Андреа Камилери
Крадецът на закуски (7)

(Комисарят Монталбано се вбесява)

Серия
Инспектор Монталбано (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il ladro di merendine, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

7

Вероятно насън някаква част от мозъка му беше продължила да работи върху случая Лапекора и затова към четири сутринта в главата му изплува някакъв спомен, стана и започна тягостно да рови между книгите. Изведнъж си спомни, че книгата, която търсеше, му я беше поискал назаем Ауджело, защото беше гледал по телевизията филма, направен по нея. От шест месеца обаче книгата беше у него и все още не беше решил да му я върне обратно. Подразни се.

— Ало, Мими? Монталбано съм.

— О, боже, какво става? Какво се е случило?

— У теб ли е все още онзи роман от Льо Каре — „Събуждане за мъртвеца“? Сигурен съм, че ти го дадох на теб.

— Ама ти луд ли си?! Четири часът сутринта е!

— И какво от това? Искам да ми го върнеш.

— Салво, като брат, който ти желае доброто, ти го казвам, защо не отидеш да се лекуваш?

— Искам го веднага.

— Ама аз спях! Успокой се, утре сутринта ще ти го донеса на работата. Сега трябва да си обувам гащите, да го търся, да се обличам…

— Изобщо не ми пука. Търси го, намери го, качвай се в колата дори и само по гащи и ми го донеси.

Шля се из вкъщи половин час, правейки безполезни неща като това да се опита да проумее сметката за телефона или да разчете етикета на бутилка минерална вода, след това чу пристигането с бясна скорост на някаква кола, глухия удар по вратата и автомобила, който потегляше отново. Отвори, книгата беше на земята, а светлините от колата на Ауджело вече се отдалечаваха. Обзе го желание да позвъни анонимно на карабинерите. „Аз съм просто гражданин. Някакъв луд шофира по гащи…“

Отказа се. Започна да прелиства романа.

Историята беше точно както си я спомняше. Страница петнайсета:

Смайли, обажда се Мастън. В понеделник сте разговаряли със Самюъл Артър Фенън във Форин Офис, нали не греша?

Да… разговарях.

Какъв беше случаят?

Анонимно писмо, обвиняващо го в членство в партията, когато е бил в Оксфорд…[1]

И ето, на страница сто осемдесет и седма, началото на заключенията, до които достига Смайли в своя рапорт:

Възможно е обаче да е загубил вяра в това дело и поканата му да обядва с мен да е била първата стъпка към самопризнанието. Ако е имал подобни намерения, възможно е той самият да е авторът и на анонимното писмо, с цел да влезе в контакт с нашия отдел.[2]

Следвайки логиката на Смайли, значи, беше възможно самият Лапекора да е написал анонимните писма против себе си. Но ако той беше авторът, защо под някакъв друг претекст не се беше обърнал към полицията или карабинерите?

Току-що беше формулирал въпроса и вече му идваше да се разсмее на собствената си наивност. Анонимното писмо до полицията и карабинерите, което беше в състояние да подбуди започването на разследване, щеше да доведе до доста по-сериозни последствия за самия Лапекора. Адресирайки го до съпругата си, Лапекора се е надявал да предизвика някаква реакция, как да я наречем, по домашному, но достатъчна, за да го извади от ситуацията, която е била опасна за него или му е тежала, защото вече не е бил в състояние да я понася. Искал е да се измъкне от тази каша и писмата му са били като зов за помощ, но съпругата му беше погледнала на тях буквално, тоест като на някакви си анонимни писма, които са разобличавали посредствената и просташка любовна история. Обидена, тя не е реагирала, затваряйки се в пренебрежителното си мълчание. Тогава Лапекора, отчаян, е писал на сина си, без да се прикрива зад анонимността. Но онзи, заслепен от егоизъм и страх да не изгуби някоя и друга лира, беше избягал в Ню Йорк.

Благодарение на Смайли всичко си пасваше. Отиде да спи.

* * *

Комендатор Балдасаре Мардзаки, директор на пощата във Вигата, беше публично известен като надменен глупак. Дори и този път той не опроверга това мнение.

— Не мога да се съглася с вашето искане.

— Извинете, ама защо?

— Защото нямате заповед от прокурора.

— И защо трябва да имам? Който и да е служител от вашата поща щеше да ми даде информацията, за която ви питам. Става дума за нещо, което няма голямо значение.

