Андреа Камилери
Крадецът на закуски (11)

(Комисарят Монталбано се вбесява)

Серия
Инспектор Монталбано (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il ladro di merendine, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

11

— Не е задължително да има връзка — отбеляза заместник-началникът Валенте в края на разказа на Монталбано.

— Щом си на това мнение, направи ми една голяма услуга. Разследвай защо тунизиецът е използвал фалшиво име, а аз ще търся причините за убийството на Лапекора и изчезването на Карима — така всеки ще остане на своето становище. Ако случайно пътищата ни се пресекат, ще се престорим, че не се познаваме, и дори няма да се поздравим. Съгласен ли си?

— Ех, как бързо се засягаш!

Комисар Анджело Томазино, трийсетгодишен мъж с вид на банков касиер — от тези, които броят парите на ръка десет пъти, преди да ти ги дадат, извади асото в подкрепа на своя шеф.

— А пък и не е казано, знаете ли?

— Какво не е казано?

— Че Бен Дхахаб е фалшиво име. Възможно е да се казва Бен Ахмед Дхахаб Муса. Иди ги разбери тези арабски имена!

— Няма да ви безпокоя повече — каза Монталбано, изправяйки се.

Кръвта се беше качила в главата му. Валенте го познаваше добре и го разбра.

— Какво трябва да направим според теб? — попита го простичко.

Комисарят отново седна.

— Да се разбере например кой го е познавал тук, в Мадзара. Как е получил работата на риболовния кораб. Дали документите му са били редовни. Да се направи обиск на мястото, където е живеел. Все неща, които аз ли трябва да ти казвам?

— Не — каза Валенте. — Но ми беше приятно да ги чуя от теб.

Взе един хартиен лист, който беше на бюрото му, и го подаде на Монталбано. Беше заповед за обиск на жилището на Бен Дхахаб с подпис и печат.

— Тази сутрин събудих съдията в ранни зори — каза, смеейки се, Валенте. — Искаш ли да си направиш една разходка с мен?

* * *

Госпожа Ернестина Пипия, вдовица Лочичеро, държеше да отбележи, че занятието й не е да дава стаи под наем. Притежаваше оставен от покойния й съпруг сутерен, стаичка на приземния етаж, която някога е била бръснарница, как се казва сега, фризьорски салон. Казва се така, но салон не е бил, впрочем господата след малко щяха да го видят, и каква нужда имаше от нещото, онова там, заповедта за обиск? Беше достатъчно да се представят, да кажат: така и така, госпожо Пипия, и тя нямаше да им създава никакви проблеми. Проблемите ги създава, който има нещо да потулва, да крие, но тя, всички в Мадзара можеха да го потвърдят, всички онези, които не бяха рогоносци или кучи синове, тя продължаваше да води живот, прозрачен като въздуха. Какъв беше горкият тунизиец ли? Никога не би дала под наем стаята на африканец — както на онези, които бяха черни като мастило, така и на онези, чиято кожа не се различаваше от тази на жителите на Мадзара. И така, африканците й правеха лошо впечатление. Защо я била дала под наем на Бен Дхахаб? Изискан, господа мои, истински мъж, с фино възпитание, каквито вече не се намират и сред хората от Мадзара. Да, господине, говорел италиански или поне му се разбирало достатъчно. Показал й паспорта си…

— Момент — каза Монталбано.

— Момент — каза едновременно с него и Валенте.

Да, господа, паспорта. Валиден. Бил написан както пишат арабите и дори имало думи, изписани и на друг чужд език. Английски? Френски? Хъм… Снимката отговаряла на лицето му. И ако наистина господата държали да разберат, тя била направила надлежна декларация за наема, както изисква законът.

— Кога точно дойде? — попита я Валенте.

— Точно преди десет дни.

И за десет дни беше имал време да се приспособи, да си намери работа и да се остави да го убият.

— Каза ли ви колко време смята да остане? — попита Монталбано.

— Още десетина дни. Но…

— Но?

— Ами искаше да ми даде предплата за един месец.

— Вие колко му поискахте?

— Аз веднага му поисках деветстотин хиляди лири. Но знаете какви са арабите, не спират да се пазарят, затова бях готова да намаля цената, знам ли с колко, шестстотин, петстотин хиляди… А всъщност този дори не ме остави да довърша изречението си, сложи ръката си в джоба, извади голяма пачка, навита на руло, голяма колкото широката част на бутилката, махна ластика, който я придържаше, и ми отброи девет банкноти от сто хиляди.

— Дайте ни ключовете и ни обяснете къде се намира сутеренът — погледна я Монталбано.

В очите на вдовицата Пипия любезността и изтънчеността на тунизиеца се състояха в онази голяма като широката част на бутилката, навита на руло пачка.

