Андреа Камилери
Крадецът на закуски (6) (Комисарят Монталбано се вбесява)

6

Улица „Гарибалди“, най-накрая намерена, граничеше с прегарялото от слънцето и запуснато поле, накъсано тук-там от зелените петна на някоя и друга градинка с хилави зеленчуци в нея. На номер седемдесет се намираше една неизмазана къщурка, изградена от седиментна скала. В нея имаше две стаи: в тази отдолу се влизаше през доста ниска врата с прозорче, а в тази отгоре, която разполагаше и с балконче, се стигаше по една външна стълба. Фацио потропа на вратичката и след малко дойде да им отвори стара жена, облечена в дълга ориенталска туника, износена, но чиста. Виждайки двамата мъже на вратата, започна да нарежда някакви арабски думи, често накъсвани от пискливите й крясъци.

— Добре де! — отбеляза ядосано, падайки духом, Монталбано. (Небето беше започнало леко да се заоблачава.)

— Почакай, почакай — каза Фацио на старицата, докато вдигаше дланите си пред нея, което беше международен жест и означаваше да спреш.

Тя го разбра и изведнъж млъкна.

— Ка-ри-ма? — попита я Фацио и опасявайки се, че не е произнесъл добре името, започна да се движи, поклащайки бедра и приглаждайки веещата се, но въображаема коса. Възрастната жена се засмя.

— Карима! — каза тя и с вдигнат показалец им посочи стаята отгоре.

Фацио начело, след него Монталбано и в края на колоната старицата, която неразбираемо крещеше, се изкачиха по външната стълба. Фацио потропа на вратата, но никой не отговори. Крясъците на старата жена станаха още по-силни. Фацио почука отново. Жената решително отмести комисаря, изпревари го, дръпна Фацио, облегна се с гръб на вратата и започна да го имитира, приглаждайки косите си и поклащайки бедра, а мимиките й бяха последвани от жест, който означаваше, че някой си е тръгнал, след това отпусна дясната си ръка с изпъната длан, повдигна я отново, разпери пръсти и повтори с нея жеста за тръгването.

— Имала е дете? — удиви се комисарят.

— Тръгнала е със сина си, който е на пет години, ако добре съм схванал — потвърди Фацио.

— Искам да разбера повече за това — каза Монталбано. — Обади се в Монтелуза в дирекция „Чужденци“ и им кажи да ти изпратят някого, който говори арабски. Колкото е възможно по-бързо.

Фацио се отдалечи, последван от старата жена, която продължаваше да му говори. Комисарят седна на едно стъпало, запали си цигара и започна да се състезава с един гущер кой по-дълго ще издържи, без да се помръдне.

* * *

Бускаино, полицаят, който знаеше арабски, защото беше роден и живял в Тунис до петнайсетата си година, пристигна след по-малко от четирийсет и пет минути. Старицата, като чу, че новодошлият говори нейния език, реши веднага да им сътрудничи.

— Казва, че тя би искала да разкаже всичко на чичото — преведе Бускаино.

След детето излизаше наяве също и някакъв чичо?

— И кой, по дяволите, е той? — попита го смаяно Монталбано.

— Чичото, хъм, трябва да сте вие, комисарю — обясни полицаят, — това за тях е уважително обръщение. Казва, че вчера сутринта към девет часа Карима се е върнала дотук, взела е сина си и тичешком пак си е тръгнала. Казва също, че е изглеждала много разтревожена и уплашена.

— Има ли ключове за стаята на горния етаж?

— Да — каза полицаят, след като я попита.

— Поискайте да ви ги даде, за да направим оглед.

Докато се качваха по стълбите, старицата бърбореше непрекъснато, но Бускаино бързо превеждаше. Синът на Карима бил на пет години, майка му й го оставяла всеки ден, когато отивала на работа, момченцето се казвало Франсоа и било от някакъв преминаващ през Тунис французин.

