Андреа Камилери
Крадецът на закуски (4)

(Комисарят Монталбано се вбесява)

Серия
Инспектор Монталбано (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il ladro di merendine, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

4

Първата неделя на миналата година се падаше на пети и вдовицата каза, че тази фатална дата се е запечатала в главата й.

И така, на излизане от църквата, в която беше отишла за светата литургия по обяд, към нея се доближила госпожа Колура, която имаше магазин за мебели.

— Госпожо, кажете на съпруга си, че онова нещо, което очакваше, пристигна вчера.

— Какво нещо?

— Разтегателният диван.

Госпожа Антониета благодарила и се върнала вкъщи, но все едно свредел или бормашина пробивала главата й. За какво ли му е потрябвал този разтегателен диван на съпруга й? Въпреки че любопитството я разяждало отвътре, не попитала нищо Аурелио. Казано накратко, тази мебел никога не пристигнала в дома им. След две недели госпожа Антониета спряла продавачката на мебели.

— Знаете ли, че цветът на разтегателния диван не се връзва с този на стените?

Халосен изстрел, който обаче уцелил мишената.

— Госпожо моя, на мен той ми каза, че цветът трябва да е тъмнозелен, като тапетите.

Втората стая в офиса беше тъмнозелена, ето къде беше казал да му докарат разтегателен диван този нещастник!

На тринайсети юни, пак миналата година, дори и тази дата се беше запечатала в главата й, получила първото анонимно писмо. Между юни и септември й изпратили общо три.

— Може ли да ми дадете да ги видя? — попита Монталбано.

— Изгорих ги. Не съхранявам гадости.

Трите анонимни писма били съставени с изрязани от вестниците букви, както повелява традицията, и във всичките било написано едно и също нещо: вашият съпруг Аурелио три пъти в седмицата, понеделник, сряда и петък, се вижда с една тунизийка, на име Карима, която е всеизвестна курва. Тази жена ходела там или сутрин, или следобед, но през ден. Понякога купувала препаратите, които й трябвали за почистването, от магазина на същата улица, но всички знаели, че тя отивала в офиса само за да се вижда с господин Аурелио и да прави непристойни неща.

— Имахте ли възможност да направите… проверка? — попита я дипломатично комисарят.

— Дали съм дебнала, за да видя кога онази кучка влиза и излиза от работата на съпруга ми ли?

— Да, и това.

— Не се унижавам да правя подобни неща — каза горделиво госпожата. — Но съм имала други доказателства. Една изцапана носна кърпичка.

— С червило?

— Не — каза вдовицата с определено усилие, като лицето й леко се зачерви. — И дори чифт гащи — добави след кратка пауза тя, изчервявайки се още повече.

* * *

Монталбано и Галуцо пристигнаха на „Салита Гранет“, когато и трите магазина на тази къса улица бяха вече затворени. На номер двайсет и осем се намираше малка сграда с партер, повдигнат три стъпала над улицата, и още два етажа. До входната врата имаше три табели, на първата пишеше: „Аурелио Лапекора, внос-износ, партер“, на втората: „Орацио Канатело, нотариална кантора“, а на третата: „Анджело Белино, счетоводител, последен етаж“. Влязоха с ключовете, които комисарят беше взел от масата в кабинета в дома на Лапекора. Първата стая без съмнение беше истински офис: голямо бюро от черен махагон от деветнайсети век, масичка, върху която имаше пишеща машина „Оливети“ от четирийсетте години, четири големи метални шкафа, пълни със стари лични досиета. Върху бюрото имаше телефон. В офиса се виждаха и пет стола, но единият от тях беше счупен и избутан в един от ъглите. В съседната стая… Съседната стая с вече известните си тъмнозелени тапети изглеждаше така, сякаш не принадлежеше към същия апартамент. Беше изчистена до блясък, с широк разтегателен диван, телевизор, телефон, свързан с другия, стереоуредба, масичка с бутилки с различни ликьори, малък хладилник, а над дивана някаква ужасна картина на жена по гол задник. До дивана имаше ниско нощно шкафче с някакво светило върху него в стил арт нуво, но фалшификат, а чекмеджето му беше препълнено с всякакви модели презервативи.

