра и е в комбина с онези, които в Тунис са искали да го ликвидират. Между другото, съм убеден, че дори Фахрид е бил съгласен да очисти Ахмед. За сестра му — не вярвам.

— Защо се боиш толкова за детето?

— Защото е свидетел. Така както разпозна вуйчо си по телевизията, би могло да разпознае и Фахрид. А той вече е очистил Карима, сигурен съм в това. Убил я е, откарвайки я с колата, която се оказва, че принадлежи на нашите тайни служби.

— Какво ще правим?

— Ти за известно време се спотайвай, Вале. Незабавно ще се погрижа за някаква отклоняваща акция.

— Желая ти късмет.

— И на теб, приятелю.

* * *

Пристигна в полицейското управление, когато вече се свечеряваше. Там беше Фацио, който го чакаше.

— Намерихте ли Франсоа?

— Минахте ли през вкъщи, преди да дойдете тук? — попита го Фацио, вместо да му отговори.

— Не. Идвам директно от Мадзара.

— Комисарю, може ли да отидем в кабинета ви?

След като влязоха, Фацио затвори вратата.

— Комисарю, аз съм ченге. Може би не толкова способно като вас, но все пак ченге. Откъде знаете, че момченцето е избягало?

— Фацио, какво те прихваща? Обади ми се Ливия в Мадзара, а аз й казах да се обърне към теб.

— Вижте, комисарю, фактите обаче са други, защото госпожицата ми обясни, че търси моята помощ, тъй като не знае вие къде се намирате.

— Право в десетката — каза му Монталбано.

— Освен това госпожицата плачеше наистина, това не може да се отрече, но не заради факта че момченцето беше избягало, а по някаква друга причина, която аз не знам. Тогава разбрах какво искате от мен, комисарю, и го направих.

— И какво исках от теб?

— Да вдигна пушилка, врява, шум. Обиколих всички близки къщи, попитах всеки, когото срещнах. Виждали ли сте случайно едно момченце, такова и такова? Никой не го беше виждал, но междувременно всички научиха, че е избягало. Не беше ли това, което искахте от мен?

Монталбано се развълнува. Такова беше сицилианското приятелство — истинско, основано на неказаното, на интуицията: човек няма нужда да моли приятеля си, другият сам разбира и затова отвръща.

— А сега какво трябва да правя?

— Продължавай да вдигаш пушилка. Обади се на карабинерите, на всички полицейски участъци и на полицейските управления, на болниците, на когото прецениш. Направи го полуофициално — само телефонни обаждания, нищо в писмена форма. Опиши детето, покажи се разтревожен.

— Комисарю, сигурни ли сме, че след това няма да го намерят?

— Спокойно, Фацио. В добри ръце е.

* * *

Взе една бланка и написа на машината:

МИНИСТЕРСТВО НА ТРАНСПОРТА — ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАЖДАНСКА РЕГИСТРАЦИЯ НА МПС“

ЗАРАДИ ВАЖНО РАЗСЛЕДВАНЕ, ОТНАСЯЩО СЕ ДО ОТВЛИЧАНЕ И ВЕРОЯТНО УБИЙСТВО НА ЖЕНА, ОТГОВАРЯЩА НА ИМЕ КАРИМА МУСА, МИ Е НЕОБХОДИМО ДА РАЗБЕРА ИМЕТО НА СОБСТВЕНИК НА МПС, ЧИЙТО НОМЕР Е АМ 237 GW. МОЛЯ ЗА ЛЮБЕЗЕН ОТГОВОР И ЕКСПЕДИТИВНОСТ.

КОМИСАР: САЛВО МОНТАЛБАНО.

Кой знае защо, всеки път, когато трябваше да изпрати факс, го съставяше все едно пише телеграма. Препрочете го. Беше написал дори името на жената, за да направи по-апетитна стръвта. Със сигурност щеше да ги принуди да излязат на открито.

— Гало!

— На вашите заповеди, комисарю.

— Намери номера на факса на „Гражданска регистрация на МПС“ в Рим и им изпрати това веднага.

— Галуцо!

— Заповядайте.

— Какво стана?

— Закарах старицата в Монтелуза. Всичко е наред.

— Слушай, Галу. Съобщи на твоя зет, че утре сутринта след погребението на Лапекора трябва да се намира по тия места. Да дойде с оператор.

— Сърдечно благодаря, комисарю.

— Фацио!

— Кажете.

— Напълно ми изскочи от мисълта. Беше ли в дома на госпожа Лапекора?

— Разбира се. Взех от сервиза й с дванайсет чаши едната от тях. Оттатък е. Искате ли да я видите?

— Не ме интересува! Утре ще ти кажа какво трябва да направиш с нея. Сложи я в плик от целофан. А, чакай, Якомуци изпрати ли ножа?

— Да, господине.

Не му се тръгваше от полицейското управление, защото вкъщи го чакаше трудната част, мъката на Ливия. Между другото, ако Ливия отпътува… Набра номера на Аделина.

— Адели? Монталбано съм. Слушай, утре сутринта госпожата тръгва. Трябва да започна да се възстановявам. Знаеш ли, че днес не съм ял нищо?

Налагаше се да помисли и за прехраната си, нали?