Андреа Камилери
Крадецът на закуски (8) (Комисарят Монталбано се вбесява)

8

Излезе от офиса, качи се в колата и отиде в Монтелуза. В управлението на Финансовата гвардия попита за капитан Алиота, негов приятел. Веднага го пуснаха да влезе.

— Откога не сме прекарвали една вечер заедно? Не обвинявам само теб, но и себе си — каза Алиота, прегръщайки го.

— Да си простим взаимно и да се опитаме скоро да поправим нещата.

— Съгласен съм. Мога ли да ти бъда полезен с нещо?

— Да. Кой е старшината, който миналата година ми даде точна информация за супермаркета във Вигата? Трафикът на оръжия, спомняш ли си?

— Как не! Казва се Лагана.

— Може ли да говоря с него?

— За какво става дума?

— Ако може да дойде най-много за половин ден, поне така си мисля. Иска ми се да разгледа документацията на фирмата, собственост на онзи, убития в асансьора.

— Ще го повикам.

Старшината беше петдесетгодишен мъж, здравеняк, с равномерно подстригани коси и златни очила. На Монталбано му стана симпатичен веднага.

Обясни му с подробности какво иска от него и му даде ключовете от офиса. Старшината погледна часовника си.

— В три часа следобед ще мога да сляза във Вигата, ако господин капитанът е съгласен.

* * *

След като приключи разговора си с Алиота, помоли за разрешение да използва телефона и добросъвестно се обади в повереното му полицейско управление, където не беше стъпвал от предната вечер.

— Комисерийо, вие ли сте точно?

— Катаре, точно аз съм. Имаше ли обаждания?

— Да, господине, комисерийо. Две за господин Ауджело, едно за…

— Катаре, не ме засягат обажданията за другите!

— Ама, след като вие ме попитахте току-що!

— Катаре, имаше ли обаждания точно за мен, към мен?

Привеждайки начина си на изразяване в съответствие с този на Катарела, може би щеше да получи някой смислен отговор от него.

— Да, да, комисерийо. Едно. Но не се разбра.

— Какво означава, че не се е разбрало?

— Нищо не се разбра. Трябва обаче да бяха роднини.

— На кого?

— Ваши, на вие, комисерийо. Обаждаше се по име, казваше: Салво, Салво.

— А после?

— Оплакваше се, изглежда, имаше болки, казваше: Ай, ай, ша, ша.

— Мъж ли беше, или жена?

— Стара жена, комисерийо.

Айша! Побягна, като дори забрави да каже довиждане на Алиота.

* * *

Айша, седнала пред къщата си, плачеше разстроено. Не, Карима и Франсоа не бяха идвали, но причината, заради която му се беше обадила, беше друга. Надигна се и го покани да влезе. Стаята й беше обърната наопаки, бяха разпорили дори матрака. Дали бяха взели спестовната книжка на приносител? Успокоителният отговор на Айша беше, че нея не я бяха намерили.

На горния етаж, където живееше Карима, беше още по-зле. От пода бяха изтръгнати няколко плочки, а една играчка на Франсоа, някакво пластмасово камионче, беше на парчета. Снимките вече ги нямаше, включително тези, които разкриваха прелестите на Карима. Слава богу, че комисарят беше отнесъл няколко от тях. Трябва обаче да са вдигали заплашителен шум, а Айша къде ли е била избягала през това време? Старата жена му обясни, че не е била избягала, а предния ден отишла да навести приятелката си в Монтелуза. Тъй като позакъсняла, останала да спи там. Голям късмет, защото, ако я бяха намерили вкъщи, със сигурност щяха да я заколят. Трябва да са имали ключове, защото двете врати не бяха разбити. Разбира се, дошли са само за да откраднат снимките, искали са да изчезне дори споменът за това как е изглеждала Карима.

Монталбано каза на старицата да си приготви нещата, а той лично щеше да я придружи до приятелката й в Монтелуза. По-благоразумно щеше да е да остане няколко дни при нея.

