Андреа Камилери
Крадецът на закуски (17) (Комисарят Монталбано се вбесява)

17

На следващата сутрин точно в осем часа се яви пред началника на полицията, който по навик още в седем беше вече в кабинета си, сред негодуващите и проклинащи чистачки, възпрепятствани от него да си вършат работата.

Монталбано му разказа за самопризнанието на госпожа Лапекора, като му съобщи, че злощастният убит човечец, в опита си да избегне трагичния край, беше написал анонимно писмо на съпругата си и подписано писмо на сина си, но те го бяха оставили да се пържи в собственото си масло. Не спомена нито за Фахрид, нито за Муса, тоест за по-големия пъзел. Не искаше началникът на полицията, който беше вече към края на своята кариера, да се окаже замесен в история, която вонеше повече от лайно.

Дотук всичко вървеше добре, не се налагаше да разказва измишльотини на началника си, само пропусна някои неща, съобщавайки му полуистини.

— Защо точно вие поискахте да дадете пресконференция, когато обикновено бягате от журналистите като от чума?

Беше предвидил въпроса му, затова имаше подготвен отговор, който поне отчасти не съдържаше лъжи, а само пропускаше факти.

— Вижте, тази Карима е била необичаен тип проститутка. Не се е отдавала само на Лапекора, но и на други като него, всичките до един в напреднала възраст, пенсионери: търговци, учители. Описвайки историята, се опитах да избегна разпространяването на отровни думи и клевети по отношение на горките хорица, които в края на краищата не правеха нищо лошо.

Беше убеден, че обяснението му е приемливо. И наистина началникът му направи само един коментар:

— Вашият морал е твърде странен, Монталбано. — И след това го попита: — Тази Карима наистина ли е изчезнала?

— Точно така изглежда. Когато разбрала, че любовникът й е мъртъв, се втурнала да бяга с детето си, страхувайки се да не бъде забъркана в убийството му.

— Кажете ми — попита началникът на полицията, — каква е тази история с автомобила?

— Коя?

— Хайде, Монталбано, колата, която впоследствие се оказа, че е собственост на тайните служби. Тези са неприятни хора, нали знаете?

Монталбано се засмя. Беше изпробвал тази усмивка пред огледалото предната вечер, репетира упорито, докато не стана сполучлива. Сега, обратно на това, на което се беше надявал, се получи фалшива и твърде лицемерна. Но ако искаше да държи настрана този благородник, началника си, нищо друго не му оставаше, освен да го заблуди с поредната си измислица.

— Защо се смеете? — попита го изненадано началникът на полицията.

— Повярвайте ми, от неудобство. Човекът, който ми беше дал този номер, ми се обади на следващия ден, за да ми каже, че е сбъркал. Буквите бяха същите, но цифрите не бяха 237, а 837. Много съжалявам, моля да ме извините.

Началникът се взря втренчено право в очите му за известно време, което на комисаря му се стори безкрайно. След това заговори с нисък глас:

— Ако искате да се престоря, че ви вярвам, ще го направя. Но имайте предвид, Монталбано, че това са хора, които не се шегуват. Те са способни на всичко, а когато забъркат някоя каша, прехвърлят вината за нея върху компрометираните си колеги, а такива на практика никога не излизат наяве. Защото винаги, по природа и по структура, службите са тези, които извършват незаконни операции.

Монталбано не знаеше какво да каже. Началникът на полицията смени темата.

— Тази вечер ще дойдете на вечеря у дома. Не искам да чувам извинения. Ще хапнете каквото дал господ. Трябва да ви съобщя на всяка цена две неща. Няма да ви ги кажа тук, в моя кабинет, защото ще придобият бюрократичен оттенък, какъвто не бих желал.

Денят беше хубав, нямаше нито едно облаче, въпреки това Монталбано изпитваше усещането, сякаш нещо се е изпречило пред слънцето, от което изведнъж става студено.