— На колко години е бил мъртвият? — попита Галуцо.

— На шейсет и три.

— Ама че работа! — каза агентът и възхитено подсвирна.

Банята, също като стаята, беше в тъмнозелено: блестяща, снабдена с анатомично биде, сешоар на стената, вана с душ телефонче и огледало, в което можеше да се огледаш от главата до петите.

Върнаха се в първата стая. Разтършуваха се из чекмеджетата на бюрото, отвориха няколко досиета. Най-скорошната кореспонденция датираше поне отпреди три години.

Чуха стъпки на горния етаж, в кантората на нотариус Канатело. Той не беше там, съобщи им неговият секретар, мършав и вял трийсетгодишен мъж. Каза им, че горкият господин Лапекора отварял офиса само за да му минава времето. В дните, в които го отварял, идвала една красива тунизийка да почиства апартамента. Изахка и каза, че за малко щял да забрави да им съобщи, че през последните месеци доста често идвал да го навестява и неговият племенник, поне така го беше представил горкият господин Лапекора онзи път, когато се бяха срещнали тримата на входната врата. Касаеше се за трийсетгодишен мъж, кестеняв, висок, добре облечен, който шофирал беемве сив металик. Племенникът трябва дълго време да е бил в чужбина, защото говореше италиански с любопитен акцент. Не, не знаел нищо за номера на беемвето, просто не бил обърнал внимание. После внезапно придоби изражението на човек, който вижда къщата си разрушена от земетресение, и им каза, че за това престъпление има точно определено мнение.

— Тоест? — попита го Монталбано.

Трябва да е бил обичайният хулиган в търсене на пари за дрога.

Слязоха отново и от телефона в офиса комисарят се обади на госпожа Антониета:

— Извинете ме, но защо не ми казахте, че имате племенник?

— Защото такъв нямаме.

* * *

— Да се върнем в офиса — рече Монталбано, когато бяха вече стигнали на две крачки от полицейското управление.

Галуцо не дръзна да го попита нито защо, нито за какво.

В банята на тъмнозелената стая комисарят завря нос в пешкира и го помириса, вдишвайки дълбоко, а след това започна да търси нещо в шкафчето до умивалника. В него имаше флакон с парфюм Volupte, който подаде на Галуцо.

— Напарфюмирай се.

— Какво да си напарфюмирам?

— Задника — беше неизбежният отговор.

Галуцо си сложи малко Volupte на едната буза. Монталбано залепи носа си върху нея и я подуши. Съвпадаше, беше същият аромат на изгоряла слама, който усети в кабинета на дом Лапекора. За да е сигурен, повтори движението си.

Галуцо се усмихна:

— Комисарю, ако ни видят тук, в тази поза… кой знае какво ще си помислят.

Комисарят не му отговори, а отиде при телефона.

— Ало, госпожо? Извинете ме, че пак ви безпокоя. Съпругът ви използваше ли някакъв парфюм? Не? Благодаря.

В кабинета на Монталбано влезе Галуцо.

— Беретата на Лапекора е регистрирана на осми декември миналата година. Тъй като не е имал разрешително за оръжие, е можел да си я държи само вкъщи.

Комисарят си помисли, че трябва нещо да го е разтревожило точно в този период, след като се е решил да си купи оръжие.

— Какво ще правим с пистолета?

— Ще го държим тук. Галуцо, ето ти ключовете от офиса. Утре рано сутринта ще отидеш в него, ще влезеш и ще чакаш вътре. Направи така, че никой да не те види. Ако тунизийката не знае нищо за това, което се е случило, утре е петък и както обикновено ще се появи.

Галуцо направи гримаса.

— Едва ли не е научила нищо.

— Защо? Кой трябва да й го каже?

На комисаря му се стори, че Галуцо отчаяно се опитваше да върне думите си назад.

