Андреа Камилери
Крадецът на закуски (5) (Комисарят Монталбано се вбесява)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il ladro di merendine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Крадецът на закуски

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-19-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2687

История

  1. — Добавяне

5

— Господин началник? Монталбано съм. Обаждам се, за да ви кажа с голямо огорчение, че утре няма да мога да дойда на вечеря у вас.

— Огорчен сте, защото не можем да се срещнем, или заради макароните с черния секрет, отделян от жлезите на сепия?

— И заради двете.

— Ако се касае за служебен ангажимент, аз не мога…

— Не е служебен ангажимент… Проблемът е, че за двайсет и четири часа ще дойде да ме навести моята…

Годеница? Стори му се дума от деветнайсети век. Момиче? На тази възраст, на която бяха и двамата?

— Жена? — подсказа му началникът.

— Точно така.

— Госпожица Ливия Бурландо трябва много да ви обича, за да предприеме толкова дълго и досадно пътуване.

Никога не беше говорил за Ливия пред своя началник, официално той би трябвало да не знае за нейното съществуване. Дори когато беше в болницата, след като го бяха простреляли, двамата не се бяха срещнали.

— Слушайте — каза началникът. — Защо не ни запознаете с нея? На съпругата ми ще й бъде много приятно. Доведете я и нея утре вечер.

Вечерята в събота беше спасена.

* * *

— Говоря с господин комисаря ли? С него лично?

— Да, госпожо, аз съм.

— Бих искала да ви съобщя нещо за господина, когото убиха вчера сутринта.

— Вие познавахте ли го?

— И да, и не. Никога не съм говорила с него. Дори разбрах как се казва от информационната емисия по телевизията вчера вечерта.

— Слушайте, госпожо, вие считате ли, че това, което искате да ми кажете, е важно наистина?

— Мисля, че да.

— Добре. Минете през кабинета ми днес следобед към пет часа.

— Не мога.

— Хъм, тогава утре.

— Също и утре. Аз съм парализирана.

— Разбирам. Да дойда при вас още сега?

— Винаги съм си у дома.

— Къде живеете, госпожо?

— „Салита Гранет“, номер двайсет и три. Казвам се Клементина Вазиле Коцо.

Докато вървеше по улицата на път за срещата, чу, че някой го вика. Беше майор Марнити, седеше на една маса в кафене „Албанезе“ с някакъв офицер с по-нисък чин от неговия.

— Да ви представя лейтенант Пиовезан, командир на катера „Светкавица“ от бреговата охрана, онзи, който…

— Монталбано, приятно ми е — каза комисарят, но изобщо не му беше приятно, тъй като беше успял да се освободи от онзи случай с риболовния кораб. Защо тогава пак се опитваха да го замесват в него?

— Изпийте едно кафе с нас.

— Наистина имам ангажимент.

— Само пет минути.

— Добре, но без кафе.

Седна.

— Говорете вие — каза Марнити на Пиовезан.

— За мен нищо от това не е вярно.

— Какво не е вярно?

— На мен тази история с риболовния кораб не може да ми излезе от главата. Получихме сигнал за помощ от „Сантопадре“ в един часа през нощта. Дадоха ни координатите си и ни казаха, че ги преследва катерът „Рамех“.

— Какви им бяха координатите? — информира се мимо волята си комисарят.

— Малко извън нашите териториални води.

— И вие сте се притекли.

— В действителност беше ред на катера „Мълния“, който беше по-наблизо.

— И защо тогава „Мълния“ не е отишъл?

— Защото само час преди това имаше сигнал SOS от някакъв риболовен кораб, който се пълнеше с вода през образувала се пробойна. След „Мълния“ веднага потегли и „Гръм“ и затова голям отрязък от морето се оголи.

„Светкавица, мълния, гръм: все лошо време в морския флот“ — помисли си Монталбано, но каза:

— Но не намират, естествено, никакъв риболовен кораб в беда.

— Естествено. Аз също, когато пристигнах на мястото, не намерих следа нито от „Сантопадре“, нито от „Рамех“, който, между другото, със сигурност през онази нощ не е бил на смяна. Не знам какво да кажа, но на мен тази работа ми намирисва.

— На какво? — попита го Монталбано.

— На контрабанда — отговори Пиовезан.

Комисарят се изправи, разпери ръце и повдигна рамене:

— Какво да се прави? Онези от Трапани и Мадзара се натовариха със следствието.

Монталбано беше блестящ актьор.

— Комисарю! Комисар Монталбано! — викаше го пак някой.

Дали щеше да стигне преди полунощ при госпожа или госпожица Клементина? Обърна се — беше Гало, който го следваше.

— Какво става?

— Нищо не става. Видях ви и реших да ви се обадя.