* * *

На бюрото в кабинета му имаше писмо, адресирано до него. Както правеше винаги, се опита да разбере откъде идваше по клеймото, но не успя, защото то беше размазано.

Отвори плика и се зачете:

Комисар Монталбано,

Вие лично не ме познавате, както и аз не знам вие как изглеждате. Казвам се Арканджело Престифилипо и съм съдружник на вашия баща във винарската фирма, която, слава на Господа, работи доста добре и ни носи печалба. Баща ви никога не говори за вас, но аз открих, че в дома си събира всички вестници, в които пише за вас, и дори понякога като види, че се появявате по телевизията, започва да плаче, но се крие да не го видя.

Скъпи комисарю, сърцето ми се свива, защото новината, която ще ви съобщя с това писмо, не е хубава. Откакто госпожа Джулия, втората съпруга на вашия баща, се възнесе на небето, минаха вече четири години, а моят съдружник и приятел вече не е същият. Освен това миналата година започна да се чувства зле, не му стигаше въздух, достатъчно беше да изкачи само едно стъпало и получаваше световъртеж. Не искаше да отиде на лекар, нямаше начин да го накарам. Тогава, възползвайки се от случая, че тук, в селището, беше дошъл синът ми, който работи в Милано и е добър лекар, го заведох в къщата на вашия баща. Синът ми го прегледа и веднага настоя баща ви да бъде приет в болница. Както каза, така и направи, успя да придружи баща ви в болницата, преди да се върне в Милано. След десет дни, през които всяка вечер ходех да го виждам, докторът ми каза, че са направили всички изследвания и вашият баща се е разболял от онази ужасна белодробна болест. И така, баща ви започна да влиза и да излиза от болницата, бяха започнали да го лекуват, от което цялата му коса окапа, но без никакво подобрение. Той категорично ми забрани да ви съобщя за болестта му, каза ми, че не иска да ви безпокои. Вчера вечерта се консултирах с лекаря и той ми каза, че баща ви е на края на силите си, остава му горе-долу месец живот. Тогава аз, въпреки абсолютната забрана на вашия баща, си помислих, че трябва да ви съобщя как стоят нещата. Баща ви е приет в клиниката „Портичели“ телефонният номер е 341234. Има телефон в стаята си. Но може би ще е по-добре, ако лично дойдете да го видите, правейки се, че не знаете нищо за неговата болест. Моя телефонен номер вече го имате, той е същият като на винарската фирма, в която работя всеки божи ден.

Изпращам ви моите поздрави и съжалявам.

Арканджело Престифилипо

Лекото треперене на ръцете му го затрудни да сложи писмото вътре в плика и след това да го прибере в джоба си. Обзе го дълбока умора, заради което беше принуден да се подпре със затворени очи на облегалката на стола. Дишането му се затрудни, стори му се, че въздухът в стаята се беше изчерпал. Изправи се с мъка и влезе в кабинета на Ауджело.

— Какво става? — попита го Мими веднага щом го погледна в лицето.

— Нищо. Слушай, имам работа, всъщност имам нужда да остана малко на спокойствие и насаме.

— Мога ли да ти бъда полезен с нещо?

— Да. Заеми се с всичко. Ще се видим утре. Не им казвай да ме търсят вкъщи.

Мина през дюкяна за леблебия и семки, купи си голяма кесия и започна разходката си по кея. През главата му преминаваха хиляди мисли, но не успяваше да спре нито една от тях. Стигна до фара, но не спря. Точно под него имаше голяма зеленясала и хлъзгава скала. Успя да се покачи на нея, рискувайки при всяка стъпка да падне в морето, седна отгоре й с кесията в ръка. Но не я отвори, усещаше нещо като вълна, която извираше някъде от тялото му и се издигаше към гърдите му, а оттам се покачваше към гърлото му, образувайки буца, която го задушаваше и му пречеше да си поеме въздух. Имаше нужда да заплаче, но не успяваше. После в хаоса от мисли, които прекосяваха мозъка му, няколко думи някак дръзко се проясниха в съзнанието му до такава степен, че да състави стих с тях:

— Баща, който умира всеки ден по малко…

Какво беше това? Поезия? И от кого? Кога я беше прочел? Повтори стиха полугласно:

— Баща, който умира всеки ден по малко…

И най-накрая от гърлото му, до този момент, кой знае защо, затворено, излезе вик, но не толкова вик, колкото силното стенание на ранено животно, което незабавно беше последвано от неудържимите и освобождаващи го сълзи.