— Това вие го казвате. Ако моите служители ви бяха дали сведението, щяха да допуснат нарушение, подлежащо на мъмрене.

— Комендаторе, нека се опитаме да мислим с главите си. Питам ви само за името на пощальона, който обслужва зоната, в която се намира улица „Салита Гранет“. Това е всичко.

— Аз обаче няма да ви го кажа, разбрахме ли се? Но ако предположим, че ви го кажа, вие какво бихте направили?

— Бих задал няколко въпроса на пощальона.

— Виждате ли?! Искате да нарушите пощенската тайна.

— Как така?

Той беше истински кретен, един от тези, които беше трудно да се открият в днешно време, когато кретените се маскираха на умни. Комисарят реши да прибегне до трагична сценка, с която щеше да унижи своя противник. Внезапно тялото му се отпусна назад, прилепи гърба си към облегалката на стола, престори се, че е обзет от нещо като тремор в ръцете и краката, и отчаяно се заопитва да разкопчае яката на ризата си.

— О, боже… — изхриптя той.

— О, боже… — повтори като негово съвършено ехо комендатор Мардзаки, ставайки и насочвайки се задъхано към комисаря. — Зле ли се чувствате?

— Помогнете ми — каза измъчено Монталбано.

Онзи се спусна към него, опита се да разтвори яката му и тогава комисарят започна да му крещи:

— Оставете ме! За бога, оставете ме!

В същия момент хвана ръцете на Мардзаки, който инстинктивно се опита да ги махне от него, и ги задържа на височината на врата си.

— Ама какво правите? — запелтечи Мардзаки, напълно объркан, защото не разбираше какво се случва.

Монталбано отново се разкрещя:

— Оставете ме! Как си позволявате! — Прегракна от викане, но продължаваше да стиска ръцете на комендатора.

Вратата се отвори и се появиха двама ужасени служители, мъж и жена, които ясно видяха как техният началник се опитва да удуши комисаря.

— Излизайте! — извика Монталбано на двамата. — Махайте се! Нищо не се е случило! Всичко е наред!

Служителите се отдръпнаха, затваряйки вратата. Монталбано спокойно си оправи яката и погледна Мардзаки, който веднага след освобождението си се беше облегнал на стената.

— Прецаках те, Мардзаки. Тези двамата видяха. И тъй като те мразят, както впрочем и всичките ти останали служители, са готови да свидетелстват. Нападение над представител на закона. Какво ще правим сега, а? Искаш ли да бъдеш обвинен, или не?

— Защо искате да ме съсипете?

— Защото те смятам за отговорен.

— И за какво, свети боже?

— За най-лошото. За писмата, които се налага два месеца да пътуват, за да стигнат от Вигата до Вигата, за пакетите, които ми пристигат изтърбушени с половината от съдържанието в тях, а ти си тръгнал да ми говориш за пощенска тайна, която можеш да си я завреш в задника, за книгите, които трябваше да получа, но никога няма да пристигнат… Ти си само лайно, което се гизди с честолюбие, за да прикрие цялата тази клоака. Достатъчно ли ти е?

— Да — каза съкрушено Мардзаки.

* * *

— Разбира се, че пристигаше поща за него. Не много, но идваше. Пишеше му само някаква фирма извън Италия.

— Откъде?

— Не съм обърнал внимание. Но марката беше чуждестранна. Мога обаче да ви кажа как се казваше фирмата, защото върху плика беше напечатано името й. „Асланидис“. Спомням си го, защото баща ми, който е покойник, е участвал във войната с Гърция, там, по тия земи, се запознал с някаква жена, която се казваше Галатея Асланидис. Винаги ни говореше за нея.

— На плика беше ли напечатано какво продава тази фирма?

— Да, господине. Dattes, което означава фурми.

* * *

— Благодаря ви, че дойдохте така бързо — каза госпожа Антониета Палмизано, отскоро вдовица Лапекора, веднага щом му отвори вратата.

— Защо? Искахте да ме видите ли?

— Да. Не ви ли казаха от полицейското управление, че съм се обаждала?

— Все още не съм ходил там. Дойдох на своя глава.

— Тогава е случай на клептомания — заключи госпожата.

За миг комисарят се учуди, но после разбра, че тя искаше да каже телепатия.

„Рано или късно ще я запозная с Катарела — помисли си Монталбано, — а след това ще запиша диалозите им. Йонеско нищо не струва пред тях!“

— Защо искахте да ме видите, госпожо?