— Ама нали знаете как е, мълвата се носи…

— Случайно да не си казал на зет си, журналиста? Виж, ако си го направил…

— Комисарю, заклевам се. Не съм му казал нищо.

Монталбано му повярва. Галуцо не беше от хората, които говорят небивалици.

— При всички положения трябва да отидеш в офиса.

* * *

— Монталбано? Якомуци съм. Исках да те осведомя за резултатите от нашите анализи.

— О, боже, Якомуци, почакай за момент, сърцето ми бие като лудо. О, господи, какво вълнение! Ето, сега вече съм малко по-спокоен. Осведоми ме, както казваш ти на твоя неповторим бюрократичен език.

— Започвайки с това, че ти си неспасяем заядливец, ще ти кажа, че фасът е обикновен, от цигари „Национал“ без филтър, а в прахта, събрана от пода на асансьора, нямаше нищо неестествено, а що се отнася до дървената тресчица…

— … Била е само една кибритена клечка от кухнята.

— Точно така.

— Останах без дъх, на практика съм в прединфарктно състояние! Направо ми предадохте убиеца!

— Монталбано, що не ходиш да се переш.

— Пак ще е по-добре, отколкото да стоя и да те слушам. Какво е имал в джоба си?

— Носна кърпичка и връзка ключове.

— За ножа какво ще ми кажеш?

— Кухненски и много използван. Между острието и дръжката намерихме една рибена люспа.

— И не се ли понапъна още малко? От какво беше люспата — от барбун или от мерлуза? Продължи да разследваш, не ме дръж под напрежение.

— Защо толкова си го слагаш на сърце?

— Якомуци, опитай се да задвижиш мозъка си. Ако предположим, че сме в пустинята Сахара и ти дойдеш да ми кажеш, че е имало една рибена люспа на ножа, с който е убит някакъв турист, това би могло, но само казвам — би могло, да има някакъв смисъл. Но какво, по дяволите, значение има в градче като Вигата, където от двайсет хиляди жители деветнайсет хиляди деветстотин и седемдесет ядат риба?

— А останалите трийсет защо не я ядат? — попита впечатлен и изпълнен с любопитство Якомуци.

— Защото са кърмачета.

* * *

— Ало? Монталбано съм. Ще извикате ли, ако обичате, доктор Паскуано?

— Изчакайте на линията.

Имаше време да започне да си припява: „Искам да ти го кажа, че бях аз…“

— Ало, комисарю? Докторът се извинява, но прави аутопсия на онези двамата с вързаните зад гърба ръце и крака от Костабианка. Каза да ви предам, че относно мъртвия, който ви интересува, същият е бил здрав като бик и ако не го бяха убили, е щял да живее сто години. Само пробождане с нож, направено с твърда ръка. Случката е станала между седем и осем часа тази сутрин. Нещо друго?

* * *

В хладилника намери макарони с броколи, които сложи във фурната, за да ги притопли, а за основно домашната му помощница Аделина беше приготвила ролета от риба тон. Преценявайки, че на обяд беше хапнал съвсем малко, прие като свой дълг да изяде всичко. След това пусна телевизора, превключи на „Свободна мрежа“, добра местна телевизия, в която работеше приятелят му Николо Дзито, на когото не само косата, но и мисълта му беше червена. Дзито коментираше случката с убития тунизиец на кораба „Сантопадре“, докато операторът спираше камерата си върху дупките, които бяха пробили руля, и върху едно тъмно петно в дървото, което можеше да е от кръв. Изведнъж в кадър се появи коленичилият Якомуци, който се взираше в нещо през една лупа.

