Андреа Камилери
Крадецът на закуски (12) (Комисарят Монталбано се вбесява)

12

Минаха часове, откакто не се беше обаждал на Ливия, и изпита угризения. Може би се тревожеше за него. Докато чакаше да му донесат анасонов ликьор за подпомагане на храносмилането (двойната порция лаврак започваше да му тежи), реши да й се обади.

— Всичко наред ли е там?

— Събуди ни с твоето обаждане.

Как не, изобщо не беше разтревожена за него!

— Спите ли?

— Да, къпахме се дълго, а водата беше топла.

Забавляваха се, но без него.

— Яде ли? — попита го Ливия от чиста любезност.

— Сандвич. На половината път съм, най-много след час съм във Вигата.

— Ще се прибираш ли вкъщи?

— Не, отивам в полицейското управление, ще се видим довечера.

Разбира се, това беше плод на неговото въображение, но му се стори, че почти чу въздишка на облекчение от другата страна на линията.

* * *

Забави се обаче повече от час, за да се върне във Вигата. Точно на влизане в селището, на пет минути път от работата му, колата внезапно реши да стачкува. Нямаше никакъв начин да я накара да тръгне. Монталбано слезе, отвори капака и погледна мотора. Чисто символичен жест, нещо като езотеричен ритуал, тъй като не разбираше нищо от двигатели. Ако му бяха казали, че моторът й е с въже или с усукан ластик, като в някои играчки, може би щеше да повярва. Минаха двама карабинери с кола, продължиха, след това спряха и върнаха на заден, явно се бяха усъмнили в нещо. Единият беше ефрейтор, а другият, който нямаше нашивки, шофираше. Комисарят никога не ги беше виждал, нито пък те познаваха Монталбано.

— Може ли да направим нещо? — попита го любезно ефрейторът.

— Благодаря. Не разбирам защо автомобилът ми изведнъж изгасна.

Паркираха тяхната кола на ръба на шосето и слязоха. Следобедният автобус Вигата — Фиака спря на малко разстояние от тях и в него се качиха двойка старци.

— Струва ми се, че моторът е наред — направи диагностиката карабинерът. И добави с усмивка: — Искате ли да погледнем бензина?

Нямаше нито капчица, дори за кадем.

— Да направим така, господин…

— Мартинес. Счетоводител Мартинес — каза Монталбано.

Никога не трябваше да се разбира, че комисар Монталбано е бил подпомогнат от карабинерите.

— Да направим така, счетоводителю, изчакайте ни тук. Ще отидем до най-близката бензиностанция и ще донесем гориво, колкото е необходимо, за да стигнете до Вигата.

— Наистина сте много любезни.

Тръгнаха, а Монталбано се качи в колата си, запали цигара и непосредствено след това чу зад гърба си някакъв клаксон, който му свиркаше.

Беше от автобуса Фиака — Вигата, който не можеше да мине. Монталбано слезе и с жестове обясни, че колата му е повредена. Шофьорът с мъка го заобиколи и след като подмина колата на комисаря, спря на същото място, където беше спрял и автобусът, който мина в обратната посока. Слязоха четирима души.

Монталбано остана да се взира в него, докато потегляше към Вигата. След това видя, че карабинерите се връщаха.

* * *

Пристигна в полицейското управление, когато вече беше четири следобед. Ауджело го нямаше, от Фацио подразбра, че му е изпуснал дирята още от сутринта. Беше се появил към девет и повече никой не го беше виждал. Монталбано се ядоса.

— Тук всеки прави каквото си поиска! Без да му пука за другите! Вероятно Рагонезе имаше право?

Не беше се случило нищо ново. А, обадила се вдовицата Лапекора, за да съобщи на комисаря, че погребението на съпруга й щяло да бъде в сряда сутринта. Освен това тук бил земемерът Финокиаро, който дошъл в два часа и оттогава го чакал, за да говори с него.

— Познаваш ли го?

— По физиономия. Пенсионер е, мъж на възраст.

— Какво иска?

— Не поиска да ми каже. Но ми се струва леко разстроен.

— Покани го да влезе.

Фацио имаше право, земемерът изглеждаше твърде разтревожен. Комисарят го настани да седне.

— Може ли да ми дадете малко вода? — попита земемерът. Личеше си, че гърлото му е пресъхнало.

Като изпи водата, каза, че се казва Джузепе Финокиаро, на шейсет и пет години, ерген, земемер в пенсия, живеещ на улица „Маркони“ трийсет и осем. Неосъждан, без дори някога да му е съставян акт като шофьор.

