Андреа Камилери
Крадецът на закуски (13) (Комисарят Монталбано се вбесява)

13

— Пренесла съм ти яденето на масата в кухнята. Масата в трапезарията е заета. Ние вече обядвахме.

Не беше сляп, виждаше много добре, че масата беше заета от някакъв гигантски пъзел, който изобразяваше Статуята на свободата почти в естествен размер.

— Знаеш ли, Салво? Подреди го само за два часа.

Подлогът беше пропуснат, но беше ясно, че говореше за Франсоа, бившия крадец на закуски и понастоящем гений в семейството.

— Ти ли му го подари?

Ливия избегна отговора.

— Можеш ли да дойдеш с мен на плажа?

— Сега или след като се наям?

— Сега.

Светеше слаба луна. Вървяха мълчаливо. Пред една пясъчна купчинка Ливия въздъхна тъжно:

— Да знаеш какъв замък беше направил! Фантастичен! Изглеждаше като сътворен от Гауди^[1].

— Ще има време да направи и друг — беше решил обаче да не се предава като ченге, но най-вече от ревност. — В кой магазин намери този пъзел?

— Не съм го купила аз. Днес следобед мина набързо Мими. Този пъзел е от неговия племенник, който…

Обърна гръб на Ливия, сложи ръцете си в джобовете и се отдалечи, като междувременно виждаше десетки разплакани племенници на Мими Ауджело, чиито играчки системно бяха ограбвани от чичо им.

— Хайде, Салво, не се прави на глупак! — каза Ливия, настигайки го. Опита се да сложи ръката си под неговата, но Монталбано се отдръпна. — Върви по дяволите! — каза тихичко Ливия и се върна вкъщи.

И сега какво да прави? Ливия се измъкна от кавгата и той трябваше сам да си излее душата. Закрачи по мокрия пясък, като накваси обувките си, и изпуши десет цигари.

„Какъв съм глупак! — каза си в един момент. — Ясно е, че Мими харесва Ливия, а и на нея той й е симпатичен. Но като оставя това настрана, правя така, че Мими да се чувства щастлив. Очевидно е, че той се забавлява, като ме кара да се ядосвам. Води с мен изтощителна война, както правя и аз с него. Сега трябва да помисля за «контраофанзива».“

Върна се вкъщи. Ливия седеше пред телевизора, но беше намалила звука почти докрай, за да не събуди Франсоа, който спеше в леглото им.

— Наистина те моля да ме извиниш — каза, отивайки към кухнята.

Във фурната намери запечени барбуни с картофи, галета и розмарин, които ухаеха умопомрачително. Седна и боцна първата хапка: пълна наслада. Ливия се появи зад гърба му и го погали по косата.

— Харесва ли ти?

— Превъзходно е. Трябва да кажеш на Аделина…

— Аделина тази сутрин дойде, видя ме, каза „Не искам да ви безпокоя“, врътна се и си отиде.

— Искаш да кажеш, че тези запечени с картофки барбуни си ги направила ти?

— Разбира се.

За миг, но само за миг запечените барбуни му приседнаха при мисълта, която му мина през главата: направила ги е, за да ми се извини заради историята с Мими. След това обаче вкусното ястие взе надмощие над него.

* * *

Преди да седне до Монталбано да погледа телевизия, Ливия се спря, за да разгледа с възхищение пъзела. След като Салво вече беше дал изблик на чувствата си, тя можеше свободно да му говори за него:

— Бързината, с която го нареди, беше удивителна. Аз и ти щяхме да загубим повече време.

— Или щяхме да се отегчим още преди да сме започнали.

— Виж ти, Франсоа също намира пъзелите за скучни, защото се редели задължително по някаква схема. Казва, че всяко късче било изрязано така, че да може да влезе в другото. А всъщност щяло да бъде по-добре, ако пъзелът предвиждал повече решения!

— Това ли ти каза?!

— Да. И много добре се изрази, тъй като аз го подтиквах.

— Тоест?

— Мисля, че го разбрах какво иска да каже. Той вече знаеше за Статуята на свободата и когато нареди главата й, беше наясно как да продължи по-нататък, принуден да го направи, защото производителят на пъзела е нарязал парченцата по определен начин и иска играчът да следва неговата схема. Дотук ясно ли се изразих?