— Смешник! — каза Монталбано и превключи канала на „Телевигата“ — телевизията, в която работеше Престия, зетят на Галуцо. Дори и тук се появи Якомуци, само че вече не беше на риболовния кораб, а се правеше, че взема отпечатъци вътре в асансьора, където беше убит Лапекора. Монталбано започна да богохулства, изправи се и запрати някаква книга към стената. Ето защо Галуцо му беше говорил с недомлъвки, знаел е, че новината се е разнесла, но не му беше стигнала смелост да му го каже. Със сигурност Якомуци е бил този, който е уведомил журналистите, за да може да се покаже. Не е възможно да е иначе, ексхибиционизмът на този човек достигаше върхове, които можеха да се срещнат само у някой посредствен актьор или писател, чиято книга има тираж сто и петдесет бройки. Сега вече на екрана се виждаше Пипо Рагонезе, политически коментатор в същата телевизия. Каза, че иска да говори за подлото тунизийско нападение срещу нашия моторен риболовен кораб, който мирно е ловял риба в наши териториални води, тоест в свещената земя на родината. Със сигурност не беше земя, защото се касаеше за море, но винаги си оставаше родина. Едно не толкова малодушно правителство като настоящото, което беше в ръцете на крайната левица, щеше със сигурност да реагира твърдо на провокация, която…

Монталбано загаси телевизора.

* * *

Нервността, която го обзе заради „умното решение“ на Якомуци, не даваше никакъв знак, че скоро ще премине. Седнал на обърнатата към плажа веранда, гледайки морето под лунната светлина, изпуши три цигари една след друга. Може би гласът на Ливия щеше да го успокои поне да успее да си легне и да заспи.

— Ало, Ливия, как си?

— Горе-долу.

— Имах тежък ден.

— Ах, така ли?

Какво й ставаше на Ливия? След това си спомни, че телефонният им разговор от сутринта не свърши добре.

— Обаждам ти се, за да ти поискам прошка за моята грубиянщина. И не само за това… Ако знаеш само колко ми липсваш… — заподозря, че прекалява.

— Наистина ли ти липсвам?

— Да, много.

— Слушай, Салво, в събота сутринта ще взема самолета и малко преди обяд ще съм във Вигата.

Изпадна в потрес, само Ливия му липсваше в този момент.

— Ама не, любов моя, за теб това е такова неудобство…

Но когато Ливия се заинатеше, ставаше по-лоша и от калабрийка. Беше му казала „събота сутринта“ и в събота сутринта щеше да дойде. Монталбано си напомни, че на следващия ден трябва да се обади на началника на полицията. Сбогом, макарони със сепия и черен секрет от жлезата й!

* * *

Към единайсет часа на следващата сутрин, тъй като в полицейското управление не се случваше нищо, комисарят мързеливо пое по „Салита Гранет“. Първият магазин на улицата беше хлебарница, която си беше там от шест години. Хлебарят и неговият помощник, да, бяха разбрали, че господинът, който имаше офис на номер двайсет и осем, е бил убит, но не го познаваха и никога не го бяха виждали. Не беше възможно, затова Монталбано стана по-настоятелен с въпросите си, като все повече придобиваше изражението на ченге, докато най-накрая си даде сметка, че за да отиде от дома си до офиса, господин Лапекора е минавал по обратната страна на улицата. И наистина, в магазина за хранителни стоки, който се намираше на номер двайсет и шест, го познаваха — и още как! — горкият господин Лапекора. Познаваха дори тунизийката, как се казваше, Карима, красива жена, като между собственика и неговите продавачи прелетяха няколко намигвания и усмивчици. О, боже, не можеха да гарантират с главата си за това, но комисарят щеше да ги разбере, че едно толкова хубаво момиче, сама в офиса с мъж като горкия господин Лапекора, на когото годинките изобщо не му личаха… Да, имаше племенник, нахален и надменен човек, който често оставял колата си направо прилепена към вратата на магазина и веднъж госпожа Мичике, която тежи сто и петдесет кила, останала заклещена между автомобила му и вратата на магазина… Не, номера на колата — не. Ако беше като тези от едно време, в които ПА означаваше Палермо, а МИ — Милано, отговорът им щеше да е съвсем друг.