Айша се съгласи неохотно. Комисарят й показа със знаци, че докато тя се подготвя, той ще отскочи до най-близкия магазин за тютюневи изделия, което е въпрос на десет минути.

* * *

Малко преди магазинчето за цигари, пред началното училище на Виласета, се беше струпало гръмогласно множество от ръкомахащи майки и плачещи деца. Двамата общински охранители от Вигата, изпратени във Виласета, които Монталбано познаваше, се намираха под обсада. Продължи, купи си цигари, но на връщане любопитството му се оказа твърде силно и той авторитетно си проби път към тях, оглушен от виковете на протестиращите.

— И вас ли ви обезпокоиха заради тази щуротия? — попита го смаяно единият от охранителите.

— Не, тук съм случайно. Какво става?

Майките, които бяха чули въпроса му, отговориха в хор, но резултатът беше такъв, че комисарят не разбра нищо.

— Тишина! — извика той.

Майките млъкнаха, но децата, изплашени, започнаха да реват още по-силно.

— Комисарю, това е смешна работа — каза му охранителят, с когото говори преди малко. — Изглежда, че вчера сутринта се е появило някакво детенце, което напада идващите на училище, краде им закуските и бяга. Тази сутрин отново го е направило.

— Погледнете тук, погледнете тук — намеси се една майка, показвайки на Монталбано детето си, чиито очи бяха подути от ударите. — Синът ми не е искал да му даде закуската си и той го натупал. Наранил го е!

Комисарят се наведе и погали детето по главата.

— Как се казваш?

— Антонио — отговори момченцето, гордо, че е било избрано сред другите.

— Ти познаваш ли го този, който ти открадна закуската?

— Не, господине.

— Има ли някой, който да го е разпознал? — попита комисарят на висок глас.

Чу се хорово „не“.

Монталбано се наведе на височината на Антонио:

— Какво ти каза, за да разбереш, че иска закуската ти?

— Говореше странно. Не го разбирах. Тогава ми издърпа раничката и я отвори. Поисках да си я взема обратно, но той ме удари два пъти, грабна ми закуската и избяга.

— Продължавайте с разследването — нареди Монталбано на двамата охранители, като по чудо успя да остане сериозен.

* * *

В епохата на мюсюлманите в Сицилия, когато Монтелуза се е казвала Керкент, арабите си били построили в покрайнините на селището квартал, в който всички те живеели заедно. Когато мюсюлманите избягали след разгрома, в техните къщи се настанили хората от Монтелуза, а името на квартала „сицилианизирали“ в Рабату. През втората половина на двайсети век една гигантска вълна от кал го беше погълнала. Малкото оцелели къщи били повредени, изкривени и пазели някакво абсурдно равновесие. Арабите, които този път се били върнали в ролята на бедняци, започнали пак да ги обитават, поставяйки на мястото на керемидите ламаринени листове, а на мястото на зиданите стени — стени от картон.

Монталбано придружи дотам Айша с нейната мизерна бохча. Старицата, все така продължавайки да го нарича „чичо“, поиска да го прегърне и целуне.

* * *

Беше три часът следобед и червата на Монталбано, който все още не беше намерил време да яде, се бунтуваха от глад. Отиде в гостилницата „Сан Калоджеро“ и се настани:

— Остана ли нещо за ядене?

— За вас винаги.

Точно в този момент си спомни за Ливия. Напълно му беше изхвръкнала от ума. Втурна се към телефона, докато трескаво търсеше наум някакво оправдание: Ливия беше казала, че ще пристигне на обяд. Сигурно беше бясна.

— Ливия, любов моя!

— Току-що дойдох, Салво. Самолетът излетя с два часа закъснение, не ни дадоха никакво обяснение за това. Тревожеше ли се, любов моя?