Антониета Палмизано размаха лукаво пръстчето си.

— А, не! Вие сте на ред да започнете пръв, на вас ви е хрумнало за мен.

— Госпожо, бих искал да ми покажете какво точно направихте онази сутрин, когато се подготвяхте да отидете да навестите сестра си.

Вдовицата се слиса, отвори и затвори уста.

— На подбив ли ме вземате?

— Не, не ви вземам на подбив, нито се шегувам.

— Ама какво искате, да си облека нощницата ли? — попита го, изчервявайки се, госпожа Антониета.

— За нищо на света.

— Тогава… Оставете ме да помисля. Станах от леглото веднага щом будилникът звънна. Взех…

— Не, госпожо, може би не се изразих добре. Не трябва да ми разказвате какво сте направили, трябва да ми го покажете. Да отидем оттатък.

Преместиха се в спалнята. Гардеробът беше отворен, а куфарът — поставен върху леглото, беше пълен с женски дрехи. На едно от нощните шкафчета имаше червен будилник.

— Вие от тази страна ли спите? — попита я Монталбано.

— Да. Какво да правя, да си легна ли?

— Няма нужда, достатъчно е да седнете на ръба на леглото.

Вдовицата се подчини, но избухна:

— Но всичко това каква връзка има с убийството на Аурелио?

— Бъдете спокойна, важно е. Още пет минути и ще ви оставя на мира. Кажете ми: съпругът ви също ли се събуди от иззвъняването на будилника?

— Обикновено спеше много леко. Ако вдигнех и най-малкия шум, отваряше очи. Сега обаче, когато ме карате да се замисля, си спомних, че миналата сутрин не го чу. Дори напротив, трябва да е бил леко настинал и носът му запушен, защото започна да хърка, въпреки че почти никога не го правеше.

Горкият Лапекора, бил е много лош актьор, направо самодеец. Но поне веднъж нещата му се бяха получили добре.

— Продължавайте.

— Станах, взех си дрехите, които бях оставила на този стол, и отидох в банята.

— Да се преместим.

Смутена, госпожата тръгна пред него. Когато вече бяха в банята, поглеждайки свенливо към пода, вдовицата го попита:

— Всичко ли трябва да направя?

— Ама не! От банята излязохте облечена, нали?

— Да, напълно, винаги правя така.

— А след това какво направихте?

— Отидох в кухнята, за да хапна.

Вече си беше научила урока и тръгна натам, последвана от комисаря.

— Взех чантата, която си бях приготвила на това диванче от предната вечер, отворих вратата и излязох на стълбищната площадка.

— Сигурна ли сте, че затворихте вратата на излизане?

— Напълно сигурна. Извиках асансьора…

— Достатъчно, благодаря. Колко беше часът, спомняте ли си?

— Шест и двайсет и пет. Закъснявах, затова се наложи да се затичам.

— Какво непредвидено ви се беше случило?

Госпожата го погледна въпросително.

— Каква беше причината да закъснеете? Ще ви обясня по-добре: ако човек знае, че на следващата сутрин трябва да пътува, и си е навил будилника, преценява колко време ще му е необходимо за…

Госпожа Антониета се усмихна:

— Болеше ме един мазол — каза тя. — Сложих му мехлем, превързах го и загубих време, което не бях пресметнала.

— Благодаря ви още веднъж и моля да ме извините. Приятен ден.

— Почакайте! Ама какво правите? Тръгвате ли си?

— Ах, да. Трябваше да ми кажете нещо.

— Седнете за момент.

Монталбано се подчини. Така или иначе, вече беше разбрал това, което искаше да узнае: вдовицата Лапекора не беше влизала в кабинета, където, почти сигурно, се е криела Карима.

— Както забелязахте — започна госпожата, — се подготвям да отпътувам. Веднага щом успея да организирам погребението на Аурелио, си тръгвам оттук.

— Къде отивате, госпожо?

— При сестра ми. Има голяма къща и е болна, както знаете. Тук, във Вигата, дори умряла, кракът ми повече няма да стъпи.

— Защо не отидете да живеете при сина си?