— Само за минута ще се приготвя, за да ви придружа.

— Не, госпожо, вие останете тук. Ние ще ви върнем ключовете.

* * *

Ръждясало метално легло, окуцяла с единия крак масичка, гардероб с шперплат на мястото на огледалото и три камъшитени стола. Имаше и малко помещение с тоалетна, мивка и мръсен пешкир; на поставката бръснач, течен сапун, гребен. Върнаха се в единствената стая. Върху единия от столовете имаше куфар, направен от някаква синя тъкан. Отвориха го, но беше празен.

В гардероба висяха чифт нови панталони, тъмно и много чисто сако, две ризи, четири чифта чорапи, четири слипа, седем носни кърпи, два потника. Всичко беше току-що купено и все още неизползвано. В единия ъгъл на гардероба имаше чифт сандали в добро състояние, а в противоположната страна — найлонов плик, пълен с мръсно бельо. Изсипаха го на земята, но в него нямаше нищо необичайно. Останаха повече от час, за да претърсят навсякъде. Когато вече бяха загубили надежда, Валенте се оказа късметлия. Не беше скрит, но, разбира се, паднал и останал заклещен до металната табла на леглото — самолетен билет Рим — Палермо, издаден преди десет дни на името на мистър Дхахаб. Значи, Ахмед беше дошъл в Палермо в десет сутринта и оттам най-много за два часа бе пристигнал в Мадзара. Към кого ли се беше обърнал, за да намери човек, който дава стаи под наем?

— От Монтелуза заедно с трупа предадоха ли ти и личните му вещи?

— Разбира се — отговори Валенте. — Десет хиляди лири.

— Паспорта?

— Не.

— Това ли са били всичките пари, които е имал?

— Ако ги е оставил тук, за тях се е погрижила госпожа Пипия, тази с прозрачния като въздух живот.

— Дори ключ от дома си ли не е имал в джоба?

— Дори ключ. Как да ти го кажа, да ти го изпея ли? Само десет хиляди лири и толкова.

* * *

Извикан от Валенте, преподавателят Рахман, начален учител, на четирийсет години, който изглеждаше като чист сицилианец и изпълняваше официозната роля на посредник между своите сънародници и властите в Мадзара, пристигна за десет минути.

С Монталбано се бяха запознали предната година, когато комисарят беше зает със случая, впоследствие наречен „Теракотеното куче“.

— В час ли бяхте? — попита го Валенте.

В необичаен изблик на здрав разум, без да намесва инспектората, един училищен директор от Мадзара беше преотстъпил зали, в които да се помещава училището за тунизийските деца.

— Да, но помолих да ме заместят. Някакъв проблем ли има?

— Може би ще ни дадете яснота.

— За какво?

— По-добре е да се каже за кого. Бен Дхахаб.

Валенте и Монталбано бяха решили да разкажат на началния учител само половината от историята, а после, в зависимост от неговите реакции, щяха да решат дали да му я доразкажат цялата.

Като чу това име, Рахман не направи нищо, за да прикрие притеснението си.

— Питайте ме.

Полагаше се на Валенте да продължи играта, Монталбано беше само гостенин.

— Познавахте ли го?

— Дойде при мен преди десетина дни. Знаеше името ми и какво работя. Вижте, приблизително миналия януари в тунизийски вестник е излязла статия, в която е пишело за нашето училище.

— Какво ви каза?

— Че е журналист.

Валенте и Монталбано си размениха бързи погледи.

— Искаше да напише материал за живота на нашите сънародници в Мадзара. Но се беше представил на всички като човек, който търси работа. Даже предпочиташе да плава на корабите. Запознах го с моя колега Ел Мадани. Той беше насочил Бен Дхахаб към госпожа Пипия, която му е дала стаята под наем.

— Видяхте ли се отново?

— Разбира се, няколко пъти се срещнахме случайно. Дори присъствахме заедно на един празник. Как да кажа, напълно се беше интегрирал.

— Вие ли му помогнахте да се качи на риболовния кораб?

— Не, нито пък Ел Мадани.

— Кой плати погребението?

— Ние. Учредили сме си малка каса за всякакви случаи.

— Кой е дал на телевизията снимката му и цялата информация, която се отнасяше за Бен Дхахаб?

— Аз. Вижте, на този празник, за който ви казах, пристигна някакъв фотограф. Бен Дхахаб започна да протестира, каза, че не иска да го снимат. Но онзи вече беше направил снимка. Затова, когато пристигна онзи журналист от телевизията, извадих снимката и му я дадох заедно с малкото сведения, които той ми беше дал за себе си.

Рахман си избърса потта. Притеснението му се беше увеличило. А Валенте, който беше способно ченге, го остави да се пържи в собствената си мазнина.