— Къде отиваш?

— Обади ми се Галуцо от офиса на Лапекора. Тръгнал съм да му купя няколко сандвича и да му правя компания.

Номер двайсет и три на „Салита Гранет“ се намираше точно срещу номер двайсет и осем, двете къщи бяха еднакви.

* * *

Клементина Вазиле Коцо беше седемдесетгодишна, много добре облечена госпожа. Седеше в инвалидна количка. Апартаментът й беше много чист, направо светеше. Последвана от Монталбано, тя се придвижи и спря близо до прозореца с перденца. Направи знак на комисаря да си вземе стол и да се настани пред нея.

— Вдовица съм — започна тя, — но синът ми Джулио прави така, че да не ми липсва нищо. Преди да се пенсионирам, работех като начална учителка. Синът ми плаща на прислужница, която да се грижи за мен и за дома ми. Тя идва три пъти през деня — сутрин, обед и вечер, когато си лягам. Снаха ми, която ме обича като истинска дъщеря, минава оттук поне веднъж на ден, същото прави и Джулио. Освен нещастието, което ме сполетя преди шест години, от друго не мога да се оплача. Слушам радио, гледам телевизия, но най-вече чета. Виждате ли? — посочи му тя двете лавици, отрупани с книги.

Госпожата, а не госпожицата, вече беше доказано, кога ли щеше да се реши да заговори по същество?

— Направих цялото това предисловие, за да ви накарам да разберете, че аз не съм някаква клюкарка, която си убива времето, като гледа какво правят другите. Понякога обаче виждаш неща, които не си искал да видиш.

Звънна безжичният й телефон, който госпожата държеше на поставка, закрепена за подлакътниците на инвалидния й стол.

— Джулио? Да, комисарят е при мен. Не, нямам нужда от нищо. До скоро.

Погледна усмихнато Монталбано.

— Джулио беше против срещата ни. Не искаше да се забърквам в неща, които според него не ме засягат. Десетилетия наред свестните хора оттук не правеха друго, освен да повтарят, че мафията не ги засяга и това си е нейна работа. Но аз учех моите ученици, че „Нищо не съм видял, нищо не съм чул“ е най-лошият от смъртните грехове. А сега, когато ми е ред на мен да кажа това, което съм видяла, да отстъпя от думите си ли? — замълча и въздъхна. Госпожа Клементина Вазиле Коцо все повече започваше да се харесва на Монталбано. — Моля да ме извините, че се отклонявам. Четирийсет години като учителка не съм правила нищо друго, освен да говоря и говоря. Остана ми като навик. Станете.

Монталбано се подчини като добър ученик.

— Застанете зад гърба ми и се наведете на височината на главата ми.

Когато комисарят беше толкова близо, че изглеждаше все едно й шепнеше нещо на ухо, госпожата отмести перденцето.

Виждаше се сякаш се намираха в първата стая от офиса на господин Лапекора, защото муселинът, сложен направо върху стъклата на прозорците, беше твърде ефирен, за да попречи на чуждото око да проникне през него. Гало и Галуцо ядяха сандвичи, всеки колкото половин хляб. Между тях имаше бутилка вино и две картонени чаши. Прозорецът на госпожа Клементина беше малко по-нависоко от другия и заради странния ефект на перспективата двамата полицаи и предметите, които бяха в стаята, изглеждаха леко увеличени.

— През зимата, когато палехме лампите, се виждаше по-добре — уточни госпожата, пускайки перденцето.

Монталбано се върна да седне.

— И така, госпожо, какво сте видели? — попита я той.

Клементина Вазиле Коцо му каза.

* * *

След разказа й, когато вече се сбогуваха, комисарят чу да се отваря и затваря вратата на дома й.

— Пристигна домашната помощница — каза госпожа Клементина.

Влезе едно двайсетгодишно момиче, ниско и мълчаливо, и със сериозното си изражение сурово погледна натрапника.

— Всичко наред ли е? — попита тя с подозрение.

— Да, всичко е наред.

— Тогава отивам в кухнята, за да сложа водата — каза то и излезе, но никак не беше убедено, че всичко е наред.

— Хъм, госпожо, аз ви благодаря и… — започна комисарят, ставайки.

— Защо не останете да хапнете с мен?

Монталбано усети, че стомахът му се сви. Госпожа Клементина беше добра и мила, но сигурно се хранеше с грис и варени картофи.

— Наистина имам много…

— Пина, помощницата ми, е отлична готвачка, вярвайте ми. Днес приготви макарони „Норма“[1], знаете ли, тези с пържените патладжани и солената извара.

— Боже господи! — каза комисарят, сядайки.