— Не искам да го притеснявам. А пък и не се разбирам със съпругата му, която харчи като луда, а горкият ми син винаги се оплаква, че парите не стигат. Впрочем исках да ви съобщя, че докато подреждах нещата, които повече няма да ми трябват, за да ги изхвърля, намерих плика, в който беше първото анонимно писмо. Мислех, че съм го изгорила, но всъщност се вижда, че съм унищожила само написаното. Тъй като вие ми се сторихте особено заинтересован… Адресът беше написан на машина.

— Може ли да го задържа?

— Разбира се. Това е всичко. — Изправи се и комисарят също, но тя отиде към бюфета, върху който имаше някакво писмо, взе го и го размаха пред Монталбано.

— Погледнете, комисарю. Няма и два дена, откакто Аурелио е умрял, а вече започвам да плащам борчовете заради неговите егоистични капризи. Вчера тук пристигнаха — вижда се, че от пощата вече са разбрали за убийството му — две сметки и от офиса: двеста и двайсет хиляди лири за осветление и триста и осемдесет хиляди лири за телефон! Но знаете ли, този, който се е обаждал, не е бил мъжът ми. Той на кого да се обажда? Била е онази тунизийска курва, която е звъняла, сигурна съм, може и на своите роднини в Тунис. А тази сутрин пристигна и това. Вижте тази голяма кучка, с която този глупак, моят съпруг, се е срещал, с какво му е пълнила главата, за да я слуша толкова!

Висока степен на съчувствие проявяваше госпожа Антониета Палмизано, сега вече вдовицата Лапекора. Пликът не беше облепен с марки, бяха го доставили на ръка. Монталбано реши да не се показва твърде любопитен, а само толкова, колкото е необходимо.

— Кога са го донесли?

— Казах ви — тази сутрин. Фактура от печатница „Мулоне“ за сто седемдесет и седем хиляди лири. Между другото, комисарю, може ли да ми дадете ключовете от офиса?

— Спешно ли ви е?

— Належаща спешност няма, но искам да започна да го показвам, дано се намери някой да го купи. Ще ми се да продам и къщата. Пресметнах, че само погребението с всичките необходими разходи за него ще ми струва над пет милиона лири.

Каквато майката — такъв и синът.

— С парите от офиса и къщата — каза със злобна нотка в гласа Монталбано — можете да платите двайсет погребения.

* * *

Емпедокле Мулоне, собственикът на печатницата, потвърди, че горкият Лапекора му е бил поръчал бланки и пликове с малко по-различно изписване на името на фирмата в сравнение със старите. От двайсет години господин Аурелио си поръчвал при него, дори се били сприятелили.

— Каква промяна искаше?

— „Експорт-импорт“ на мястото на „внос-износ“. Аз обаче го разубедих.

— Да не прави промяната ли?

— Нямах предвид изписването, а идеята, която му беше хрумнала — да започва отново дейност. Бяха минали пет години, откакто се беше оттеглил, а междувременно нещата се промениха — фирмите започнаха да фалират, моментът е лош. И знаете ли какво направи, вместо да ми благодари? Ядоса се. Каза ми, че чете вестници, гледа телевизия и е наясно как се развиват нещата.

— Къде изпратихте пакета с отпечатаните материали — в дома му или в офиса?

— Беше ми поръчано да го изпратя в офиса, така и направих, в нечетен ден от седмицата. Сега не си спомням точния ден, но ако искате…

— Няма значение.

— Фактурата обаче изпратих на госпожата, тъй като на господин Лапекора вече ще му е много трудно да намери начин да мине през офиса си, не ви ли се струва?

Засмя се.

* * *

— Комисарю, еспресото ви е готово — каза барманът от кафе „Албанезе“.

— Слушай, Тото. Господин Лапекора идваше ли понякога тук с приятели?

— Как не? Всеки вторник. Бъбреха си, играеха карти. Винаги бяха едни и същи.

— Кажи ми имена им.

— И така, бяха… счетоводителят Пандолфо…

— Почакай. Дай ми телефонния указател.

— Защо ви трябва да му се обаждате? Онзи, седналият на масичката господин, който яде скрежината, е той.

Монталбано взе чашата си и отиде при счетоводителя.

— Може ли да седна?

— Заповядайте, комисарю.

— Благодаря. Познаваме ли се?

— Вие мен — не, но аз вас — да.

— Счетоводителю, обичайно с покойника ли играехте карти?

— Както винаги! Играех само във вторник. Защото, вижте, понеделник, сряда и…

— Петък е бил в офиса — завърши Монталбано вече познатото дълго и отегчително изброяване.