В стаята на Карима, която беше образцово почистена, имаше двойно легло, креватче за момченцето, заслонено с перде, масичка с телефон и телевизор, по-голяма маса с четири стола около нея, тоалетка с чекмедженца и гардероб. Две от чекмедженцата бяха пълни със снимки. В единия ъгъл имаше килерче, затворено с пластмасова врата хармоника, в което се помещаваха тоалетната чиния, бидето и умивалникът. Тук ароматът от парфюма Volupte, който комисарят беше усетил в офиса на Лапекора, беше много силен. Освен балкончето имаше и прозорец, който се отваряше към задния двор, над добре поддържана зеленчукова градинка.

Монталбано взе една снимка, на която се виждаше красива трийсетгодишна мургава жена с огромни трескави очи и детенце на ръце.

— Попитай я дали това са Карима и Франсоа.

— Да — каза Бускаино.

— Къде са ходели да се хранят? Тук не виждам печка. Старата жена и полицаят разговаряха оживено, после Бускаино съобщи, че момченцето винаги ядяло при нея, както и Карима, когато си била вкъщи, нещо, което понякога се случвало, но предимно вечер.

— Приемала ли е мъже вкъщи?

Веднага щом чу превода, старицата очевидно се възмути. Малко липсвало Карима да се превърне в джин, свещена жена, нещо средно между човек и ангел, и тя никога не би направила харам, непозволени неща, защото си изкарвала прехраната като слугиня с пот на челото, чистейки мръсотията на хората. Била добра и щедра, давала й за пазаруване, за гледане на детето и за поддържане на ред в къщата много повече, отколкото тя можела да похарчи за това, но никога не си искала остатъка обратно. Чичото, тоест Монталбано, със сигурност беше справедлив и честен човек, затова как изобщо можеше да си помисли подобно нещо за Карима?

— Кажи й — каза комисарят, докато разглеждаше снимките от чекмеджето, — че Аллах е велик и милостив, но ако ми разказва небивалици, със сигурност той ще се обиди, тъй като заблуждава правосъдието, и тогава ще си има проблеми с него.

Бускаино съвестно преведе думите му и тогава старицата замлъкна, все едно пружината й се беше развила. След това обаче някакъв неин вътрешен ключ я нави отново и тя започна пак безспирно да говори. Чичото, който бил много мъдър човек, имал право, видял бил правилно. Много пъти през последните две години идвал да я търси някакъв млад мъж с голям автомобил.

— Попитай я какъв му е бил цветът.

Диалогът между старата и Бускаино беше дълъг и труден.

— Струва ми се, че казва сив.

— Какво са правили този младеж и Карима?

— Това, което правят мъжът и жената, чичо.

Старицата чувала над главата си как леглото скърца.

— Оставал да спи с Карима ли?

— Само веднъж, а на следващата сутрин я закарал на работа с колата си.

Но бил лош човек. Една нощ се вдигнала голяма врява.

Карима викала и плачела, след това лошият мъж си отишъл.

Тя изтичала горе и заварила Карима да хлипа, цялата в следи от ударите, които й бил нанесъл по голото тяло. За късмет Франсоа не се събудил.

— Случайно лошият мъж да е идвал в сряда вечерта да я търси?

— Чичото как ли го е отгатнал? Да, дошъл, но не правил нищо с Карима, а я закарал нанякъде с колата.

— В колко часа?

— Може би е било към десет вечерта. Карима свалила Франсоа при нея и й казала, че ще прекара нощта извън вкъщи. И наистина се върнала на следващата сутрин към девет часа, а после изчезнала с детето.

— Лошият мъж ли я придружавал?

— Не, дошла си с автобус. Лошият мъж обаче дошъл петнайсет минути след като Карима и синът й вече били тръгнали. Веднага щом разбрал, че жената я няма, се качил в колата си и отпрашил да я търси.

— Карима беше ли ви казала къде има намерение да отиде?

— Не, не беше говорила за това.

