Андреа Камилери
Крадецът на закуски (10) (Комисарят Монталбано се вбесява)

10

Трябваше да избяга незабавно, да се изплъзне от тази къща, която му подготвяше семейни засади. Докато се качваше в колата си, му се прииска да се разсмее заради шизофреничната атака, която преживяваше. Рационалното в него му подсказваше, че може много добре да овладее новата ситуация, която впрочем живееше само в неговото въображение, но ирационалното го подтикваше към бягство — така, без много размишления.

Пристигна във Вигата и отиде в полицейското управление.

— Има ли новини?

Вместо да му отговори, Фацио на свой ред го попита:

— Как е момченцето?

— Много добре — отговори му, леко отегчен. — И така?

— Нищо сериозно. Безработен с тояга влязъл в супермаркета и започнал да чупи витрините…

— Безработен? Ама какво говориш? При нас има ли все още безработни?

Фацио се смая:

— Разбира се, че има, комисарю, не го ли знаете?

— Честно казано, не. Мислех си, че всички вече са си намерили работа.

Фацио вече съвсем не успяваше да следва мисълта му:

— И къде смятате, че ще си намерят работа?

— В разкаянието, Фацио. Този безработен, който чупи витрините, е бил гадняр още преди да стане безработен. Спря ли го?

— Да, господине.

— Отиди да го намериш и му кажи от мое име да се разкае.

— И за какво?

— Да си измисли нещо. Да покаже обаче, че се е разкаял. Каквато и да е щуротия, може би и ти ще можеш да му я подскажеш. Веднага щом се разкае, всичко ще му е наред. Ще започнат да му плащат, ще му намерят безплатно и дом, ще пратят децата му на училище. Кажи му го.

Фацио дълго го гледа, без да каже нищо. След това проговори.

— Комисарю, денят е ведър и въпреки това сте нервен.

Какво става?

— Това си е моя работа.

* * *

Собственикът на дюкяна за ядки и семки, в който Монталбано обикновено пазаруваше, беше измислил гениална система, за да заобиколи задължителното затваряне на магазина в неделя: пред спуснатите му кепенци беше сложил себе си и много добре заредената си сергия.

— Имам американски фъстъци, току-що изпечени, топли-топли — съобщи му дюкянджията.

А комисарят му каза да добави двайсетина в кесията, в която вече имаше леблебия и тиквени семки.

Този път продължи по-дълго от обикновено, чак след залеза, предъвкващата си самотна разходка до края на източния кей.

* * *

— Това дете е много интелигентно! — каза възбудено Ливия веднага щом видя Монталбано да влиза вкъщи. — Само преди три часа му обясних как се играе на дама и, гледай, вече ме победи една игра, а и тази е на път да ме бие.

Комисарят остана прав до тях, за да изгледа последните ходове в играта им. Ливия сбърка ужасно и Франсоа й грабна двете оцелели дами. Съзнателно или не, Ливия беше поискала момченцето да победи, но ако на мястото на Франсоа беше той, дори умряла нямаше да му даде възможността да я победи. Веднъж беше стигнала до низостта да се престори, че внезапно й е прилошало, благодарение на което бутна фигурите на земята.

— Гладен ли си?

— Мога да почакам, ако искаш — отговори й комисарят, съгласявайки се с подразбиращото се искане да закъснеят с вечерята.

— С удоволствие ще си направим една разходчица.

Тя и Франсоа, естествено, хипотезата, че той може да се присламчи към тях, изобщо не й беше минала през главата.

Монталбано приготви масата, подреди всичко по нея и когато приключи, отиде в кухнята, за да види какво беше сготвила Ливия. Нищо, арктическа пустота, съдовете и чиниите блестяха непокътнати. Увлечена в грижите по Франсоа, дори не беше помислила за вечерята. Монталбано направи колкото бърза, толкова и тъжна инвентаризация: за предястие можеше да спретне малко макарони със зехтин и чесън; за второ щеше да се оправи със солени сардини, маслини, кашкавал и риба тон от консерва. Най-лошото обаче щеше да се случи на следващия ден, когато Аделина, идвайки, за да почисти къщата и да сготви, щеше да завари Ливия с детето. Двете жени не си допадаха. Заради някои забележки на Ливия веднъж Аделина внезапно беше зарязала всичко по средата и беше изчезнала, за да се върне едва когато беше сигурна, че нейната съперница е отпътувала отново на стотици километри разстояние.

Беше време за новинарската емисия и той пусна телевизора на канала на „Телевигата“. На екрана се появи лицето с уста като кокоше дупе на Пипо Рагонезе, коментатора. Тръгна да сменя канала, когато първите думи на Рагонезе го вцепениха.

