Андреа Камилери
Крадецът на закуски (18)

(Комисарят Монталбано се вбесява)

Серия
Инспектор Монталбано (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il ladro di merendine, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

18

Монталбано отдели повече от половин час, за да си изяде барбуните — било защото искаше да им се наслади, тъй като те го заслужаваха, било за да създаде впечатление у полковника, че за това, което би могъл да му каже, не му пука изобщо, ама изобщо. Не му предложи дори чаша вино, държеше се, все едно бе сам, и дори веднъж звучно се оригна. От своя страна Лоенгрин Пера, след като седна, повече не помръдна, като се ограничи да се взира в комисаря със змийските си очички. Едва след като Монталбано си изпи чашката с кафе, полковникът започна да говори:

— Със сигурност сте разбрали защо съм дошъл при вас.

Комисарят стана, отиде в кухнята, остави чашката в мивката и се върна.

— Играя с открити карти — продължи тогава полковникът, — може би с вас това е най-добрият начин. Затова поисках да използвам тази кола, за която вие цели два пъти правихте запитване, за да узнаете данните на собственика й — извади от джоба си два листа, в които Монталбано разпозна факсовете, които беше изпратил на служба „Гражданска регистрация на МПС“. — Само че вече знаехте чия собственост е тази кола, защото със сигурност началникът на полицията вероятно ви е бил казал, че това е засекретен номер. И така, след като въпреки всичко сте изпратили тези факсове, те трябва да означават повече от обикновено запитване за информация, колкото и непредпазливо да е то. Затова се убедих, поправете ме, ако греша, че желаете по някакви ваши съображения ние да излезем на светло. И ето ме тук, задоволихме желанието ви.

— Ще ми позволите ли за миг? — попита го Монталбано и без да дочака отговора му, се надигна, излезе, отиде в кухнята и се върна с купа, в която имаше огромно количество замразен сладолед „Сицилианска касата“[1].

Полковникът се приготви с олимпийско спокойствие да го изчака да си изяде и сладоледа.

— Продължавайте нататък — каза му любезно комисарят. — Така не мога да го ям, трябва да го изчакам малко да се разтопи.

— Преди да продължа нататък — подхвана отново полковникът, който очевидно имаше здрави нерви, — ми позволете едно уточнение. Във вашия повторен факс намеквате за убийството на жена на име Айша. Ние нямаме нищо общо с тази смърт. Касае се само за нещастен случай. Ако се налагаше да я елиминираме, щяхме да го направим веднага.

— Не се и съмнявам. Много добре го бях разбрал.

— Тогава защо във вашия факс сте написали нещо различно?

— За да извадя коза.

— Така е. Чели ли сте записките и изказванията на Мусолини?

— Не са сред моите предпочитани четива.

— В една от последните си записки Мусолини твърди, че с народа трябва се отнасяш както с магарето — с тояга и с морков.

— Мусолини както винаги е оригинален! Знаете ли какво?

— Кажете.

— Същото изречение казваше и дядо ми, който беше недодялан човек, селянин, но той, тъй като не беше Мусолини, се позоваваше само на магарето.

— Мога ли да продължа в този преносен смисъл?

— Разбира се!

— Факсовете ви, успехът ви да убедите колегата си Валенте от Мадзара да разпита капитана на риболовния кораб и шефа на кабинета на префекта, както и други факти бяха вашите удари с пръчката, за да ни изкарате от бърлогата.

— А морковът къде е?

— Съдържа се в изявленията ви по време на пресконференцията след ареста на госпожа Лапекора за убийството на съпруга й. Да, там със сигурност можехте да ни въвлечете насила, но не пожелахте да го направите и старателно ограничихте това престъпление в границите на ревността и алчността. Но този морков беше заплашителен, той казваше…

— Полковник, съветвам ви да оставите метафорите, стигнахме до говорещия морков.

— Съгласен съм. С тази пресконференция искахте да ни накарате да разберем, че разполагате и с други факти, които за момента не желаете да извадите на показ. Така ли е?

Комисарят протегна лъжицата си към сладоледа, напълни я и я поднесе към устата си.

— Все още е твърд — съобщи на Лоенгрин Пера.

— Отчайващ човек сте — уточни полковникът, но продължи, — така или иначе, за да свалим картите на масата, искате ли да ми разкажете всичко, което знаете за този случай?

— Какъв случай?

— Убийството на Ахмед Муса.

Беше успял да го накара да каже открито това име, надлежно регистрирано върху лентата на видеокамерата.

— Не.

— И защо?

— Защото обожавам да слушам гласа ви.

— Може ли да ми дадете чаша вода?

Привидно Лоенгрин Пера беше съвършено спокоен и владеещ се, но, разбира се, вътрешно се приближаваше до точката на кипене. Въпросът за водата беше ясен сигнал за това.