* * *

Когато преди година го бяха ранили при престрелка и се намираше в болницата, Ливия му беше съобщила, че баща му се обажда всеки ден. Само веднъж беше дошъл лично да го посети, още докато беше в болнични. Значи, вече е бил болен. На Монталбано му се беше сторило, че баща му само леко е отслабнал и толкова. Всъщност беше по-елегантен от обичайното, въпреки че винаги беше държал да се облича добре. Тогава беше попитал сина си дали има нужда от нещо. „Аз имам възможност“ — беше му казал.

Кога ли беше дошло мълчаливото отдалечаване между него и баща му? Монталбано не можеше да отрече, че той беше грижлив и любящ родител. Беше направил всичко, за да може загубата на майка му да му тежи колкото е възможно по-малко. Малкото — за щастие — пъти, в които като юноша се беше разболявал, баща му не беше отивал на работа, за да не го оставя сам. Какво тогава не беше проработило както трябва? Може би между двамата е имало пълна липса на общуване, не успяваха никога да намерят точните думи, за да изразят взаимно чувствата си. Много пъти като дете Монталбано си беше мислил: „Баща ми е затворен човек“. А вероятно, но го разбираше едва сега, седнал на върха на морската скала, баща му е мислил същото за него. Беше показал голямата си душевна деликатност, защото беше изчакал синът му да завърши висшето си образование и да спечели конкурса, за да се ожени повторно. Но когато баща му беше отвел в дома им новата си съпруга, Монталбано беше останал безразсъдно обиден. Между двамата се беше издигнала стена, вярно — от стъкло, но все пак стена. И така, техните срещи прогресивно бяха намалели до един или два пъти в годината. Баща му обикновено носеше каса с вина, произведени в неговата винарна, оставаше половин ден и си тръгваше. Монталбано намираше виното му за отлично и го раздаваше и на приятели, като им казваше, че го е произвел баща му. Но на него, на баща си, беше ли казвал някога, че виното му е отлично? Разрови се в паметта си: никога. Така както и баща му събираше вестниците, които пишеха за него, или му избликваха сълзи, когато го виждаше по телевизията. Но никога не го беше поздравил за негово разследване, завършило с успех.

* * *

Остана върху морската скала повече от два часа и когато се изправи, за да се върне в градчето, беше взел своето решение. Нямаше да отиде да види баща си. Виждайки го, щеше със сигурност да разбере сериозността на болестта му и щеше да стане още по-зле. Всъщност той не знаеше дали баща му би желал неговото присъствие. Освен това умиращите плашеха и изпълваха с ужас Монталбано. Не беше сигурен дали ще може да понесе ужаса и уплахата да види как баща му умира, щеше да избяга на ръба на колабирането.

* * *

Пристигна в Маринела, чувствайки все още пронизителната и тежка умора в себе си. Съблече се, сложи си банския и влезе в морето. Плува, докато не започнаха да му се схващат краката. Върна се в дома си, но си даде сметка, че не е в състояние да отиде на вечеря у началника си.

— Ало? Монталбано съм. Съжалявам, но…

— Не можете да дойдете ли?

— Не, много съжалявам.

— Работа?

Защо да не му каже истината?

— Не, господин началник. Получих писмо, което се отнася за баща ми. Написали са ми, че е на смъртно легло.