— А като основно ястие — задушено телешко с целина, лук, дафинов лист, розмарин, чесън, карамфил, зехтин и чер пипер.

— Боже господи! — повтори Монталбано.

— Защо се учудвате толкова?

— Не е ли малко тежка тази храна за вас?

— Защо? Аз имам стомах, който не е като на някое момиче, от онези двайсетгодишните, които са бодри по цял ден само с половин ябълка и чаша сок от моркови. Може би сте на същото мнение като сина ми Джулио?

— Нямам удоволствието да го знам.

— Казва, че на моята възраст не е прилично да ям такива неща. Счита ме за леко безсрамна. Според него би трябвало да карам на кашички. И така, какво решихте, ще останете ли?

— Оставам — отвърна решително комисарят.

* * *

Пресече улицата, изкачи трите стълби и почука на вратата на офиса. Отвори му Гало.

— Смених Галуцо — обясни той. А после попита: — Комисарю, вие от полицейското управление ли идвате?

— Не, защо?

— Фацио се обади тук, за да пита дали сме ви виждали. Търси ви. Има нещо важно да ви каже.

Комисарят се затича към телефона.

— Комисарю, позволих си, защото мисля, че се отнася за сериозна новина. Спомняте ли си, че вчера вечерта ми казахте да пусна една фонограма за проучване на онази Карима? И така, точно преди половин час ми се обади от Монтелуза господин Манкузо от дирекция „Чужденци“. Каза, че съвсем случайно е успял да разбере къде живее тунизийката.

— Казвай.

— Живее във Виласета, на улица „Гарибалди“, номер седемдесет.

— Пристигам веднага и отиваме.

* * *

На вратата на полицейското управление беше спрян от някакъв четирийсетгодишен добре облечен мъж.

— Вие ли сте комисар Монталбано?

— Да, но нямам време.

— Цели два часа ви чакам. Вашите сътрудници не знаеха дали ще се върнете, или не. Аз съм Антонио Лапекора.

— Синът? Лекарят?

— Да.

— Моите съболезнования. Елате вътре. Но само пет минути.

Фацио го пресрещна:

— Колата е готова.

— Тръгваме след пет минути. Първо ще поговоря с този господин.

Влязоха в стаята, комисарят настани медика и след това седна зад бюрото си.

— Слушам ви.

— Вижте, комисарю, аз живея във Валедолмо почти от петнайсет години, където упражнявам и професията си. Педиатър съм. Женен съм във Валедолмо. Това го казвам, за да разберете, че връзката с родителите ми неизбежно е отслабнала. Впрочем открай време ние никога не сме били достатъчно близки. Прекарвали сме заедно задължителните празници и, разбира се, на всеки петнайсет дни сме се чували по телефона. Затова останах много изненадан, когато в първите дни на октомври миналата година получих писмо от татко. Ето това — пъхна ръка в джоба, извади оттам едно писмо и го подаде на комисаря.

Скъпи мой Нино,

Знам, че това писмо ще те изненада. Опитах се да направя така, че да не разбереш за историята, в която се оказах въвлечен, а сега заплашва да се превърне в нещо доста сериозно за мен. В този момент обаче вече си давам сметка, че не мога повече да продължавам така. Имам належаща нужда от помощта ти. Ела веднага. И не казвай нищо за тези редове на майка ти. Целувки.

Татко

— И вие какво направихте?

— Хъм, вижте, след два дена трябваше да отпътувам за Ню Йорк… Бях извън страната цял месец. Когато се върнах, се обадих на татко, като го попитах дали все още има нужда от мен, той ми каза, че не. След това се видяхме лично, но не подхвана повече този въпрос.

— Вие създадохте ли си някаква представа каква може да е била тази опасна история, за която баща ви е намекнал?

— Тогава си помислих, че може да е свързана с фирмата, която той поиска да отвори отново, въпреки твърдото ми несъгласие. Дори се скарахме. Но не беше само това, мама ми беше загатнала за връзката на татко с някаква жена, която го принуждавала да прави огромни разходи…

— Спрете дотук. Значи, вие сте убеден, че помощта, за която баща ви е помолил, се е състояла основно в това да му дадете заем или нещо подобно?

— Ако трябва да бъда искрен — да.

— И не сте се отзовали въпреки разтревожения и разтревожващия тон на писмото.

— Хъм, вижте…

— Добре ли печелите, докторе?

— Не мога да се оплача.

— Бихте ли задоволили любопитството ми: защо държахте да ми покажете писмото?

— Защото след убийството мнението ми се промени. Мисля, че може да бъде полезно за разследването.

— Не, няма да е — каза спокойно Монталбано. — Вземете си го и го пазете добре. Вие имате ли деца, докторе?

— Едно. Калоджерино, на четири години.