— Какво искате да знаете?

— Защо господин Лапекора е искал да започва отново търговската си дейност?

Счетоводителят изглеждаше искрено учуден.

— Да започва отново? Ама кога? На нас нищо не ни е казал. Всички знаехме, че ходеше в офиса по навик, за да му минава времето.

— Говорил ли ви е за жената, наречена Карима, която ходела в офиса да чисти почасово?

За миг зениците му се разшириха, недоловимо се поколеба и всичко това щеше да мине незабелязано, ако Монталбано не го беше държал под око.

— И по какви съображения е трябвало да ми говори за чистачката си?

— Вие добре ли познавахте Лапекора?

— Кой е този, когото можеш да опознаеш добре? Преди трийсетина година живеех в Монтелуза и имах много остроумен, интелигентен, духовит, буден и уравновесен приятел, с бистър ум. Притежаваше всички необходими качества. Освен тях не му липсваше и щедрост, ангел — каквото имаше, беше и за всеки, изпаднал в нужда. Една вечер сестра му го оставила да наглежда невръстния й син, който нямал и шест месеца. Ставало дума най-много за два часа. Веднага щом сестра му излязла, той взел ножа, изкормил мъничето и го сготвил на супа с малко магданоз и скилидка чесън. Вижте, не се шегувам. Същия ден бях с него и той, както винаги, беше любезен и с бистър ум. Но да се върнем към горкия Лапекора — да, познавах го достатъчно, толкова, че да мога да усетя, че през последните една-две години много се беше променил.

— В какъв смисъл?

— Хъм, беше станал сприхав, не се усмихваше, напротив — правеше кавги и досаждаше при най-малкия повод. А преди това не беше такъв човек.

— Имате ли представа каква е била причината?

— Един ден го попитах. Отговори ми, че има здравословен проблем, начало на атеросклероза, така му бил казал докторът.

* * *

Първото нещо, което направи в офиса на Лапекора, беше да седне пред пишещата машина. Отвори чекмеджето на масичката и в него намери пликове и бланки, надписани по стария начин и пожълтели от времето. Взе една бланка, извади от джоба си плика, който му беше дала госпожа Антониета, и преписа адреса на машината. Доказателство, което не будеше никакво съмнение, въпреки че нямаше нужда от него. Буквите „р“ излизаха над реда, „а“-тата обаче падаха по-ниско, а „о“-то беше като черна топка. Адресът върху плика на анонимното писмо беше написан на тази машина. Погледна навън. Прислужницата на госпожа Вазиле Коцо, покачена на малка дървена стълба, почистваше стъклата. Отвори прозореца и извика:

— Хей, госпожата там ли е?

— Почакайте — каза прислужницата Пина, поглеждайки го накриво. Очевидно комисарят не й допадаше.

Слезе от стълбичката и изчезна, не след дълго на нейно място се появи главата на госпожата на нивото на перваза. Нямаше нужда да извисява много гласа си, защото разстоянието помежду им беше по-малко от десетина метра.

— Госпожо, извинете ме, но ако не съм запомнил погрешно, ми казахте, че понякога онзи младеж, спомняте ли си…

— Разбирам за кого говорите.

— Онзи младеж е пишел на машина. Така ли?

— Но не с тази в офиса. С една портативна.

— Сигурна ли сте? Да не е бил компютър?

— Не, беше портативна пишеща машина.

По дяволите, що за методи използваше, за да води разследването? Изведнъж си даде сметка, че той и госпожата изглеждаха като две стринки, които клюкарстват през балконите.

След като каза „довиждане“ на госпожа Вазиле Коцо, за да възвърне пред себе си загубеното си достойнство, се захвана като истински професионалист да прави педантичен обиск на стаята, за да открие пакета, изпратен от печатницата. Не го намери, както и не намери нито бланка, нито плик с новите надписи на английски.

Бяха направили така, че всичко да изчезне.

А обяснението, което си даде относно портативната пишеща машина, която псевдоплеменникът на Лапекора е мъкнел със себе си, вместо да използва машината в офиса, му се стори приемливо. Просто клавиатурата на старата „Оливети“ не е вършела работа на младежа. Явно се е нуждаел от друга азбука.

Бележки

[1] Джон льо Каре. „Събуждане за мъртвеца“. Бургас: Делфин прес, 1990. Превод от английски език Васил Антонов. — Б.пр.

[2] Пак там.