— Разбира се, че се тревожех — излъга без никакъв срам Монталбано с оглед на това, че обстоятелствата работеха в негова полза. — Обаждах се вкъщи на всеки петнайсет минути и никой не ми отговаряше. Преди малко реших да позвъня и на летище „Пунта Раизи“ и оттам ми казаха, че самолетът е пристигнал с два часа закъснение. Така най-накрая се успокоих.

— Прости ми, любов моя, но вината не е моя. Кога ще си дойдеш?

— Ливия, за съжаление, не мога веднага. На събрание съм в Монтелуза и ще ми трябва със сигурност поне още час. След това веднага съм при теб. Ах, слушай: тази вечер сме поканени на вечеря у началника на полицията.

— Но аз не съм си взела никакви подходящи дрехи!

— Ще идеш по дънки. Виж във фурната или в хладилника, сигурно Аделина е приготвила нещо.

— Ама не, ще те чакам да хапнем заедно.

— Вече свърших тази работа, изядох един сандвич. Не съм гладен. До скоро.

Върна се да седне на масата, където вече го очакваха половин кило пържени хрупкави барбуни.

* * *

Ливия си беше легнала, леко уморена от пътуването. Монталбано се съблече и се мушна до нея. Целунаха се, но изведнъж тя се отмести и започна да го души.

— Миришеш на пържено.

— Разбира се. Представяш ли си, цял час стоях в магазинче за пържени ястия, за да разпитвам някакъв.

Любиха се бавно и спокойно, знаейки, че имат на разположение всичкото време, което им е нужно. След това седнаха в леглото, облегнали гърбове на възглавниците, и Монталбано й разказа за убийството на Лапекора. Мислейки, че ще я развесели, не пропусна да й каже, че беше накарал да задържат двете Пичирило, майка и дъщеря, които много държаха на своята почтеност. Разказа й дори как беше купил бутилка вино за счетоводителя Куликия, който бе загубил своята, тъй като се беше изтърколила при мъртвия. Вместо да започне да се смее, както той очакваше, Ливия го погледна студено:

— Гадняр.

— Моля? — попита Монталбано със самоувереност, достойна за английски лорд.

— Гадняр и женомразец. Плюеш онези злощастни жени, а на счетоводителя, който не се колебае да пътува нагоре-надолу в асансьора с мъртвеца, купуваш бутилка вино. Кажи ми, не е ли това постъпка на малоумник.

— Хайде, Ливия, не го приемай така.

Но всъщност Ливия продължи да го приема все така. Вече беше станало шест часът, когато успя да я укроти. За да я разсее, й разказа историята за момченцето от Виласета, което крадеше закуските на децата като него.

Дори сега Ливия не се засмя. Напротив, изглежда, се натъжи.

— Какво има? Какво пак казах? Отново ли сгреших?

— Не, но се замислих за горкичкото дете.

— Това, което е било набито ли?

— За другото. Трябва наистина да е много изгладняло и отчаяно. Каза, че не говорело италиански? Може би е син на човек, който не е от страна от Европейската общност, а те нямат пари за храна. Или може би е изоставено.

— Господи! — каза Монталбано, поразен от разкритието, извиквайки толкова силно, че Ливия подскочи.

— Какво те прихваща?

— Господи! — повтори комисарят с облещени очи.

— Ама какво казах? — попита го разтревожено Ливия.

Монталбано не й отговори, както си беше гол, се втурна към телефона.

— Катарела, махай се оттам и незабавно ме прехвърли на Фацио. Фацио? Най-много след час ви искам всички, казвам всички, в полицейското управление. Не трябва да липсва никой или ще вдигна голяма гюрултия.

Затвори и набра друг номер.

— Господин началник? Монталбано съм. Срамувам се да ви го кажа, но тази вечер не мога да дойда. Не, не е свързано с Ливия. Служебен е въпросът, ще ви докладвам по-късно. Утре на обяд? Да, разбира се. И ме извинете пред госпожата.

Ливия беше станала и се опитваше да разбере защо думите й бяха предизвикали такава неовладяна реакция у него.