— Идете да си налеете в кухнята.

Докато полковникът се занимаваше с чашата и чешмата, Монталбано, който виждаше гърба му, забеляза издутината под сакото му на височината на десния седалищен мускул. Възможно ли е джуджето да беше въоръжено с пистолет, два пъти по-голям от него? Реши да остане нащрек и приближи до себе си много наточения нож, който му служеше да си реже хляб.

— Ще бъда кратък и ясен — направи въведение Лоенгрин Пера, като седна и избърса устата си с малка извезана кърпичка като пощенска марка. — Преди малко повече от две години нашите колеги от Тунис ни предложиха да им сътрудничим в деликатна операция, целяща неутрализирането на опасен терорист, чието име вие току-що ме накарахте да повторя.

— Простете — каза Монталбано, — но аз имам беден речник. Под „неутрализиране“ имате предвид физическото му унищожаване ли?

— Наречете го както искате. Консултирахме се, разбира се, с нашите началници и ни беше заповядано да не им сътрудничим. Но няма и месец след това се оказахме в твърде неприятна ситуация — наложи се да поискаме помощ от нашите тунизийски приятели!

— Какво съвпадение! — възкликна Монталбано.

— Така е. Без да го обсъждат, те се отзоваха на поисканата помощ и така се оказа, че ние имаме морален дълг към тях…

— Не! — извика Монталбано.

Лоенгрин Пера подскочи.

— Какво има?

— Казахте „морален“ — каза Монталбано.

— Както желаете, тогава да го наречем само дълг, без прилагателни, така устройва ли ви? Извинете ме, но преди да продължа, трябва да проведа един телефонен разговор, за малко щях да забравя.

— Моля — каза комисарят, посочвайки му телефона.

— Благодаря ви, но имам мобилен.

Лоенгрин Пера не беше въоръжен, издутината под сакото на задника му се получаваше от телефонния апарат. Набра номера така, че Монталбано да не може да го види:

— Ало? Пера се обажда. Всичко е наред, говорим си. — Загаси мобилния си телефон и го остави на масата. — Нашите колеги от Тунис бяха открили, че от години любимата сестра на Ахмед, Карима, живее в Сицилия и заради естеството на работата си има голям кръг от познати.

— Голям — не — поправи го Монталбано, — подбран — да. Беше уважавана курва, вдъхваща доверие.

— Дясната ръка на Ахмед — Фахрид, предложи на своя шеф да отвори оперативна база в Сицилия, използвайки именно Карима. Ахмед имаше голямо доверие на Фахрид, като изобщо не подозираше, че неговата дясна ръка е купен от тунизийските тайни служби. Подпомогнат дискретно от нас, Фахрид дойде и осъществи контакт с Карима, която след прецизен подбор на клиентите си избра Лапекора. Може би със заплахата, че ще разкрие връзката им на съпругата му, Карима принуди Лапекора да възобнови дейността на старата си фирма за внос-износ, която се оказа отлично прикритие. Фахрид можеше да комуникира с Ахмед, пишейки шифровани търговски писма на някаква измислена компания в Тунис. Между другото, вие казахте на пресконференцията, че Лапекора е написал анонимните писма на съпругата си, за да саморазобличи любовната си история. Защо?

— Защото е бил подушил, че има нещо съмнително в тази история.

— Мислите ли, че е подозирал каква е истината?

— Как не! Най-много да си е помислил за трафик на наркотици. Ако беше открил, че се намира в центъра на международна интрига, щеше да умре на място.

— Аз съм на същото мнение. За известно време нашата задача беше да обуздаваме тунизийското нетърпение, но искахме да сме сигурни, че след като веднъж стръвта е във водата, рибата ще я захапе.

— Извинете ме, но кой е бил младият блондин, който понякога се е движел с Фахрид?

Полковникът го погледна с възхищение:

— И това ли знаете? Един от нашите хора, който от време на време отиваше да провери как се развиват нещата.

— И щом е бил там, е чукал и Карима.

— Това са неща, които се случват. Най-накрая Фахрид убеди Ахмед да дойде в Италия, подтиквайки го да прозре възможността за спазаряване на голям товар с оръжия. Все така чрез нашето невидимо покровителство Ахмед Муса пристигна в Мадзара, следвайки инструкциите на Фахрид. Капитанът на риболовния кораб, под натиска на шефа на кабинета на префекта, склони да качи Ахмед на борда си, тъй като срещата между него и въображаемия трафикант на оръжие трябваше да се осъществи в морето. Ахмед Муса попадна в мрежата без никакви съмнения от негова страна, дори си запали цигара, както му беше казано да направи, за да може да бъде разпознат по-добре. Комендатор Спадача обаче, шефът на кабинета на префекта, беше направил голяма грешка.

— Не е предупредил капитана, че не става дума за нелегална среща, а за засада — каза Монталбано.