— Какво се случва в полицейското управление във Вигата? — попита коментаторът себе си и Вселената така, че тонът, който е използвал Торквемада^[1] в най-добрите си моменти, би прозвучал като тона на някого, който просто разказва виц.

Продължи, твърдейки, че според него Вигата вече можеше да се побратими с Чикаго от времето на Сухия режим: престрелки, кражби, умишлени палежи, животът и свободата на обикновения честен гражданин са поставени непрекъснато в опасност. А телевизионните зрители знаеха ли на какво се е посветил в разгара на тази трагична ситуация превъзходният комисар Монталбано? Въпросителният знак беше подчертан с такава сила, че на комисаря направо му се стори, че го вижда да се показва отпечатан върху устата като кокоше дупе на коментатора. Рагонезе, поемайки си дъх, за да може да изрази както трябва учудването и възмущението си, процеди през зъби:

— На го-лям лов на кра-дец на за-кус-ки!

Господин комисарят не беше отишъл сам, а беше завел със себе си и своите хора, оставяйки в полицейското управление само един неподготвен телефонист. А откъде той, Рагонезе, разбрал за тази случка, може би комична, но със сигурност трагична? Наложило се да говори със заместник-комисар Ауджело, за да получи някакво сведение, потърсил го по телефона, но телефонистът му дал този нечуван отговор. Най-напред помислил, че това е някаква неуместна шега, естествено, и продължил да настоява, разбирайки най-накрая, че не става дума за подигравчийски номер, а за невероятната истина. Даваха ли си сметка драгите зрители от Вигата в какви ръце се намираха?

„Какво лошо съм направил, за да ми се мотае из краката Катарела?“ — запита се горчиво комисарят, докато сменяше канала.

По „Свободна мрежа“ показваха картини от Мадзара и церемонията по погребението на тунизийския моряк, застрелян на палубата на риболовния кораб „Сантопадре“. След края на репортажа говорителят коментира нещастното стечение на обстоятелствата при трагично загиналия тунизиец, за когото това било първо качване на кораба и който всъщност бил пристигнал скоро в градчето и почти никой не го познавал. Нямаше семейство или поне не беше имал време да го изтегли, за да дойде при него в Мадзара. Беше роден преди трийсет и две години в Сфакс и се казваше Бен Дхахаб. Появи се снимката на тунизиеца, а в този момент в стаята влязоха Ливия и момченцето, връщайки се от разходката. Франсоа, виждайки лицето на екрана, се усмихна и протегна пръстчето си към него:

— Моят чичо.

* * *

Ливия тъкмо се канеше да каже на Салво да спре телевизора, защото й досаждаше по време на хранене, а той от своя страна да я порицае, че не е приготвила нищо за вечеря. Останаха обаче със зяпнала уста и показалци, насочени един срещу друг, докато един трети показалец, този на детето, все още продължаваше да сочи екрана. Изглеждаха, сякаш бе минал ангелът, който казва „амин“, и всеки застива в позата, в която се намира. Комисарят се съвзе и потърси потвърждение, защото се съмняваше в своя лош френски:

— Какво каза?

— Каза „моят чичо“ — отговори му Ливия, силно пребледняла.

Веднага щом образът изчезна, Франсоа отиде и седна на своето място на масата, нетърпелив да започне да се храни, като изобщо не беше впечатлен от това, че е видял чичо си по телевизията.

— Попитай го дали този, когото видя, наистина е чичо му.

— Ама що за тъп въпрос е това?

— Не е тъп. Мен също ме наричаха чичо, но изобщо не съм им такъв.

Франсоа обясни, че този, който беше видял, е чичо му, по-точно вуйчо му, защото е брат на майка му.

— Трябва веднага да дойде с мен — каза Монталбано.

— Къде искаш да го водиш?

— В полицейското управление, искам да му покажа една снимка.

— Дума да не става, снимката никой няма да ти я открадне. Франсоа най-напред трябва да се нахрани. А след това ще дойда и аз в управлението, защото ти си способен да изгубиш детето по пътя.

Макароните бяха преварени, на практика не ставаха за ядене.

* * *

Катарела стоеше на пост и като видя, че в този час се появява новообразуваната фамилия, и забелязвайки изражението на началника си, се изплаши и застана мирно:

— Комисерийо, всичко е спокойно, пълен покой е тук.

— Но в Чечня — не.

Извади от чекмеджето снимките, които беше избрал от останалите на Карима, взе една от тях и я подаде на детето. То, без да каже нищо, я поднесе към устните си и целуна изображението на майка си.

Ливия едва удържа изхлипването си. Нямаше нужда да му задава въпроси, така или иначе, приликата между показания по телевизията мъж и този с униформата от снимката на Карима беше очевидна. Но комисарят въпреки това попита:

— Това твоят вуйчо ли е?

— Да.

— Как се казва? — правейки си автокомплимент за своя френски на турист, който минава покрай Айфеловата кула или „Мулен руж“.