Спря и доизпи остатъка от водата в чашата.

— Днес в тринайсет часа показаха една снимка по телевизията на жена с дете. Казаха да се обръщаме към вас, ако ги разпознаем.

— Да.

Да, и толкова. В този момент дори само сричка в повече можеше да провокира някакво съмнение или размисъл у земемера.

— Познавам жената. Казва се Карима. Детенцето никога не съм го виждал, напротив дори не знаех, че тя има син.

— Откъде я познавате?

— Веднъж в седмицата идваше да ми почиства къщата.

— В кой ден?

— Вторник сутрин. За четири часа.

— Бихте ли задоволили любопитството ми? Колко й плащахте?

— Петдесет хиляди лири. Но…

— Но?

— Стигах и до двеста хиляди лири, когато правеше и нещо извън това.

— Свирка?

Пресметнатата бруталност във въпроса накара земемера най-напред да пребледнее, а след това да се изчерви.

— Да.

— И така, помогнете ми да схвана. При вас е идвала четири пъти в месеца. Колко пъти е работила допълнително?

— Един. Максимум два.

— Как се запознахте с нея?

— За нея ми каза мой приятел, пенсионер като мен. Учителят Мандрино, който живее с дъщеря си.

— Следователно нищо в повече за учителя Мандрино?

— Въпреки това имаше и за него. Дъщеря му е учителка и всяка сутрин е извън вкъщи.

— В кой ден е ходила при преподавателя?

— В събота.

— Господин земемер, ако нямате нищо друго да ми кажете, може да си тръгвате.

— Благодаря ви за разбирането.

Изправи се сковано. Погледна комисаря:

— Утре е вторник.

— И какво от това?

— Мислите ли, че ще дойде?

Сърце не му позволи да го разочарова.

— Може би. И ако дойде, ме уведомете.

* * *

В този момент шествието потегли. Появи се Антонио, предвождан от майка си, която надаваше вой. Той беше детето, което Монталбано видя във Виласета, онова, натупаното, защото не искало да си даде закуската. От снимката, която се появи по телевизията, Антонио беше разпознал крадеца, нямаше съмнение, че е той. Майката на Антонио, надавайки оглушителни крясъци, ругаейки и проклинайки, предяви своите искания пред смаяния комисар: трийсет години затвор за крадеца и доживотен затвор за майката; но в случай че земното правосъдие не бъде съгласно, нейното искане пред божията справедливост е скоротечна туберкулоза за майката и дълга и изтощителна болест за детето й.

Синът й обаче, който изобщо не се беше изплашил от истеричната криза на майка си, клатеше глава в знак на несъгласие:

— Може би и ти искаш да го оставиш да умре в зандана? — попита го комисарят.

— Аз не — каза решително Антонио. — Сега, като го видях спокоен, дори ми се стори симпатичен.

* * *

Допълнителната работа, която Карима беше вършила за преподавателя Паоло Гуидо Мандрино, седемдесетгодишен, пенсиониран учител по история и география, се състояла в това да му помага да се изкъпе. В една от четирите съботни сутрини, в които тя идвала, преподавателят я чакал гол под чаршафите. При заповедите на Карима да отиде в банята да се изкъпе Паоло Гуидо се преструвал, че оказва решителна съпротива. Тогава Карима, отмятайки чаршафите от леглото, принуждавала преподавателя да се обърне по корем и го пляскала по задника. Когато най-накрая влизал във ваната, Карима грижливо го насапунисвала, а след това го изплаквала. Това било всичко. Допълнително заплащане: сто и петдесет хиляди лири; заплащане на услугите за почистването: петдесет хиляди лири.

* * *

— Монталбано? Слушайте, обратно на това, което ви казах, днес не можем да се видим. Имам събрание при префекта.

— Тогава вие кажете кога, господин началник.

— Хъм, не е спешно. Впрочем след изявленията по телевизията на господин Ауджело…

— Мими?! — Така изкрещя, че му се стори, че изпълнява ария от „Бохеми“.

— Да. Не го ли знаехте?

— Не. Бях в Мадзара.

— Появи се в информационната емисия в тринайсет часа. Направи твърдо и хладно опровержение. Увери, че Рагонезе не е чул добре. Не ставало дума за крадец на закуски, а на джобни транзистори. Бил опасен тип, наркоман, който, ако го изненадаш, заплашвал със спринцовка. Предяви претенции за извинение към цялото полицейско управление. Беше много убедителен. Затова смятам, че депутатът Пенакио ще бъде спокоен.