Вместо отговор Монталбано се хвърли в леглото и я повлече със себе си. Неговите намерения бяха твърде ясни.

— Ама не каза ли, че след час трябва да бъдеш в полицейското управление?

— Четвърт час повече или по-малко, какво значение има?

* * *

В кабинета на Монталбано, естествено — неголям, се бяха наблъскали Ауджело, Фацио, Торторела, Гало, Джермана, Галуцо и Грасо, който беше започнал работа в полицейското управление преди по-малко от месец. Катарела се беше опрял на касата на вратата, като надаваше ухо и към телефонната централа. Монталбано беше взел със себе си Ливия въпреки съпротивата й.

— За какво да идвам и аз?

— Повярвай ми, може да се окажеш много полезна.

Без обаче да й даде никакво обяснение.

В най-дълбоко мълчание комисарят начерта недодялана, но достатъчно точна топографска карта, която показа на присъстващите.

— Това е къщурката на улица „Гарибалди“ във Виласета. В момента е необитаема. Отзад има зеленчукова градина…

Продължи, обяснявайки им всеки детайл, близките къщи, кръстопътищата, пресечните точки на пътеките. Беше запечатал всичко това в съзнанието си, прекарвайки следобеда сам в стаята на Карима. С изключение на Катарела, който щеше да остане на пост, всички бяха ангажирани в операцията, като на всеки от тях посочи върху картата мястото, което трябваше да заеме. Заповяда да стигнат до мястото на действието поотделно, без никакви сирени, униформи, дори полицейски коли, по никакъв начин не трябваше да бият на очи. Ако някой искаше да отиде със собствената си кола, трябваше да я остави поне на половин километър от къщата. Можеха да вземат със себе си каквото поискат — сандвичи, кафе, бира, защото вероятно работата щеше да се проточи, може би трябваше да останат притаени през цялата нощ, но дори и тогава резултатът нямаше да е сигурен, тъй като бе твърде вероятно онзи, когото трябваше да хванат, да не се появи наоколо. Запалването на уличните лампи щеше да отбележи началото на операцията.

— Оръжия? — попита Ауджело.

— Оръжия? Какви оръжия? — изуми се за миг Монталбано.

— Хъм, не знам, тъй като работата ми изглежда сериозна, мислех…

— Ама кого трябва да хванем? — намеси се Фацио.

— Един крадец на закуски.

Всички в стаята затаиха дъх. По челото на Ауджело изби пот.

„От една година му повтарям да се прегледа“ — помисли си той.

* * *

Нощта беше спокойна, осветена от луната и неподвижна заради липсата на вятър. В очите на Монталбано тя имаше само един недостатък: изглеждаше все едно никога не иска да свърши, всяка минута по някакъв загадъчен начин се разширяваше и увеличаваше с други пет. Под светлината на запалката Ливия сложи един изтърбушен матрак върху пружината, легна и полека-лека се унесе в сън. Сега спеше като къпана.

Комисарят, седнал на стол близо до прозореца, който гледаше към задния двор, можеше ясно да види зеленчуковата градина и полето зад нея. От тази страна трябваше да се намират Фацио и Грасо, но колкото и да напрягаше погледа си, дори помен нямаше от двамата, скрити сред бадемовите дръвчета. Чувстваше се удовлетворен от професионализма на своите хора: бяха се постарали, след като им обясни, че може би детето е синът на Карима, Франсоа. Дръпна от четирийсетата цигара и под светлинката й погледна часовника: беше четири без двайсет. Реши да изчака още половин час, а после щеше да каже на хората си да се разотиват по домовете си. Точно тогава забеляза много леко движение точно там, където зеленчуковата градина свършваше и започваше полето, някакво моментно изчезване на отражението на лунната светлина върху сламата и пожълтелите храсти. Не можеше да е Фацио, нито Грасо, защото комисарят беше поискал нарочно да оставят тази зона неохраняема, за да улесни детето, да му подскаже някакъв вход. Движението, или каквото беше, се повтори още веднъж, а Монталбано различи малката тъмна фигурка, която бавно напредваше. Нямаше никакво съмнение, че това е детенцето.