— Ахмед — каза момченцето.

— Само Ахмед ли?

— А, не. Ахмед Муса.

— А майка ти? Как се казва?

— Карима Муса — каза Франсоа, повдигайки рамене и смеейки се заради баналността на въпроса му.

Монталбано си изкара яда на Ливия, която не очакваше такава яростна атака от негова страна:

— И какво, по дяволите! Стоиш с детето ден и нощ, играеш си с него, учиш го на дама и да не го попиташ как се казва! Беше достатъчно само да го попиташ, нали? А онзи другият лайнар, Мими! Големият детектив! Носи кофичка, лопатка, формички, сладкишчета, вместо да говори с детето, говори само с теб!

Ливия не реагира и Монталбано незабавно се изчерви и се засрами за изблика си.

— Извинявай, Ливия, но съм изнервен.

— Виждам.

— Накарай го да ти каже дали някога е виждал лично този негов вуйчо, и по-специално напоследък.

Поговориха си на снижен глас, а после Ливия обясни, че наскоро не го бил виждал, но когато Франсоа бил на три години, майка му го завела в Тунис и се срещнал с вуйчо си, който бил с други мъже. Но спомените му бяха объркани и разказваше за преживяването си само защото за него бил слушал от майка си.

Монталбано си извади заключението, че е имало нещо като среща на високо равнище преди две години, на която по някакъв начин е била решена съдбата на горкия Лапекора.

— Слушай, заведи Франсоа на кино, ще успеете за последната прожекция, след това се върнете тук. Трябва да работя.

* * *

— Ало, Бускаино! Монталбано съм. Току-що разбрах цялото име на онази тунизийка, която живее във Виласета, спомняш ли си за нея?

— Как не! Карима.

— Казва се Карима Муса. Би ли могъл да направиш проучване за нея там при вас, в дирекция „Чужденци“?

— Комисарю, майтап ли си правите?

— Не, не се шегувам. Защо?

— Ама как?! С опита, който имате, да ми задавате такъв въпрос?

— Изразявай се по-ясно.

— Вижте, комисарю, дори и да ми кажете името на баща й и майка й, на бабите и дядовците й по бащина и на тези по майчина линия, мястото и датата на раждането й, такава справка не може да се направи.

— Пълна мъгла ли е?

— И как би могло да е различно? В Рим могат да коват каквито си искат закони, но тук при нас тунизийци, мароканци, либийци, онези от Зелени нос и Шри Ланка, нигерийци, руандийци, албанци, сърби, хървати влизат и излизат както им е угодно и както им харесва. Като в Колизеума е — няма нито една врата, която да се затваря. Фактът, че онзи ден узнахме адреса на тази Карима, се причислява към чудодейните явления, а не към делничната работа.

— Ти обаче за всеки случай опитай.

* * *

— Монталбано? Каква е тази история, че сте ходили да залавяте някакъв крадец на закуски? За някакъв маниак ли става дума?

— Ама не, господин началник, отнася се за едно дете, което от глад започнало да краде закуските на другите деца. Това е всичко.

— Как така „това е всичко“! Знам много добре, че вие от време на време, как да кажа, се измъквате по тангентата, но този път откровено ми се струва, че…

— Господин началник, уверявам ви, че това повече няма да се повтори. Беше абсолютно наложително да го заловя.

— Хванахте ли го?

— Да.

— И какво направихте с него?

— Заведох го вкъщи, Ливия се грижи за него.

— Монталбано, полудели ли сте? Веднага го върнете на родителите му!

— Няма такива, може би е сираче.

— Какво означава „може би“? Направете проучване, свети боже!

— Правя го, но Франсоа…

— О, боже, кой е този?

— Детето се казва така.

— Не е италианче?

— Не, тунизийче е.

— Слушайте, Монталбано, нека да приключим засега, разсеян съм. Но утре елате в Монтелуза, за да ми обясните всичко.

— Не мога, трябва да бъда извън Вигата. Повярвайте ми, много е важно, но не е защото искам да се измъкна.

— Тогава ще се видим следобед. Препоръчвам ви да не отсъствате. Изгответе си план за защита, ще бъде и народният представител Пенакио…

— Онзи, който е обвинен за съучастничество с мафията?

— Същият. Подготвя запитване до министъра. Иска главата ви.

Ама, разбира се, защото точно той, Монталбано, беше водил следствието срещу депутата.

* * *

— Николо? Монталбано съм. Трябва да те помоля за една услуга.

— Няма да ти е за пръв път. Казвай.

— Още дълго ли ще се задържиш в „Свободна мрежа“?

— Ще прочета новините в полунощ и след това се прибирам вкъщи.

— Сега е десет часът. Ако до половин час съм при теб и ти донеса една снимка, ще успеете ли да я излъчите в последната информационна емисия?