* * *

— Ние вече се запознахме — каза счетоводителят Виторио Пандолфо, влизайки в кабинета му.

— Така е — каза Монталбано. — Слушам ви.

Счетоводителят му беше антипатичен, но не защото театралничеше, а защото, явно идвайки да говори с него за Карима, означаваше, че преди го е излъгал, когато отрече да я познава.

— Дошъл съм, защото се появи по телевизията…

— Снимката на Карима, тази, за която нищо не знаехте. Защо не ми споменахте за нея?

— Комисарю, това са деликатни въпроси, от които може би човек се черви и срамува. Вижте, на моята възраст…

— Вие сте клиентът от четвъртък сутрин, така ли е?

— Да.

— Колко й плащате, за да ви чисти къщата?

— Петдесет хиляди лири.

— А за допълнителния труд?

— Сто и петдесет хиляди.

Твърда тарифа. Само че при Пандолфо допълнителната работа е била два пъти в месеца. Този път тази, която е трябвало да се изкъпе, била Карима. След това счетоводителят я слагал гола в леглото и дълго я миришел. От време на време имало и по някое близане.

— Задоволете ми любопитството, счетоводителю. Вие, Лапекора, Мандрино и Финокиаро ли бяхте обичайните партньори в играта?

— Да.

— Кой най-напред проговори за Карима?

— Горкият Лапекора.

— Слушайте, как живееше Лапекора?

— Много добре. В държавни ценни книжа имаше около милиард, освен това къщата и офисът си бяха негова собственост.

* * *

Тримата следобедни клиенти за четните дни живееха във Виласета. Всичките до един мъже на почтена възраст, вдовци или ергени. Тарифата беше същата като прилаганата във Вигата. Допълнителната работа за Мартино Дзакария, търговец на плодове и зеленчуци, се състояла в това Карима да му целува ходилата; с Луиджи Пинятаро, пенсиониран директор на основното училище, играела на сляпа баба. Бившият директор я събличал гола, завързвал й очите и след това отивал да се скрие. Карима трябвало да го търси и да го намери, после сядала на стол, вземала директора в скута си и му давала да бозае. На въпроса на Монталбано в какво се състоял допълнителният й труд, Калоджеро Пипитоне, експерт агроном, го погледна странно:

— В какво трябваше да се състои, комисарю? Тя отдолу, аз отгоре.

На Монталбано му се прииска да го прегърне.

* * *

С оглед на това, че в понеделник, сряда и петък Карима е била заета на пълен работен ден с Лапекора, клиентите бяха свършили. Странно, но Карима почивала в неделя, а не в петък, очевидно се бе приспособила към местните обичаи. Обзе го любопитство да разбере колко е печелила на месец, но тъй като никак не го биваше в цифрите, отвори вратата на кабинета си и попита на висок глас:

— Някой има ли калкулатор?

— Аз, комисерийо.

Катарела влезе и извади с гордост от джоба си калкулатор, малко по-голям от визитна картичка.

— Какво пресмяташ на него, Катаре?

— Дните — беше загадъчният му отговор.

— След малко ела да си го вземеш.

— Комисерийо, трябва да ви направя на вас предизвестие, че машинката работи, като се натисне.

— Какво значи това?

Катарела изпадна в недоумение, мислейки си, че началникът му не е разбрал думата. Помести се към вратата и попита колегите си:

— Как се казва на талиански „натисне“?

— Бутам — преведе някой.

— И как трябва да го бутам този калкулатор?

— Както се прави с часовник, когато той не върви.

И така, пресмятайки без Лапекора, Карима печелеше като чистачка милион и двеста хиляди лири на месец. Към които се добавяха милион и двеста хиляди за допълнителен труд. За пълен работен ден Лапекора й даваше най-малко още един милион. В заключение, тя прибираше три милиона и четиристотин хиляди лири на месец. Четирийсет милиона и осемстотин хиляди лири годишно.

Карима, както личеше, работеше в този сектор от поне четири години, което правеше сто шейсет и три милиона и двеста хиляди лири.

А останалите триста тридесет и седем милиона, които бяха в спестовната й книжка, откъде бяха дошли?

Калкулаторът работеше добре и без да се налага да го натиска.

* * *

От другите стаи в полицейското управление нахлу буря от ръкопляскания. Какво ли ставаше? Отвори вратата и откри, че овациите бяха за ликуващия Мими Ауджело. Устата на Монталбано направо се запени:

— Престанете! Палячовци!