— Има обаче нещо странно — реши се най-накрая Рахман.

Монталбано и Валенте дори не му показаха, че са го чули, изглеждаха обзети от други мисли, а всъщност бяха твърде внимателни, правеха като котките, когато държат очите си затворени и се правят, че спят, а в действителност броят звездите.

— Вчера се обадих на вестника в Тунис, за да им съобщя за нещастието и да получа разпореждане относно тленните останки. Веднага щом казах на директора, че Бен Дхахаб е мъртъв, той започна да се смее. Каза ми, че това е глупава шега, защото Бен Дхахаб в този момент бил в съседната стая и говорел по телефона, след това прекъсна връзката.

— Не е ли възможно това да е само съвпадение на имена? — провокира го Валенте.

— Ех, не! Съвсем ясно се изрази пред мен! Уточни, че е изпратен от вестника. Значи, ме е излъгал.

— Знаете ли дали е имал роднини в Сицилия? — намеси се за пръв път Монталбано.

— Не знам, не сме говорили за това. Но ако имаше такива в Мадзара, нямаше да се обърне към мен.

Валенте и Монталбано се консултираха един друг, като непрекъснато се споглеждаха. Монталбано мълчаливо даде съгласието си на своя приятел да направи своя пушечен изстрел.

— Говори ли ви нещо името Ахмед Муса?

Не беше пушечен изстрел, а истински оръдеен залп. Рахман подскочи от стола, но се свлече като размекнат върху него:

— Какво… какво… общо има Ахмед Муса? — запелтечи началният учител, на когото започваше да не му стига въздух.

— Простете ни невежеството — продължи неумолимо Валенте. — Но кой е този господин, който толкова ви плаши?

— Терорист. Човек, който… убиец. Жесток човек. Ама какво… какво общо има той?

— Имаме причина да смятаме, че Бен Дхахаб в действителност е бил Ахмед Муса.

— Чувствам се зле — каза полугласно преподавателят Рахман.

От разтърсващите думи на покъртения Рахман разбраха, че Ахмед Муса, чието истинско име повече се прошепваше, отколкото да се казва на глас, и чието лице на практика беше непознато, от доста време бил основал някаква полувоенна групировка от отчаяни мъже. Във въстанието преди три години се представил с недвусмислената си визитна картичка, вдигайки във въздуха малък киносалон, в който прожектирали френски анимационни филмчета за деца. Сред зрителите били най-щастливи онези, които загинали, защото десетки други ослепели, били осакатени или обезобразени за цял живот. Национализмът, изповядван в групировката, поне чрез проявленията си бил почти абсурден заради своята крайност. На Муса и хората му се гледало с подозрение дори и от страна на най-фанатичните интегралисти. Притежавали купища пари, на практика неограничени, които не се знаело откъде идват. За главата на Ахмед Муса била определена голяма парична награда от правителството. Това беше всичко, което знаеше учителят Рахман, и идеята, че е подпомогнал по един или друг начин терориста, толкова го беше разтревожила, че трепереше и се олюляваше, сякаш беше обзет от жестока маларична треска.

— Ама вие сте били измамени — опита се да го утеши Монталбано.

— Ако се боите от последствията — добави Валенте, — ние можем да свидетелстваме за вашата чистосърдечност, плод на най-добрите ви намерения.

Рахман поклати глава. Обясни, че не става дума за страхове, а за ужас. Ужас от факта, че животът му дори и за кратко се е кръстосал с този на един хладнокръвен убиец на деца, на невинни създания.

Утешиха го възможно най-добре, сбогуваха се с него, молейки го да не казва нито дума на никого за срещата им, дори на своя колега и приятел Ел Мадани. Ако отново имат нужда от него, щели да му се обадят.

— Също и през нощта, без да се притеснявате — каза началният учител, на когото в този момент му беше трудно да говори италиански.

* * *

Преди да започнат да размишляват върху всичко, което бяха узнали, казаха да им донесат кафе и го изпиха бавно и мълчаливо.

— Ясно е, че този не се е качил на кораба, за да трупа опит — заговори Валенте.

— Нито пък да бъде убит.

— Трябва да чуем какво ще ни разкаже капитанът на риболовния кораб.

— Тук ли искаш да го извикаш?

— Защо не?

— Ще ти повтори това, което вече е казал и на Ауджело. Може би е по-добре първо да се опитаме да разберем какво мислят по въпроса други в тези среди. Дума оттук, дума оттам, възможно е да научим и повече.

— Ще го възложа на Томазино.

Монталбано присви устни. Заместникът на Валенте му беше направо антипатичен, но това не беше добър довод и дори не беше никакъв довод, за да му го каже.

— Според теб не става, нали?