Внимателно се спусна към Ливия, като се ориентира по дишането й къде се намира.

— Събуди се, идва.

Върна се към прозореца, а Ливия застана веднага до него. Монталбано започна да й шепти на ухото:

— Веднага щом го хванат, тичай долу. Ще бъде изплашено до смърт, но с жена до себе си вероятно ще се почувства по-спокойно. Погали го, целуни го, кажи му каквото искаш.

Момченцето беше вече до къщата, виждаше се ясно, че държи главата си изправена и гледа към прозореца. В един момент изникна фигурата на мъж, който с два скока връхлетя върху него и го сграбчи. Беше Фацио.

Ливия полетя по стълбите. Франсоа риташе и надаваше дълги и сърцераздирателни писъци, като животинче, хванато в капан. Монталбано запали лампата и се надвеси през прозореца.

— Донесете го тук. А ти, Грасо, отивай да предупредиш другите и им кажи да дойдат тук.

Междувременно крясъците на детето бяха утихнали и преминали в хлипане. Ливия го беше взела на ръце и му говореше.

Все още беше твърде напрегнато, но вече не плачеше. С бляскави зеници и трескав поглед наблюдаваше лицата, които стояха около него, и лека-полека възвръщаше увереността си. Седеше на масата, където само няколко дни преди това до него беше майка му, и може би затова държеше Ливия за ръка и не искаше да се откъсне от нея.

Мими Ауджело, който се беше отдалечил, се върна с някакъв пакет в ръцете и всички разбраха, че е единственият, който беше постъпил правилно. Вътре в пакета имаше сандвичи с шунка, банани, шарени портокалово-бадемови сладки и две кутийки кока-кола. Ливия възнагради с трогнатия си поглед Мими, заради който, естествено, Монталбано се раздразни, а той запелтечи:

— Приготвих го вчера вечерта… Помислих си, че щом ще си имаме работа с гладно дете…

Докато се хранеше, Франсоа заспиваше от умора. Затова и не успя да довърши сладките: изведнъж главата му клюмна напред върху масата, угасна, все едно някакъв прекъсвач беше изключил енергията му.

— А сега къде ще го водим? — попита Фацио.

— У дома — каза решително Ливия.

Монталбано остана поразен от това „у дома“. И докато вземаше чифт дънки и тениска за детето, не успя да установи дали трябваше да е недоволен, или развеселен от казаното.

Момченцето не отвори очи нито по време на пътуването до Маринела, нито когато Ливия го съблече, след като му беше приготвила импровизирано легло на дивана в трапезарията.

— Ами ако докато ние спим, се събуди и избяга? — попита я комисарят.

— Не мисля, че ще го направи — увери го Ливия.

За всеки случай Монталбано взе предохранителни мерки, като затвори прозореца, дръпна капаците и превъртя два пъти ключа на входната врата.

Отидоха и те да спят, но въпреки умората сън не ги хващаше: присъствието на Франсоа, когото чуваха да диша в другата стая, ги караше, необяснимо защо, да се чувстват неловко.

* * *

Към девет сутринта, твърде късен час за комисаря, той се събуди, стана внимателно, за да не безпокои Ливия, и отиде да нагледа Франсоа. Момченцето го нямаше на дивана и в банята също. Беше избягало, както се беше опасявал. Но как, по дяволите, го беше направило, след като вратата беше заключена, а капаците на прозорците все още спуснати? Тогава започна да се оглежда навсякъде, където можеше да се потули, да се скрие. Нищо, все едно се беше изпарило. Трябваше да събуди Ливия и да й каже как стоят нещата, да чуе съвета й. Протегна ръката си и в този момент видя главата на момченцето на нивото на гърдите на своята любима. Спяха прегърнати.