Тя ги била видяла да отиват пеша към старата част на Виласета, защото оттам минавали автобуси.

— Носела ли е куфар?

— Да, много малък.

— Нека старицата прегледа наоколо. И да каже дали липсва нещо от стаята.

Възрастната жена отвори гардероба и от него се разнесе ароматът на Volupte, издърпа няколко чекмеджета, поразрови се в тях.

Накрая каза, че Карима е сложила в малкия си куфар чифт панталони, блузка, пликчета, тя не носела сутиен. В него била напъхала също дрехи и бельо за смяна за малкия.

— Да погледне внимателно. Липсва ли друго?

— Да, голямата книга, която държала до телефона.

Оказа се, че въпросната книга е нещо като дневник. Със сигурност Карима го беше взела със себе си.

— Не мисли да стои дълго извън вкъщи — уточни Фацио.

— Попитай я — каза комисарят на Бускаино — дали Карима е прекарвала често нощите си навън.

— Не често, само понякога. Но винаги предупреждавала.

Монталбано благодари на Бускаино и го попита:

— Можеш ли да закараш Фацио до Вигата?

Фацио погледна изумено своя началник:

— Защо, вие какво ще правите?

— Аз ще остана тук още малко.

Сред многото снимки, които комисарят започна да разглежда, имаше голям жълт плик, а вътре в него двайсетина фотографии на Карима — гола, в предизвикателни пози, а някои направо безсрамни, нещо като каталог на стоката, която беше определено екстра качество. Чудно как такава жена като нея не беше успяла да си намери съпруг или богат любовник, който да я издържа, без да е принудена да проституира. Имаше и една снимка на Карима в напреднала бременност, която гледаше влюбено висок и рус мъж, на когото буквално се беше увесила на врата, вероятно бащата на Франсоа, преминаващият през Тунис французин. На другите снимки се виждаше Карима като дете с едно момченце, малко по-голямо от нея, приличаха си много, очите им бяха еднакви, без никакво съмнение бяха брат и сестра. Имаше твърде много снимки с брат си, правени през годините. Последната трябва да беше тази, на която Карима носи в ръце няколкомесечния си син и е с брат си, облечен в нещо като униформа и с автомат в ръце. Взе тази последна снимка и слезе по стълбите. Старицата мачкаше в едно хаванче кайма, към която добавяше зърна от варена пшеница. В друга чиния имаше готови за пържене шишчета с месо, всяко едно обвито в лозов лист. Монталбано събра пръстите си нагоре, във формата на артишок или ангинар, раздвижи ги от горе на долу и обратно. Старицата разбра въпроса. Посочи първо хавана:

— Кибех — взе след това в ръката си едното шишче. — Кебап.

Комисарят й показа снимките и сложи пръста си върху мъжа. Старата жена му отговори нещо неразбираемо. Монталбано се ядоса на себе си: защо ли му трябваше така спешно да отпраща Бускаино? След това си спомни, че тунизийците бяха делили с години живота си с французите. Затова опита на френски:

— Брат?

Очите на старицата се озариха.

— Да, това е брат й Ахмед.

— Къде е той?

— Не знам — каза възрастната жена, разпервайки ръце.

След този разговор, като диалог от учебник, Монталбано се качи отново по стълбите и взе снимката на Карима като бременна, на която беше с русия мъж.

— Това нейният съпруг ли е?

Старицата направи пренебрежителен жест:

— Просто е бащата на Франсоа. Лош човек.

Красивата Карима беше срещнала много лоши мъже и продължаваше да ги среща.

— Казвам се Айша — каза неочаквано старицата.

— Моето име е Салво — каза Монталбано.

* * *

Качи се в колата, намери сладкарницата, която видя на идване, купи дванайсет каноли^[1] и се върна. Айша беше подредила масата под малкия навес зад къщурката, в началото на зеленчуковата градина. Полето беше безлюдно. Комисарят най-напред разопакова подноса със сладкишите и възрастната жена изяде два от тях като предястие.