— Според мен? Според теб трябва да става. Хората са си твои и ти ги познаваш по-добре от мен.

— Хайде, Монталбано, не ставай гаден.

— Добре де. Не го намирам за много подходящ. Помисли: човек, като го види пред себе си с това изражение на бирник, дали ще започне да му се изповядва?

— Имаш право. Ще го възложа на Триподи. Той е буден младеж, ловък, а и баща му е рибар.

— Освен това въпросът е да разберем точно какво се е случило в нощта, когато риболовният кораб се е натъкнал на катера от бреговата охрана. Както и да нагласяваш историята, все има нещо, което да не пасва.

— Тоест?

— Засега да оставим как се е качил на кораба, съгласен ли си? Ахмед е тръгнал с някакво точно намерение, което не знаем. Питам се дали е изложил това свое намерение пред капитана и екипажа. И дали го е разкрил, преди да отплават, или по време на самото плаване. Според мен, дори и да не се знае точно кога, намерението е било съобщено и всички са се съгласили, иначе, променяйки курса, са щели да го свалят.

— Може да ги е принудил с оръжие в ръка.

— Ако е било така, пристигнали веднъж във Вигата или в Мадзара, капитанът и екипажът са щели да разкажат как са се развили нещата, нямало е какво да загубят от това.

— Правилно.

— Да продължаваме напред. Като изключим, че намерението на Ахмед е било да бъде убит, прострелян от автоматичен откос в териториалните води на своята родина, не мога да не мисля за две хипотези. Първата е, че е искал да слезе през нощта от кораба на някакво уединено място на брега, за да влезе нелегално в своята страна. Втората е за някаква среща в открито море, разговор, който е трябвало да проведе лично.

— Втората ми звучи по-убедително.

— Може би и на мен. А после се е случило нещо непредвидено.

— Засекли са го.

— Правилно. Но тук има цяла поредица от хипотези. Да предположим, че тунизийският катер не е знаел, че на палубата на риболовния кораб е бил Ахмед. Разминава се с плавателен съд, който лови риба в териториални води, заповядва му да спре, но той бяга и тогава от катера изстрелват картечен откос, с който е убит, при това напълно инцидентно, точно Ахмед Муса. Поне по този начин ми представиха нещата.

Този път Валенте присви устни.

— Не си убеден?

— Изглежда ми като възстановката, която сенатор Уорън прави за убийството на президента Кенеди.

— Ето ти още една хипотеза. Да предположим, че вместо човека, с когото е трябвало да се срещне, Ахмед заварва друг, който го застрелва.

— Или че е бил човекът, с когото е трябвало да се срещне, но са имали разногласия, спор, онзи го е застрелял и всичко е завършило отвратително.

— С картечница на палубата? — запита се, изпълнен със съмнение, Монталбано.

И незабавно си даде сметка за това, което беше казал. Без дори да поиска разрешение от Валенте, ругаейки всички светии, грабна телефона и набра Якомуци в Монтелуза. Докато чакаше да го свържат, попита Валенте:

— В докладите, които ти пратиха, беше ли уточнено какъв калибър са куршумите?

— Споменаваше се общо за изстрели от огнестрелно оръжие.

— Ало? Кой е на телефона? — попита Якомуци.

— Слушай, Баудо…

— Какъв Баудо? Аз съм Якомуци.

— Но би искал да си Пипо Баудо. Можеш ли да ми кажеш с какво, по дяволите, са убили онзи тунизиец на риболовния кораб?

— Огнестрелно оръжие.

— Колко странно! Мислех си, че е бил удушен с възглавница.

— От твоите духовитости ми се повръща.

— Кажи ми точно какво е било оръжието.

— Картечен пистолет, вероятно „Скорпион“. Не съм ли го написал в рапорта?

— Не. Сигурен ли си, че не е картечницата от палубата?

— Разбира се, че съм сигурен. Военното снаряжение на катера е способно да свали дори самолет, това знаеш ли?

— Наистина ли?! Оставам потресен от твоята научна точност, Якому.

— А как искаш да говоря с невежа като теб?

* * *

След като Монталбано запозна Валенте с телефонния си разговор, останаха известно време в мълчание. Когато Валенте заговори, изрази мисъл, която в този момент минаваше и през главата на комисаря.

— Сигурни ли сме, че това е бил тунизийски военен катер?

* * *

Тъй като беше станало късно, Валенте покани колегата си на обяд вкъщи. Монталбано, който вече имаше опит с ужасната кухня на съпругата на заместник-началника на полицията в Мадзара, отхвърли поканата, като му каза, че незабавно трябва да отпътува към Вигата.

Качи се в колата си, но след като измина няколко километра, зърна някаква гостилница точно на брега на морето. Спря, слезе и се настани на една маса. За което не съжали.