Началникът на дирекцията на полицията в Монтелуза отначало не каза нищо, но комисарят ясно чу дълбоката му въздишка.

— Слушайте, Монталбано, ако искате да отидете да го видите, даже за по-дълъг период от време, отивайте, не се безпокойте, аз ще намеря начин временно да ви намеря заместник.

— Не, няма да отида. Благодаря ви.

Дори и този път началникът му не каза нищо. Разбира се, думите на комисаря трябва да го бяха поразили, но тъй като беше човек с традиционно възпитание, не се върна към темата.

— Монталбано, объркан съм.

— Моля ви, не се чувствайте така заради мен.

— Спомняте ли си, че на вечеря трябваше да ви кажа две неща?

— Разбира се.

— Ще ви ги съобщя по телефона, въпреки че този начин ме смущава. А може би не е и най-подходящият момент, но се опасявам, че може да го научите от другите, знам ли, от вестниците… Вие, естествено, не сте в течение, но почти от година бях пуснал рапорт за пенсиониране.

— О, боже, не ми го казвайте…

— Да, потвърдиха ми го.

— Ама защо искате да си тръгнете?

— Защото не съм вече в хармония със света и защото се чувствам уморен. Аз наричам играта със залагания за футболните мачове „Спорт Италия“.

Комисарят не го разбра.

— Извинете ме, но не схванах.

— Вие как я наричате?

— Тото Калчо.

— Виждате ли? Ето разликата. Преди известно време един журналист обвини Монтанели^[1], че е остарял, и като доказателство за това посочи, че Монтанели все още наричал залаганията „Спорт Италия“, както преди трийсет години.

— Ама това нищо не означава! Това е само някаква шега!

— Означава, Монталбано, означава. Означава несъзнателно да си се закотвил в миналото, да не искаш да видиш или направо да отхвърляш определени промени. Освен това ми оставаше само още година, за да изляза в пенсия. В Ла Специя все още си стои къщата от моите родители, започнал съм да я ремонтирам. Ако имате желание, когато ходите да се виждате с госпожица Ливия, може да отскочите и до нас.

— И кога ще…

— Ще си тръгна ли? Какъв ден е днес?

— Дванайсети май.

— Официално ще напусна длъжността на десети август — прокашля се и комисарят разбра, че сега идваше ред на второто нещо, което може би беше по-трудно за казване. — Относно другия проблем… — беше ясно, че се колебае.

Монталбано го подпомогна:

— По-лошо от това, което току-що ми казахте, надали ще има.

— Отнася се за вашето повишение.

— Не!

— Изслушайте ме, Монталбано. Вашата позиция не може повече да бъде отстоявана. Вземете предвид и това, че след като получих разрешение за пенсиониране, как да кажа, няма да имам вече същото влияние и тежест. Трябва да ви предложа и няма да има препятствия!

— Ще бъда ли преместен?

— Деветдесет и девет на сто. Бъдете сигурен, че ако не ви предложа за повишение с всичките успехи, които сте постигнали, този факт може да бъде изтълкуван и лошо от министерството и може така или иначе да ви преместят, при това, без да сте повишен. Увеличението на заплатата няма ли да ви дойде добре?

Мозъкът на комисаря работеше с пълна пара, направо пушеше, за да намери някакво възможно разрешение. Прозря едно и рискува:

— Но ако от този момент нататък не арестувам никого?

— Не ви разбирам.

— Казвам: ако започна да се преструвам, че не разкривам нищо, ако не разследвам както би трябвало, ако се изпусна…

— Глупости, изпускате се да говорите идиотщини. Не разбирам защо, но всеки път, когато ви говоря за повишение, изведнъж давате на заден ход и започвате да разсъждавате като дете.