Кибехът не въодушеви Монталбано, но кебапът имаше вкус на тръпчива трева, който го правеше профирен, поне така го определи според своя несъвършен начин за образуване на прилагателни.

Докато се хранеха, Айша вероятно му разказваше за своя живот, но се замота с френския и заговори само на арабски. Въпреки това комисарят активно участваше в разговора — ако старицата се смееше, и той се смееше, ако се натъжаваше, той също придобиваше скръбно изражение същото като това в Деня на мъртвите, втори ноември.

В края на вечерята Айша вдигна масата, а Монталбано, в мир със себе си и със света, изпуши една цигара. След това старицата се върна със загадъчна и заговорническа физиономия. Държеше в ръката си черна, дълга и плоска кутийка, вероятно съхранявала огърлица или нещо подобно. Айша я отвори, а вътре в нея имаше спестовна книжка на приносител, издадена от Народната банка в Монтелуза.

— Карима — каза старата жена и сложи пръста върху устните си, което означаваше, че това е тайна и такава трябваше да остане.

Монталбано взе книжката от кутията и я отвори.

В нея имаше кръгли петстотин милиона италиански лири.

* * *

Госпожа Клементина Вазиле Коцо му разказа, че миналата година я беше обзело ужасно безсъние, което не можела да пребори, но за голям късмет, то беше продължило само няколко месеца. Прекарвала по-голямата част от нощта, като гледала телевизия или слушала радио. Не, не четяла, не можела дълго да го прави, защото след определен период от време очите й започвали да се премрежват. Веднъж, може би е било четири сутринта или по-рано, чула крясъците на двама пияни, които спорели точно под прозореца й. Отместила пердето, така, от любопитство, и видяла, че в офиса на господин Лапекора свети. Какво ли правел господин Лапекора в този час на нощта? А всъщност господин Лапекора не бил там, нямало никого, стаята на офиса била празна. Госпожа Вазиле Коцо помислила, че просто са забравили да загасят осветлението. Изведнъж обаче изникнал младеж, излизайки от другата стая, за която тя знаела, че съществува, но не можела да я види, който от време на време идвал в офиса дори и когато Лапекора не бил там. Този младеж, напълно гол, отишъл при телефона, вдигнал слушалката и започнал да говори. Очевидно телефонът е звъннал, но госпожата не можела да го чуе. Малко след това, пак от другата стая, излязла Карима. Тя също била гола и се заслушала в младежа, който оживено разговарял. После разговорът приключил, младият мъж хванал Карима и се върнали оттатък, за да довършат това, което правели, когато позвъняването ги прекъснало. После пак се появили, този път облечени, загасили лампата и си тръгнали с големия автомобил сив металик на мъжа.

През миналата година това нещо се повторило три или четири пъти. Обикновено стояли с часове, без да правят или да си казват нещо, и ако той я хващал за ръката и я отвеждал оттатък, било само за да си убият времето. Понякога мъжът пишел или четял, а тя дремела на стола с глава, опряна в масата, в очакване на обаждането. В някои от случаите след позвъняването той на свой ред се обаждал веднъж или два пъти. Онази жена, Карима, в понеделник, сряда и петък почиствала офиса — но какво ли толкова имало да се почиства, свети боже! — и понякога отговаряла на телефона, но никога не прехвърляла обажданията на господин Лапекора, дори и той лично да бил там, а само я слушал как говори, стоял с наведена глава и гледал в пода, все едно това не го засяга или пък е обиден.

Според госпожа Клементина Вазиле Коцо прислужницата, тунизийката, била мизерница и лоша жена.

Това, което правела със смуглия младеж, не го правела само с него, но понякога отивала да провокира и клетия Лапекора, който неминуемо отстъпвал пред нея, оставяйки се да го отведе в другата стая. Веднъж, когато Лапекора бил седнал на масичката с пишещата машина, четейки вестник, тя коленичила пред него, разкопчала панталоните му и все така на колене… На това място госпожа Вазиле Коцо, изчервявайки се, престана да разказва.

