Андреа Камилери
Крадецът на закуски (3)

(Комисарят Монталбано се вбесява)

Серия
Инспектор Монталбано (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il ladro di merendine, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

3

— Какво мога да ви сервирам днес?

— Какво имаш?

— Това, което искате, за предястие.

— Никакво предястие, нямам намерение да се тъпча.

— За основно приготвих бяла туна в сладко-кисел сос и мерлуза с пастет от аншоа.

— Ти на голямата кулинария ли си се отдал, Кало?

— Понякога ми минава през ум, обзема ме желание.

— Донеси ми изобилна порция мерлуза. А докато чакам, ми дай и една хубава порция ордьовър с морски дарове.

Обзе го съмнение. Това леко хапване ли щеше да бъде? Отказа се от отговора и отвори вестника. Икономическата маневричка, която правителството щеше да направи, нямаше да е за петнайсет, а за двайсет милиарда лири. Със сигурност щеше да има увеличение на цените, сред които тези на бензина и на цигарите. Безработицата в Южна Италия беше достигнала до цифра, която хората предпочитаха да не научават. Легистите от Северна Италия след фискалната стачка бяха решили да изгонят префектите, което беше и първата крачка към отделянето. Трийсетина момчета от някакво село, близо до Неапол, бяха изнасилили етиопско момиче. Селището ги защитаваше, защото негърката не само че била черна, но също и проститутка. Едно момченце на осем години се беше обесило. Арестувани бяха трима разпространители на дрога, чиято средна възраст беше дванайсет години. Двайсетгодишен си беше пръснал мозъка, играейки на руска рулетка. Някакъв ревнив осемдесетгодишен…

— Ето предястието.

Монталбано си отдъхна, защото след още някоя такава новина щеше да му премине апетитът. После дойдоха осемте парчета мерлуза, наистина порция за четирима. Мерлузата цвърчеше от радост, защото беше приготвена по божествен начин. Още с усещането на аромата му ястието разкриваше своето съвършенство, което беше постигнато чрез точното количество галета и деликатното съотношение между аншоа и разбито яйце.

Поднесе към устата си първата хапка, но не я глътна веднага. Остави вкусът приятно и напълно да се разпространи по езика и небцето, за да могат те изцяло да си дадат сметка за дара, който им беше поднесен. Преглътна залъка си и пред масата му се появи Мими Ауджело.

— Седни.

Мими Ауджело седна.

— И аз ще ям.

— Прави каквото искаш. Но не говори, казвам ти го като брат, а и в твой интерес е да не говориш за нищо на света. Ако ме прекъснеш, докато ям тази мерлуза, съм способен да те заколя.

— Донеси ми спагети с миди — каза съвсем безразлично Мими на Калоджеро, който минаваше покрай тях.

— С доматен сос или не?

— Без сос.

Докато чакаше, Ауджело си присвои вестника на комисаря и започна да чете. Спагетите дойдоха точно когато, за щастие, Монталбано беше приключил с мерлузата, защото Мими посипа обилно порцията си с пармезан. О, боже! Дори една хиена, дето е хиена и се храни с мърша, би повърнала при идеята за спагети с миди, поръсени с пармезан!

— Как се представи пред началника на полицията?

— Какво означава това?

— Искам само да знам дали на началника си близал задника, или топките му?

— Ама какви работи ти минават през главата?

— Мими, познавам те. Ти си се вкопчил веднага в случая с простреляния с картечен откос тунизиец, за да се прочуеш.

— Изпълних само дълга си, защото ти беше неоткриваем.

Пармезанът му се стори малко, добави още две лъжици, а отгоре настърга малко чер пипер.

— А в кабинета на префекта как влезе, лазейки?

— Салво, трябва да престанеш.

— И защо? След като не пропускаш да ме наклепаш пред началниците!