— Може и така да се каже. Капитанът, както му беше наредено да направи, изхвърля във водата документите на Ахмед и си разделя с екипажа седемдесетте милиона лири, които той е имал в джоба си. След това, вместо да се върне в Мадзара, променя курса, защото се страхува от нас.

— Тоест?

— Вижте, ние бяхме отдалечили нашите катери от мястото на действието и капитанът го знаеше. Помислил си е обаче, че ако нещата продължават така, е възможно по пътя на връщане да се натъкне на нещо като някоя торпила, мина или на самия катер, който, потапяйки го, ще направи така, че следите от операцията да изчезнат. Затова пристига във Вигата, като предизвиква обърканата ситуация.

— Правилно ли е видял нещата?

— В какъв смисъл?

— Имало ли е някого или нещо, което да причаква риболовния кораб?

— Хайде, Монталбано! Щяхме да направим безполезна касапница.

— Вие правите само полезни касапници, нали? И как мислите да спечелите мълчанието на екипажа?

— С тоягата и моркова, ако трябва да цитирам отново автора, който не е сред предпочитаните от вас. При всички положения онова, което трябваше да кажа, го казах.

— А, не — каза Монталбано.

— Какво означава „не“?

— Означава, че не е всичко. Вие ловко ме изведохте в открито море, но аз не съм забравил за тези, които са останали на сушата. Например Фахрид. Чрез някой свой информатор разбира, че Ахмед е бил убит, но риболовният кораб, необяснимо за него, е акостирал във Вигата. Това го разтревожва. При всички положения трябва да пристъпи към втората част от задачата, която му е възложена. Тоест да неутрализира, както вие казвате, Лапекора. Когато пристига обаче на входната врата на жилищната сграда, където живее Лапекора, открива с удивление и тревога, че някой друг го е изпреварил. Тогава се е изплашил.

— Моля?

— Изплашва се и вече не знае къде се намира. По същия начин както капитана на риболовния кораб започва да се бои, че зад цялата тази работа стоите вие. Според него сте започнали да премахвате всички онези, които по един или друг начин са замесени в случая. Може би за миг дори го обзема съмнението, че Карима е очистила Лапекора. Не знам дали сте наясно, но Карима по заповед на Фахрид е принудила Лапекора да я скрие в къщата си, защото той не е искал в тези решителни часове Лапекора да измъдри някое остроумие. Фахрид обаче не е знаел, че Карима, след като е приключила със задачата си, се е върнала у дома. При всички случаи по някое време онази сутрин Фахрид се е срещнал с Карима и двамата, изглежда, са имали жестока разправия, по време на която той й е разкрил за убийството на брат й. Карима се е опитала да избяга. Не е успяла и е убита. Впрочем така или иначе тя е трябвало да бъде убита, когато всичко се е забравело след известно време.

— Както предчувствах — каза Лоенгрин Пера, — разбрали сте всичко. Сега ви моля да размислите, защото и вие като мен сте верен и предан слуга на нашата държава. И така…

— Заврете си я отзад — каза тихо Монталбано.

— Не разбрах.

— Повтарям: нашата обща държава си я напъхайте в задника. Аз и вие имаме диаметрално противоположни идеи за това какво означава да бъдеш слуга на държавата. На практика служим на две различни държави. Затова, моля, не приравнявайте вашата работа с моята.

— Монталбано, сега започвате да се правите на Дон Кихот ли? Всяка общност има нужда и от хора, които да мият тоалетните. Това обаче не означава, че който мие нужниците, не принадлежи на общността.

Монталбано чувстваше, че ядът му се засилва, само още една дума в повече и тя със сигурност щеше да се окаже погрешна. Протегна ръката си, приближи чинията със сладоледа и започна да го яде. Лоенгрин Пера вече беше свикнал с това и когато Монталбано започна да вкусва от сладоледа, повече не отвори уста.

— Карима е била убита, потвърждавате ли го? — попита го Монталбано след няколкото пълни лъжици.

— За съжаление, да. Фахрид се е уплашил, че…

— Не ме засяга защо. Засяга ме само, че е била убита с благословията на един верен слуга на държавата като вас. Вие как наричате този специфичен казус — неутрализация или убийство?

— Монталбано, не може да се мери с аршина на общия морал…

— Полковник, вече ви предупредих в мое присъствие да не използвате думата морал.

— Исках да кажа, че в някои случаи държавните съображения…

— Достатъчно — каза Монталбано, който беше излапал сладоледа си след няколко гневни гребвания с лъжицата.

След това изведнъж се удари по челото:

— Ама колко е часът?

Полковникът погледна малкия си скъп ръчен часовник, който изглеждаше като детска играчка.

— Станало е два часът.