Беше ясно, че младежът и Карима притежаваха ключ от офиса, независимо дали го бяха получили от Лапекора, или си бяха направили дубликат. Също така беше ясно, дори и за това да нямаше страдащи от безсъние свидетели, че Карима е прекарала няколко часа в къщата на жертвата в нощта преди Лапекора да бъде убит, защото парфюмът Volupte го доказваше. Притежавала е и ключове от къщата му, или самият Лапекора я е пуснал да влезе, възползвайки се от възможността, че съпругата му беше взела голяма доза приспивателни? От която и страна да се погледнеше, всичко това изглеждаше безсмислено. Защо да рискува да бъде изненадана от госпожа Антониета, когато можеха спокойно да се срещат в офиса? Само заради някакъв каприз ли? Или за да подправи с тръпката от опасността една връзка, която иначе беше предвидима?

Освен това стоеше неразгадан и въпросът за трите анонимни писма, без съмнение съставени в офиса. Защо Карима и мургавият младеж го бяха направили? Защо е трябвало да поставят в затруднено положение Лапекора? Нещо в цялата тази работа не се връзваше. Нищо не печелеха. Напротив, рискуваха да не могат повече да използват телефонния номер или това, в което се беше превърнала фирмата.

За да се разбере повече, трябваше да се изчака завръщането на Карима, която — Фацио имаше право — беше избягала, за да не се налага да отговаря на опасни въпроси, и щеше да се появи, когато всичко се забравеше. Комисарят беше убеден, че Айша щеше да удържи думата, която му беше дала. Той й беше обяснил на съмнителен френски, че Карима се е забъркала в някаква грозна игра и със сигурност този лош човек и неговите другари рано или късно щяха да убият не само нея, но и Франсоа, а дори и самата Айша. Стори му се, че успя достатъчно да я убеди и изплаши.

Договориха се веднага щом Карима се появи, старата жена да му се обади, беше достатъчно само да попита за Салво и да каже името си — Айша. Остави й номерата на служебния и домашния си телефон, като й препоръча да ги скрие добре, така както правеше със спестовната книжка.

Естествено, разговорът им се основаваше на едно просто условие — че Карима не е убийцата. Но колкото и да размишляваше над това, комисарят не я виждаше с нож в ръка.

Погледна часовника си под светлинката от запалката — беше почти полунощ. Повече от два часа седеше на малката веранда на тъмно, за да избегне мушиците и комарите да го изядат жив, премисляйки безброй пъти това, което беше научил от госпожа Клементина и от Айша.

Нуждаеше се обаче все още от едно уточнение. Удобно ли беше да се обади в този час от нощта на Вазиле Коцо? Госпожата му беше обяснила, че всяка вечер, след като прислужницата й сервираше, за да се нахрани, я събличаше и я слагаше на инвалидната количка. Но дори и да беше готова за спане, тя не си лягаше, оставаше чак до късно да гледа телевизия. От инвалидната количка в кревата и обратно можеше и сама да се справи.

— Госпожо, знам, че е непростимо.

— Ама моля ви, комисарю! Бях будна, гледам филм.

— И така, госпожо, вие ми казахте, че смуглият младеж понякога четял или пишел. Какво четеше? Какво пишеше? Успяхте ли по някакъв начин да разберете?

— Четеше вестници, писма. И пишеше писма. Не използваше обаче пишещата машина, която беше в офиса, носеше със себе си една портативна. Нещо друго?

* * *

— Здравей, любов моя, спиш ли? Не? Наистина ли? Ще тръгна към теб утре сутринта и ще пристигна към един следобед. Не се притеснявай по никакъв начин за мен. Идвам и ако те няма, ще те чакам. Така или иначе имам ключ.