* * *

Прекара още час в мотаене из дома си, постави книгите по местата им, почисти прахта от стъклата, покриващи петте гравюри, които притежаваше — нещо, което Аделина никога не правеше. Не пусна телевизора. Погледна часовника, беше станало почти десет вечерта. Качи се в колата и отиде в Монтелуза. В трите кина прожектираха „Сродства по избор“ на Братя Тавиани, „Открадната красота“ на Бертолучи и един филм с Гуфи^[2]. Не се поколеба дори за миг и избра анимационния филм. Залата беше празна. Върна се назад към този, който му беше скъсал билета.

— Ама вътре няма никой?

— Вие нали сте там. Какво искате, компания ли? Късно е, в този час децата са легнали да спят. Останали сте само вие буден.

Толкова се забавлява, че по едно време се усети, че се смее сам в празната зала.

* * *

Помисли си, че идва момент, в който забелязваш, че животът ти се е променил. Започваш да се питаш кога ли е станало. И не намираш отговор дали недоловимите факти са се натрупали до такава степен, че са станали причина за обрата. Или пък тези, които ясно са се откроявали, но не си оценил нито възможностите, които са открили, нито последствията, които са донесли. Колкото и да се питаш и да се разпитваш, няма да съумееш да намериш отговора на онова „кога“. Като че ли изобщо имаше някакво значение! Ама не — той, Монталбано, на този въпрос вече можеше да отговори съвсем точно: денят, в който се бе променил животът му, е точно дванайсети май.

 

 

До входната врата на къщата му Монталбано беше накарал да сложат малка лампа, която се запалваше автоматично с настъпването на нощта. На фона на нейната светлина, докато се движеше по междуградското шосе, видя колата, спряна на равното място пред къщата му. Отби по тясната уличка, която водеше към къщата, и паркира на няколко сантиметра от другия автомобил. Оказа се, както очакваше, беемве, сив металик. Номерът му беше АМ 237 GW. В него обаче не се виждаше никой, вероятно човекът, който го беше докарал, се прикриваше наоколо. Монталбано реши, че е по-добре да се престори на безразличен. Слезе от колата, подсвирквайки си, затвори я и едва тогава видя човека, който го чакаше. Не го беше забелязал преди това, защото стоеше прав от другата страна на автомобила, но беше с толкова нисък ръст, че не се подаваше дори над покрива му. Беше нещо като джудже или малко по-висок. Добре облечен, със златни очила.

— Накарахте ме да ви чакам — каза човечето, пристъпвайки напред.

Монталбано, с ключове в ръката, тръгна към входната врата. Полуджуджето се изпречи пред него, размахвайки пред очите му някаква карта.

— Ето документите ми — каза то.

Комисарят отмести ръчицата, която държеше картата, отвори вратата и влезе. Другият го последва.

— Аз съм полковник Лоенгрин Пера — каза статуетката.

Комисарят изведнъж спря, все едно бяха опрели оръжие между лопатките му. Обърна се бавно и изгледа полковника. Родителите му трябва да му бяха дали това име, за да го обезщетят по някакъв начин заради ръста и фамилията му^[3]. Монталбано остана очарован от обувчиците на полковника, със сигурност му се налагаше да си ги прави по поръчка, защото не влизаха дори в мерките за обувки тип „юношески“, както ги наричаха обущарите. Въпреки това го бяха записали за военна служба, следователно дори и едва-едва трябваше да има необходимата височина. Но очите му зад очилата бяха жизнени, проницателни и опасни. Монталбано се убеди, че пред него стоеше мозъкът на операция „Муса“. Отиде в кухнята, все така следван от полковника, сложи да си подгрее барбуните със сос, които Аделина му беше приготвила, и започна да подрежда масата, без изобщо да отвори уста. Върху масата имаше някаква книга от седемстотин страници, която беше купил от една сергия и никога не беше отварял, но го беше провокирало заглавието й — „Метафизика на частичното съществуване“^[4]. Взе я, изправи се на пръсти, прибра я в библиотеката и натисна бутона на видеокамерата. Полковник Лоенгрин Пера сякаш се подчини на сигнал за снимане на дубъл и седна на правилния стол.