— Как така Фацио все още не е дошъл? — запита се Монталбано, правейки се на разтревожен. И добави: — Трябва да се обадя по телефона. — Стана, отиде при телефона, който беше на писалището, на два метра разстояние, и заговори на висок глас, така че Лоенгрин Пера да чуе всичко.

— Ало, Фацио? Монталбано съм.

Фацио се затрудни да му отговори, защото беше сънен.

— Комисарю, какво става?

— Ама как, забрави ли за онзи арест?

— Какъв арест? — попита го Фацио в пълно неведение.

— Ареста на Симоне Филеча.

Симоне Филеча беше арестуван точно от Фацио предния ден. В действителност обаче Фацио веднага го разбра:

— Какво трябва да направя?

— Ела до вкъщи, за да ме вземеш с колата, и отиваме да го арестуваме.

— Моята кола ли да взема?

— Не, по-добре една от нашите.

— Идвам веднага.

— Почакай. — Комисарят покри с едната си ръка слушалката и се обърна към полковника: — Още колко имаме?

— Зависи от вас — каза Лоенгрин Пера.

— Да кажем, че трябва да дойдеш при мен след около двайсет минути — каза комисарят на Фацио, — но не преди това. Трябва да приключа разговора си с един приятел — прекъсна връзката и седна.

Полковникът се усмихна.

— След като имаме толкова малко време, тогава направо ми кажете каква ви е цената. И не се обиждайте за израза.

— Струвам малко, много малко — каза Монталбано.

— Слушам ви.

— Само две неща. Искам до седмица да бъде намерен трупът на Карима, но по такъв начин, че безпроблемно да може да бъде идентифициран.

Удар с боздуган по главата щеше да предизвика по-малък ефект за Лоенгрин Пера. Отвори и затвори устичката си, улови с ръчиците си ръба на масата, все едно се страхуваше, че ще падне от стола.

— Защо? — успя да произнесе той с гласа на копринена буба.

— Това си е моя работа — беше непоколебимият и кратък отговор.

Полковникът поклати главица наляво-надясно, а след това обратно, изглеждаше като кукла на пружина.

— Не е възможно.

— Защо?

— Не знаем къде е… погребана.

— И кой го знае?

— Фахрид.

— Фахрид неутрализиран ли е? Знаете ли, че тази дума ми хареса?

— Не, но се върна в Тунис.

— Тогава няма проблем. Влезте във връзка с другарчетата си от Тунис.

— Не — каза решително джуджето. — Играта вече приключи. Нямаме никаква полза да я започваме отново само заради намирането на някакъв труп. Не, не е възможно. Поискайте каквото желаете, но това не може да ви го дадем. А и не виждам смисъл в това.

— Търпение — каза Монталбано и се изправи.

Машинално и Лоенгрин Пера се изправи, но не беше от този тип хора, които лесно се предават.

— Така, само от любопитство, искате ли да ми кажете вашето второ искане?

— Разбира се. Началникът на полицията във Вигата е внесъл предложение за моето повишение като заместник-началник…

— Няма да имаме никаква трудност да накараме когото трябва да бъде прието — каза с облекчение полковникът.

— А да ги накарате да го отхвърлят?

Монталбано чу ясно шума в света на Лоенгрин Пера, който се чупеше и падаше на парчета върху него, и видя, че полковникът се беше прегърбил като човек, който искаше да се отдалечи от внезапна експлозия.

— Вие сте напълно луд! — промърмори полковникът, искрено уплашен.

— Сега ли го забелязахте?

— Слушайте, правете каквото ви е угодно, но аз абсолютно не мога да се съглася с вашето искане да бъде намерен трупът.

— Искате ли да видим как е станал записът? — попита го вежливо Монталбано.

— Какъв запис? — попита смаяно Лоенгрин Пера.

Монталбано отиде към етажерката с книги, надигна се на пръсти, взе видеокамерата и я показа на полковника.

— О, боже! — каза онзи, рухвайки върху един стол, и целият се изпоти. — Монталбано, във ваш интерес е, заклевам ви…

Но змия беше и като змия се държа. Докато изглеждаше, че умолява комисаря да не прави глупости, ръката му бавно се беше преместила и сега се намираше близо до мобилния му телефон. Осъзнаващ факта, че сам не би могъл да се справи, искаше да се обади за подкрепление. Монталбано го остави да се доближи на сантиметър от джиесема си, след това скочи. С едната си ръка направи така, че телефонът да изхвърчи от масата, а с другата удари жестоко в лицето полковника. Лоенгрин Пера полетя през цялата стая, удари гърба си в противоположната стена и се свлече на пода. Монталбано се приближи бавно и както беше видял да правят в някакъв филм за нацисти, смачка с тока на обувката си падналите очилца на полковника.

Бележки

[1] Сладолед, чиито съставки са същите като тези на сладкиша касата. — Б.пр.