В третия и последен магазин на „Салита Гранет“ се продаваха електроуреди. Господин Анджело Дзирконе, собственикът — както указваше табелата, стоеше зад тезгяха и четеше вестник. Разбира се, че познавал горкия човечец, магазинът му бил там от десет години. Когато господин Лапекора минавал, напоследък само в понеделник, сряда и петък, винаги поздравявал. Бил толкова добър човек. Да, виждали дори и тунизийката, красива жена. Да, също и племенника понякога. Племенникът и приятеля на племенника.

— Какъв приятел? — попита стреснатият изведнъж Монталбано.

Оказа се, че господин Дзирконе бил виждал този негов приятел поне три пъти: идвал е с племенника и заедно с него е влизал на номер двайсет и осем. Трийсетгодишен, русоляв, по-скоро дебеличък. Повече от това не можеше да му каже. Номерът на колата? Бъзикате ли се с мен? С тези номера, от които не се разбира дали са на турчин, или на християнин? Беемве, сив металик и само дума, добавена в повече, ще се окаже измислена.

Комисарят позвъни на вратата на офиса. Никой не дойде да му отвори, защото Галуцо, който стоеше зад вратата, очевидно мислеше как по-правилно да реагира.

— Монталбано съм.

Вратата незабавно се отвори.

— Тунизийката все още не се е появявала — каза Галуцо.

— Няма и да се появи. Галуцо, ти имаше право.

Полицаят объркано наведе очи.

— Кой е съобщил новината?

— Господин Якомуци.

Галуцо се беше организирал добре, за да му минава по-бързо времето. Присвоил си беше купчината със стари броеве от „Ил венерди ди република“, които господин Лапекора беше събирал надлежно на един от рафтовете в шкафа, този с най-малко папки в него. Беше ги разпръснал на бюрото и търсеше страниците, на които представяха голи или по-малко голи жени. Като му беше омръзнало да ги гледа, беше започнал да решава кръстословицата в някакво пожълтяло списание.

— Цял ден ли ще трябва да стоя тук? — попита натъжено той.

— Мисля, че да, трябва да се стегнеш. Слушай, аз отивам оттатък, ще се възползвам от банята на господин Лапекора.

Не му се случваше често да има позив извън определеното време, може би ядът, който го обзе предната вечер, виждайки Якомуци да се прави на палячо по телевизията, беше променил ритъма на храносмилането му.

Седна на тоалетната чиния, изпусна ритуалната си въздишка на облекчение и точно в този момент мисълта му се фокусира върху нещо, което беше видял няколко минути преди това и на което не беше отдал никакво значение.

Скочи на крака, затича се към съседната стая, държейки с едната си ръка наполовина смъкнатите си гащи и панталони.

— Не мърдай! — заповяда на Галуцо, който от уплаха пребледня като мъртвец и инстинктивно вдигна ръцете си нагоре.

Ето я там, точно до лакътя на Галуцо, една удебелена черна буква Р, старателно изрязана от някоя вестникарска страница. Не, не от вестник, от списание, защото хартията беше гланцирана.

— Какво става? — успя да произнесе Галуцо.

— Може би всичко, но може и нищо — отговори комисарят, като че ли беше Сибилата от Куме[1].

Вдигна си панталоните, закопча колана, като забрави дюкяна си отворен, и взе телефона:

— Извинете, че ви безпокоя, госпожо. На коя дата казахте, че сте получили първото анонимно писмо?

— На тринайсети юни миналата година.

Благодари и затвори телефона.

— Помогни ми, Галуцо. Да прегледаме всички броеве от това списание и да видим дали липсват страници.

Намериха това, което търсеха: броя от седми юни, единствения от този месец, от който бяха откъснати две страници.

— Да продължаваме напред — каза комисарят.

В броя от трийсети юли липсваха две страници, същото беше и с броя от първи септември.

Трите анонимни писма бяха съставени там, в офиса.

— С твое позволение — каза вежливо Монталбано.

Галуцо го чу да си пее в тоалетната.

Бележки

[1] Пророчица от епохата на Древния Рим. — Б.р.