— Аз? Да те клепам пред началниците? Салво, ако наистина исках да го направя, за четирите години, в които работим заедно, в този момент ти вече трябваше да ръководиш най-забитото полицейско управление в най-загубеното селце на Сардиния, докато аз щях да съм най-малко заместник-началник на полицията. Ти, Салво, знаеш ли какъв си? Гевгир, през който водата изтича през многото дупки. А аз не правя друго, освен да запушвам колкото се може повече от твоите дупки.

Имаше пълно право и Монталбано, който вече си беше излял душата, смени тона:

— Поне ме информирай.

— Направих рапорта, там е описано всичко. Моторен риболовен кораб „Сантопадре“ от Мадзара дел Вало, плаващ в открито море, с шест души екипаж, от които единият тунизиец, който за пръв път се качва на палубата, горкичкият. Обичайният сценарий, какво да ти кажа… Катерът на бреговата охрана на Тунис им заповядва да спрат, но риболовният кораб не се подчинява и онези стрелят. Този път обаче нещата са се развили по по-различен начин, защото е убит по грешка човек, и най-огорчени от това ще бъдат тунизийците. Защото тях ги интересува само да задържат риболовния кораб и да поискат от собственика му, който преговаря с тунизийското правителство, цяла лодка с пари, за да го пуснат.

— А нашето?

— Нашето какво?

— Нашето правителство няма ли да се намеси?

— За бога! Трябва да изгуби безкрайно много време, за да разреши въпроса по дипломатически път. А разбираш ли, че колкото повече риболовният кораб стои задържан, толкова по-малко печели собственикът му!

— Ама от цялата тази работа какво влиза в джоба на тунизийския екипаж?

— Получават комисиони, както общинските полицаи в някои наши градове. Неофициално обаче. Капитанът на „Сантопадре“, който вероятно е и собственик на кораба, казва, че го е атакувал „Рамех“.

— Какво е това?

— Тунизийски катер, чието име е „Рамех“ и е под командването на някакъв офицер, който се държи като истински пират. Тъй като този път има убит, нашето правителство ще бъде принудено да се намеси. Префектът поиска много подробен рапорт.

— Защо дойдоха да ни досаждат на нас, вместо да се върнат в Мадзара?

— Тунизиецът не е умрял на място, а пристанището във Вигата е било най-близкото, но горкият човечец не е устискал.

— Поискали ли са помощ?

— Да. От катера „Светкавица“, онзи, който винаги е закотвен на нашето пристанище.

— Какво каза, Мими?

— Какво съм казал?

— Каза: „е закотвен“. Може би си го написал и в рапорта до префекта. Представи си само, онзи какъвто е дребнав! Със собствените си ръце си се прецакал, Мими.

— И как трябваше да го напиша?

— Акостирал, Мими. „Закотвен“ означава, че е в открито море. Разликата е фундаментална.

— О, боже!

Беше ясно, че префектът Дитрих, от Болцано, не можеше да различи рибарска лодка от крайцер, но Ауджело се беше хванал и Монталбано се забавляваше.

— Хайде, прояви смелост. Как приключиха нещата?

— Нямало и петнайсет минути, и катерът „Светкавица“ пристигнал на мястото, но след като бил вече там, не видял нищо. Кръстосал наоколо, но никакъв резултат. Това е всичко, което бреговата охрана е чула по радиостанцията. При всички положения тази нощ катерът ще се върне и ще се разберат повече подробности около случката.

— Хъм! — отрони изпълненият със съмнение комисар.

— Какво има?

— Не разбирам само нас и нашето правителство какво ни засяга, ако тунизийците убият тунизиец.

Мими Ауджело го погледна със зяпнала уста.

— Салво, аз може би от време на време изричам по някоя щуротия, но когато ти ги изстрелваш, са направо по-зле и от канонада.

— Хъм! — повтори Монталбано, недотам убеден, че е издумал някаква щуротия.

— А за мъртвия тук, онзи в асансьора, какво ще ми кажеш?

— Нищо няма да ти кажа. Този мъртвец е мой. Ти взе ли си убития тунизиец? Тогава аз ще си взема този от Вигата.