— Пожелавам ви никога да не ви се налага да имате нужда от своя син.

— Защо? — попита неуравновесено доктор Антонио Лапекора.

— Защото, ако крушата не пада по-далече от дървото, ще бъдете прецакан.

— Ама как си позволявате?

— Ако не се махнете оттук до десет секунди, ще накарам да ви арестуват, под какъвто и да е предлог.

Докторът така стремглаво избяга, че бутна стола, на който го бяха настанили.

Аурелио Лапекора отчаяно беше молил сина си да му помогне, а онзи между себе си и баща си беше поставил океана.

* * *

Преди трийсет години Виласета се е състояла от двайсетина къщи, или по-точно къщурки, разположени по десет от двете страни на междуградското шосе, точно по средата — между Вигата и Монтелуза. В годините на икономическия бум обаче, по време на строителната истерия (на която, изглежда, по конституция е била базирана нашата държава: „Италия е република, основаваща се на правото на (строителен) труд“), се добавил и пътностроителният делириум и затова Виласета се оказала точката на пресичане на една магистрала, една така наречена „тиранта“, или свързващ път, две междуградски шосета и три пътя, свързващи отделните провинции. Някои от тези пътища криеха за невнимателния чуждоземен пътешественик, след няколкото километра красиви пейзажи, мантинели, уместно боядисани в червено на местата, където са били убити съдии, полицаи, карабинери, служили във Финансовата гвардия, и дори затворнически надзиратели, изненадата да се забие необяснимо (или съвсем обяснимо) в някой хълм, толкова пуст, че да предизвика въпроса дали там някога изобщо е стъпвал човешки крак. Другите пътища пък изведнъж свършваха на брега на морето, на плажа с жълтия и фин пясък, без постройки по него докъдето ти стига погледът, нито кораб на хоризонта, от което неопитният турист бързо изпадаше в положението на Робинзон Крузо.

Виласета, която винаги се е подчинявала на своя първичен инстинкт да разполага къщите си от двете страни на което и да е шосе, за кратко се беше превърнала в обширно селище, наподобяващо лабиринт.

— Ха сега, иди намери тази улица „Гарибалди“! — оплака се Фацио, който шофираше.

— Коя е най-крайната част на Виласета? — осведоми се комисарят.

— Тази до пътя за Бутера.

— Отиваме там.

— Откъде знаете, че улица „Гарибалди“ е по тези места?

— Моли се да е там.

Знаеше, че не е сбъркал. От преките му наблюдения се оказваше, че през недалечните отминали години на гореизложеното икономическо чудо в централните райони на всяко едно село или град имаше улици, които заради необходимостта да се помнят имената на бащите на отечеството носеха имената на Мадзини, Гарибалди, Кавур, на старите политици Орландо, Сонино, Криспи, на класиците Данте, Петрарка и Кардучи, като Леопарди се срещаше по-рядко. След бума обаче топонимията се беше променила и бащите на отечеството, старите политици и класиците бяха останали в периферията, а в центъра сега се бяха озовали Пазолини, Пирандело, Де Филипо, Толиати, Де Гаспери и никога нелипсващият Кенеди (подразбиращо се — Джон, а не Боб, въпреки че Монталбано в едно забравено от бога селце в планинската верига Неброди се беше натъкнал веднъж и на площад „Братя Кенеди“).

* * *

Комисарят обаче, от една страна, отгатна, но от друга — сбърка. Отгатна, защото по пътя за Бутера беше настъпила, както се предполагаше, промяната на историческите имена на центробежния принцип. Сгреши облаче, защото улиците на този, така да се каже, квартал, носеха имената не на бащите на отечеството, а иди разбери защо — на Верди, Белини, Росини и Доницети. Обезсърчен, Фацио реши да попита за информация някакъв възрастен селянин, който беше яхнал магаре, натоварено със сухи клонки. Но тъй като магарето реши, че няма да спре, на Фацио му се наложи да се движи до него, превключвайки на най-ниската предавка.

— Извинете, улица „Гарибалди“?

Старецът, изглежда, не го чу.

— Via[2] Garibaldi? — повтори му по-силно Фацио.

Възрастният човек се обърна и погледна чуждоземеца с ядосано изражение.

— Via Garibaldi? И вие сте тръгнали да казвате via на Гарибалди с цялата тази бъркотия, която се случва по нашата земя? Какво ти via? Гарибалди трябва по най-бързия начин да се върне, за да им скъса задниците на цялата тази глутница кучи синове!

Бележки

[1] Сицилиански специалитет, наречен на прочутата опера на Белини. — Б.пр.

[2] Via (итал.) означава „улица“, но и „махай се“. Игра на думи. — Б.пр.