— Разбира се, чакам те.

* * *

Инстинктивно веднага беше усетил, че историята с моторния риболовен кораб „Сантопадре“ не беше читава, и направи всичко възможно, за да остане встрани от нея. Сега обаче случаят го беше хванал за косата и удари главата му със сила, както се наказват котките, за да се отучат да пикаят където не трябва. Щеше да е достатъчно Ливия и Франсоа да се бяха върнали малко по-късно, детенцето нямаше да види снимката на вуйчо си, вечерята им щеше да протече спокойно и всичко щеше да тръгне в правилната посока. И прокле своя неотменен характер на ченге. Някой друг на негово място щеше да каже: „А, така ли? Детето разпознало вуйчо си? Гледай ти, какъв любопитен случай!“.

И щеше да поднесе към устата си първата вилица с набодената на нея храна. А всъщност той не можеше да не отиде, нямаше как да не си счупи рогата. „Инстинкт за лов“, го беше нарекъл Хамет^[2], който разбираше от тези работи.

— Къде е снимката? — попита го Дзито веднага щом го видя.

Беше тази на Карима със сина й.

— Цялата ли трябва да се види? Искаш ли да се наблегне на някакъв детайл?

— Така, както е.

Николо Дзито излезе, след малко се върна без снимката и се разположи удобно.

— Разкажи ми всичко. И най-вече ми кажи за тази история с крадеца на закуски, която Пипо Рагонезе смята за щуротия, но аз — не.

— Николо, нямам време, трябва да ми повярваш.

— Не, не ти вярвам. Един въпрос: детето, което е крадяло закуските, е онова от снимката, която ми даде сега, нали?

Николо беше опасно интелигентен. По-добре беше да задоволи интереса му.

— Да, то е.

— А майката коя е?

— Тя със сигурност е въвлечена в убийството от оня ден на онзи, когото са намерили в асансьора. И тук спираш с въпросите. Обещавам ти, че веднага щом самият аз успея да разбера нещо, най-напред ще съобщя на теб.

— Искаш ли поне да ми кажеш с какъв текст да придружа снимката?

— Ах, да. Трябва да преправиш гласа си като човек, който разказва болезнена и патетична история.

— Вече и от режисьорство ли започна да разбираш?

— Трябва да кажеш, че при теб е дошла разплакана възрастна тунизийка, умолявайки те да покажеш снимката по телевизията. Старицата от три дни няма информация нито за жената, нито за детето. Казват се Карима и Франсоа. Който и да ги е видял и така нататък, анонимността му е гарантирана и така нататък, да се обади в полицейското управление и така нататък, и така нататък.

— Заври си го отзад това „и така нататък“ — каза му Николо Дзито.

* * *

Ливия отиде веднага да си легне, отвеждайки със себе си и детето. Монталбано обаче остана да чака информационната емисия в полунощ. Николо изпълни своето задължение, като показа снимката възможно по-дълго. Когато приключи с емисията, комисарят му се обади, за да му благодари:

— Можеш ли да ми направиш и една друга услуга?

— Почти съм на път вече да поискам да ми плащаш абонамент за тях. Какво искаш?

— Може ли да покажеш отново материала утре в информационната емисия в един часа? Знаеш ли, мисля си, че в този късен час малцина са го видели.

— На вашите заповеди.

Отиде в спалнята, откъсна Франсоа от прегръдката на Ливия, взе на ръце момченцето, занесе го в трапезарията и го сложи да спи на дивана, който Ливия вече беше приготвила. Взе си душ и се напъха в леглото. Ливия, дори спяща, го усети до себе си и се доближи с гръб, но с цялото си тяло към него. В просъница, в тази приятна ничия земя между селото на сънищата и градът на съзнанието, винаги й харесваше да прави така. Този път обаче веднага щом Монталбано започна да я гали, бързо се отдръпна.

— Не. Франсоа може да се събуди.

За миг Монталбано се вцепени, защото не беше сложил в сметката тази страна на семейните радости.

Изправи се, така или иначе, сънят му беше преминал. Докато се връщаха към Маринела, си беше наумил да направи нещо. Сега си го спомни.

— Валенте? Монталбано съм. Извини ме за часа и затова че те безпокоя вкъщи. Трябва да те видя, крайно ми е належащо. Ако утре сутринта към десет часа дойда при теб в Мадзара, добре ли ще е?

— Разбира се. Можеш ли да ми кажеш нещо предварително…

— Става въпрос за една заплетена и объркана история. Напредвам в нея с предположения. Отнася се и за онзи тунизиец, когото простреляха.

— Бен Дхахаб.

— Ето, колкото да има с какво да започнем, казвал се е Ахмед Муса.

— Мамка му!

— Точно така.