„Надявам се времето да се оправи — помисли Ауджело. — Иначе с този тук кой ли ще се бори?“

* * *

— Ало, комисар Монталбано? Аз съм Марнити.

— Кажете, майоре.

— Исках да ви уведомя, че нашето командване реши, при това с право по мое мнение, че със случая с риболовния кораб ще се заеме бреговата охрана от Мадзара. Затова „Сантопадре“ трябва незабавно да отплава. Вие имате ли да правите още огледи по плавателния съд?

— Не мисля. Считам обаче, че ние също трябва да се съобразим с мъдрата разпоредба на вашето командване.

— Не смеех да ви го подскажа.

* * *

— Монталбано съм, господин началник. Моля да ме извините, ако…

— Новини?

— Не, нищо. Става дума за една, как да кажа, процедурна подробност. Току-що ми се обади майор Марнити от бреговата охрана и ме информира, че тяхното командване е наредило разследването за простреляния при автоматичен огън тунизиец да се премести в Мадзара. Затова се питам дали ние…

— Разбрах, Монталбано. Мисля, че имате право. Ще се обадя незабавно на колегата си от Трапани, за да му кажа, че ние се освобождаваме от разследването. Струва ми се, че в Мадзара има един много свестен заместник-началник на тамошната дирекция на полицията. Да се нагърбят с всичко те. Вие лично ли се занимавахте с този случай?

— Не, моят заместник, господин Ауджело.

— Уведомявам ви, че протоколът от аутопсията и балистичната експертиза ще изпратим в Мадзара. Копие от тях ще отиде и при господин Ауджело.

* * *

Отвори с ритник вратата на стаята на Мими Ауджело, протегна дясната си ръка, стисна юмрук и постави лявата си ръка напряко върху дясната.

— Хац, Мими.

— Какво означава това?

— Означава, че разследването за мъртвия на рибарския кораб се прехвърля в Мадзара. Ти оставаш с празни ръце, а аз ще си държа моя убит от асансьора. Едно на нула.

Почувства се в по-добро настроение. В действителност вятърът беше утихнал, а небето започваше да се прояснява.

Към три следобед полицай Гало, изпратен да охранява апартамента на покойния Лапекора в очакване на вдовицата му, видя вратата на дом Куликия да се отваря. Счетоводителят се приближи към полицая и му съобщи на един дъх:

— Съпругата ми заспа.

Гало не знаеше какво да каже, след като чу новината.

— Аз съм Куликия, комисарят ме познава. Яли ли сте нещо?

Гало, чиито черва къркореха, тоест изпитваше силен глад, от който стомахът му се свиваше, кимна с глава отрицателно.

Счетоводителят влезе вкъщи и след малко се върна с чиния, в която имаше хлебче, дебело парче кашкавал, пет парченца салам и чаша вино.

— Това е бяло вино „Корво“. Купи ми го комисарят.

Върна се след около половин час.

— Донесох ви и вестник, с него по-бързо минава времето.

В седем и половина вечерта, като по сигнал, не остана балкон или прозорец от страната на кооперацията, на която се намираше входната врата, на които да няма хора, чакащи завръщането на госпожа Антониета Палмизано, все още незнаеща, че е станала вдовицата Лапекора. Представлението щеше да бъде разделено на две действия.

Първо действие: госпожа Палмизано, слязла от автобуса от Фиака, този в седем и двайсет и пет, щеше да се появи пет минути по-късно в началото на улицата, показвайки на всички своята обичайна и отблъскваща скромност, без дори да й мине през ум, че не след дълго бомба ще избухне над главата й. Това първо действие беше необходимо, за да може да се насладиш по-добре и на второто (след бързото преместване на зрителите от прозорците и балконите на стълбищните площадки), което се състоеше в това да чуе от полицая на пост причината, поради която нямаше да може да влезе в апартамента си. Тогава вече вдовицата Лапекора щеше да започне като Магдалина да си скубе косите, надавайки писъци, да се бие по гърдите, напразно възпирана от изказващите й съболезнования, които щяха бързо да се притекат.

Представлението обаче не се проведе.