Погледнаха го изненадани и изплашени. Само Фацио се опита да му обясни ситуацията.

— Може би не знаете, но господин Ауджело…

— Знам! Обади ми се лично началникът на полицията в Монтелуза да ми иска обяснения. Господин Ауджело по своя инициатива, без никакво позволение от моя страна, и това го подчертах пред началника, се е появил по телевизията и разказал куп щуротии!

— Ама, позволи ми… — осмели се Ауджело.

— Не ти позволявам! Ти си разказал низ от небивалици и лъжи!

— Направих го, за да защитя всички нас, които…

— Не може да се прави защита, като се лъже пред човек, който е казал истината!

И се върна в кабинета си, тряскайки вратата. Монталбано, човек с прямота и железен морал, беше ядосан до смърт при вида на блаженстващия сред аплодисментите Ауджело.

* * *

— Може ли? — каза Фацио, като плахо отвори вратата и подаде предпазливо главата си. — Тук е отец Януцо, иска да говори с вас.

— Покани го да влезе.

Дон Алфио Януцо, който никога не се обличаше като свещеник, беше много популярен във Вигата заради благотворителните си инициативи. Беше около четирийсетгодишен, як и висок.

— Аз използвам колело — започна той.

— А аз — не — каза Монталбано, ужасен от идеята, че свещеникът иска да го накара да участва в благотворителната колоездачна обиколка.

— Видях снимката на онази жена по телевизията.

Двете неща, изглежда, нямаха връзка помежду си и затова комисарят се смути. Възможно ли е Карима да е работила дори и в неделя, а клиентът да е бил точно отец Януцо?

— Миналия четвъртък, сутринта към девет, плюс-минус петнайсетина минути, бях близо до Виласета, тъй като слизах с велосипеда си от Монтелуза към Вигата. На пътя в обратната посока беше спряла кола.

— Спомняте ли си каква беше?

— Разбира се. Беемве, сив металик.

Монталбано наостри уши.

— В него седяха мъж и жена. Стори ми се, че се целуваха. Но когато се изравних с колата, жената се отдръпна с истинско ожесточение от прегръдката, погледна към мен и отвори уста, сякаш искаше да ми каже нещо. Но мъжът я дръпна силно и отново я прегърна. Това никак не ми хареса.

— Защо?

— Не беше просто някакво скарване или скандал между любовници. Очите на жената, когато ме погледна, бяха изплашени, ужасени. Стори ми се, че искаше да ме помоли за помощ.

— А вие какво направихте?

— Нищо, защото колата тръгна веднага. Днес видях снимката по телевизията, жената на нея е онази от автомобила. И мога да ви се закълна, защото съм добър физиономист и дори само за секунда да видя лице, то ми се запечатва в главата.

Фахрид, псевдоплеменникът на Лапекора, и Карима.

— Благодарен съм ви, отче…

Свещеникът вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Не съм свършил. Записах номера на колата, тъй като това, което видях и за което ви разказах, никак не ми хареса.

— Носите ли го?

— Разбира се.

Извади от джоба си четвърт лист от тетрадка с квадратчета, сгънат на четири, и го подаде на комисаря.

— Тук е записан.

Монталбано го хвана внимателно с два пръста, както се прави с крилата на някоя пеперуда.

АМ 237 GW.

* * *

В американските филми беше достатъчно полицаят само да каже номера на колата, и след по-малко от две минути получава името на собственика й, колко деца има, цвета на косата му и точния брой косми по задника му.

В Италия обаче нещата са по-различни. Веднъж го бяха накарали да чака двайсет и осем дни, през които собственикът на превозното средство (така пишеше) беше завързан като яре и изгорен. Когато отговорът пристигна, всичко вече беше напразно. Единственото, което можеше да направи в този случай, беше да се обърне към началника си; вероятно в този час вече бе приключил със събранието при префекта.

— Господин началник, обажда се Монталбано.

— Току-що се върнах в кабинета си. Казвайте.

— Обаждам ви се за онази, отвлечената жена…

— Каква отвлечена жена?

— Карима?

— Коя е тя?

Уплашено си даде сметка, че това е разговор между глухи, защото все още не беше разказал нищо на началника на полицията за цялата тази история.

— Господин началник, наистина много съжалявам…

— Оставете. Какво желаете?

— Имам нужда, колкото е възможно по-бързо, да разбера по номера на една кола кой е нейният собственик и адреса му.

— Кажете ми номера.

— АМ 237 GW.

— Утре сутринта ще мога да ви дам някаква информация.