Частният охранител и съпругата му си казаха, че няма да е справедливо горката госпожа Палмизано да научи за убийството на мъжа си от някаква чужда уста. Облечени за случая с тъмносив костюм — той, и черно костюмче — тя, те я причакаха близо до спирката на автобуса. Когато госпожа Антониета слезе, застанаха пред нея, съчетавайки израженията на лицата си с цвета на дрехите си: сиво — той, черно — тя.

— Какво става? — попита разтревожено госпожа Антониета.

Няма сицилианска жена от което и да е съсловие, благородно или селско, която след като е минала петдесетте, да не очаква най-лошото. Кое най-лошо? Каквото и да е, но винаги най-лошото. Госпожа Антониета спази правилото:

— Със съпруга ми ли се е случило нещо?

Тя правеше всичко необходимо, та на Козентино и половинката му не им остана друго, освен да изпълнят второстепенните си роли, разпервайки безутешно ръце.

На това място госпожа Антониета изтърси нещо, което според логиката не трябваше да казва:

— Убили ли са го?

Съпрузите Козентино пак разпериха широко ръце. Вдовицата се олюля, но се задържа върху краката си.

Затова показалите се по прозорците и балконите присъстваха само на разочароващата сцена, в която госпожа Лапекора, между господин и госпожа Козентино, говореше спокойно. Обясняваше им с изобилие от подробности за операцията, която сестра й беше претърпяла във Фиака.

В пълно неведение за това, което се беше случило, полицаят Гало, когато чу в седем и трийсет и пет асансьорът да спира на етажа, се надигна от стълбата, на която беше седнал, преговаряйки си онова, което трябваше да каже на горката жена, и направи крачка напред. Вратата на асансьора се отвори, но оттам излезе някакъв господин.

— Джузепе Козентино, частен охранител. Тъй като госпожа Лапекора трябва да изчака, ще я настаня у дома. Вие уведомете комисаря. Аз живея на шестия етаж.

* * *

Апартаментът на Лапекора беше съвършено подреден. Трапезария с хол, спалня, кабинет, кухня и баня: нищо, което да не е на мястото си. На масата в кабинета беше портфейлът на покойника с всичките документи в него и сто хиляди лири. Монталбано си каза, че следователно Аурелио Лапекора се е приготвил да излиза, за да отиде на място, на което не му трябваха нито документи, нито пари. Седна на стола, който беше зад бюрото, и отвори едно след друго чекмеджетата в него. В първото вляво имаше печати, стари писма, адресирани до фирма „Аурелио Лапекора — внос-износ“, моливи, химикалки, гуми за изтриване, марки извън обращение и две връзки ключове. Вдовицата обясни, че това са дубликатите на ключовете за дома им и офиса. В долното чекмедже — само пожълтели писма, завързани с канап. Първото чекмедже вдясно обаче пазеше изненада: в него имаше нов пистолет „Берета“ с два резервни пълнителя и пет кутии с муниции. Господин Лапекора е могъл, ако е искал, да направи масово избиване. В последното чекмедже се мъдреха лампички, ножчета за бръснене, кълбета канап и ластици.

Комисарят каза на Галуцо, който беше заместил Гало, да занесе в полицейското управление оръжието и боеприпасите.

— Провери след това дали пистолетът е бил законно притежаван.

В кабинета се усещаше някакъв натрапчив дъх на подпалена слама, въпреки че веднага щом влезе, комисарят отвори широко прозореца.

Вдовицата беше отишла да седне на фотьойла в хола. Изглеждаше напълно безразлична, все едно се намираше в чакалнята на гара в очакване на влака.

Монталбано седна в другия фотьойл. В този момент на вратата се позвъни и госпожа Антониета се надигна инстинктивно, но комисарят направи жест, с който я спря.

— Галуцо, отиди ти.

Отвори вратата, чу се мърморене и после полицаят се върна:

— Има някакъв отвън, който казва, че живее на шестия етаж. Иска да говори с вас. Каза също, че е частен охранител.

Козентино беше облякъл униформата си, беше време да отива на работа.

— Извинете ме, че ви безпокоя, но тъй като ми дойде на ум едно нещо…

— Казвайте.

— Вижте, госпожа Антониета, едва слязла от автобуса, като разбра, че мъжът й е мъртъв, веднага ни попита дали е убит. И така, ако на мен ми кажат, че жена ми е мъртва, ще си помисля за всичко друго, от което може да е умряла, но не и че са я убили. Освен ако преди това не съм обмислял евентуално тази възможност. Не знам дали добре се изразих.

— Много добре се изразихте. Благодаря — каза Монталбано и се върна в хола. Госпожа Лапекора изглеждаше като препарирана. — Госпожо, имате ли деца?

— Да.

— Колко?

— Едно.

— Тук ли живее?

— Не.

— Какво работи?

— Лекар е.

— На колко години е?

— Трийсет и две.

— Ще трябва да го уведомите.

— Ще го направя.

Гонг. Край на първия рунд. При подновяването на двубоя вдовицата поде инициативата.

— Застреляли ли са го?

— Не.

— Удушили ли са го?

— Не.

— Ами как са успели да го убият в асансьора?

— С нож.

— Кухненски?

— Вероятно.

Госпожата се изправи и отиде в кухнята, а комисарят я чу да отваря и затваря едно чекмедже, след това се върна и седна отново.

— Оттам не липсва нищо.

Комисарят премина в контранастъпление.

— Защо си помислихте, че този нож може да е ваш?

— Просто така.

— Какво прави съпругът ви вчера?

— Това, което правеше всяка сряда. Отиде в офиса. Ходеше в понеделник, сряда и петък.

— Какво му беше работното време?

— Сутрин от десет до един, идваше да се нахрани, почиваше си малко и се връщаше в три и половина до шест и половина.

— Вкъщи какво правеше?

— Настаняваше се пред телевизора и там си оставаше.

— А в дните, в които не ходеше в офиса?

— По същия начин седеше пред телевизора.

— Значи, тази сутрин, с оглед на това, че е четвъртък, съпругът ви е трябвало да си остане вкъщи?

— Точно така.

— Вие имате ли представа къде е трябвало да отиде?

— Не ми каза нищо.

— Когато излязохте от вкъщи, съпругът ви буден ли беше, или спеше?

— Спеше.

— Не ви ли се струва странно, че веднага щом сте излезли, съпругът ви изведнъж се е събудил, приготвил се е бързешком и…

— Може да са му се обадили.

Чиста точка в полза на вдовицата.

— Вашият съпруг имаше ли все още много служебни дела?

— Сделки? От години беше приключил с търговската си дейност.

— Тогава защо е ходил редовно в офиса?

— Когато го питах, ми отговаряше, че ходи, за да брои мухите. Така казваше той.

— Значи, госпожо, вие твърдите, че вчера, след като съпругът ви се е върнал от офиса вкъщи, не се е случило нищо неестествено?

— Нищо. Поне до девет вечерта.

— Какво е станало след девет вечерта?

— Взех две успокоителни хапчета. И съм заспала толкова дълбоко, че дори и къщата да се беше срутила, нямаше да отворя очи.

— Следователно, ако на господин Лапекора някой му се е обадил или го е посетил след девет часа вечерта, вие не сте могли да разберете.

— Разбира се.

— Съпругът ви имаше ли врагове?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Приятели?

— Един. Кавалер Пандолфо. Чуваха се по телефона във вторник и отиваха да си говорят в кафене „Албанезе“.

— Госпожо, вие имате ли някакви подозрения кой би могъл да е…

Беше прекъснат.

— Подозрение — не. Сигурност — да.

Монталбано направо подскочи на стола, а Галуцо каза: „Бре!“, но полугласно.

— И кой ли би могъл да е?

— Кой е бил ли, комисарю? Неговата любовница. Казва се Карима. Тунизийка. Срещаха се в офиса — в понеделник, сряда и петък. Курвата ходеше там с извинението, че трябва да чисти.