— Достатъчно ясно.

— Той каза, че е хубаво, ако играчът е поставен в ситуация, в която той да създаде свой алтернативен пъзел, дори и със същите елементи. Това разсъждение не ти ли се струва изключително за толкова малко дете?

— Днес децата се развиват преждевременно — каза Монталбано и едновременно с това изруга всички светци заради баналното си наблюдение. Никога не беше говорил за деца и трябваше, волю-неволю, да повтаря някакви заучени фрази.

Николо Дзито обобщи комюникето на тунизийското правителство във връзка с инцидента с риболовния кораб. След своевременно направените разследвания тунизийското правителство не можеше да стори друго, освен да върне протестната нота на италианското правителство, което не възпрепятстваше своите моторни риболовни кораби да навлизат в тунизийските териториални води. В онази нощ един тунизийски военен катер забелязал риболовен кораб на няколко мили от Сфакс. Заповядал му да спре, но риболовният кораб се опитал да избяга. С картечницата от катера бил изстрелян предупредителен откос, който, за нещастие, поразил и убил тунизийския моряк Бен Дхахаб, на чието семейство правителството на Тунис вече е изпратило значителна помощ. Нека злощастният инцидент послужи като предупреждение.

— Успя ли да разбереш нещо за майката на Франсоа?

— Да. Имам някаква следа, но не очаквай нищо добро — отговори й комисарят.

— Ако… ако Карима повече не се появи… каква съдба… какво ще стане с Франсоа?

— Честно казано, не знам.

— Отивам да си лягам — каза Ливия, изправяйки се изведнъж.

Монталбано хвана ръката й, после я поднесе към устните си.

* * *

Откъсна внимателно Франсоа от прегръдката на Ливия и го сложи да спи на вече приготвения диван. Когато се върна в леглото, Ливия се прилепи с гръб до него и не се отдръпна от ласките му.

— А ако детето се събуди? — попита я по време на най-хубавото Монталбано, който винаги се държеше като гадняр.

— Ако се събуди, ще го успокоя — каза Ливия задъхано.

* * *

Беше седем часът сутринта. Полека стана от леглото и се затвори в банята. Както правеше винаги, най-напред се погледна в огледалото и нацупи устни. Не харесваше лицето си, тогава защо се оглеждаше?

Чу, че Ливия много силно изкрещя, втурна се, отвори вратата и я завари в трапезарията, а диванът беше празен.

— Избягал е! — каза, треперейки.

С един скок комисарят се озова на верандата. И го видя — една точица на брега на морето, която отиваше към Вигата. Както си беше по гащи, се спусна да го догони. Франсоа не тичаше, но вървеше с твърда крачка. Когато усети зад гърба си стъпките на някого съвсем близо зад него, се спря, без дори да се обърне. Задъхан, Монталбано спря пред детето, но не го попита нищо.

Момченцето не плачеше, очите му бяха неподвижни, гледаха през Монталбано.

— Искам мама — каза то.

Видя Ливия, която идваше тичешком, навлякла някаква негова риза, но я спря с жест. Даде й да разбере, че трябва да се върне вкъщи. Ливия му се подчини. Комисарят хвана детенцето за ръка и тръгнаха бавно. Около четвърт час не си казаха нито дума. Като стигнаха до една извадена на сушата лодка, Монталбано седна на пясъка, Франсоа застана до него и комисарят го прегърна през раменете.

— Загубих майка си, когато бях дори по-малък от теб — подхвана той.

И започнаха да си говорят — комисарят на сицилиански, а Франсоа на арабски, разбирайки се перфектно.

Сподели му неща, които никога досега не беше казвал на никого, дори на Ливия.

За безутешния си плач в някои от нощите, с глава под възглавницата, за да не може баща му да го чуе; за сутрешното си отчаяние, когато осъзнаваше, че майка му я няма в кухнята, за да му приготви закуска, или няколко години по-късно — закуската за училище. И за празнината, която никога повече не може да запълниш и носиш в себе си до смъртта. Детето го попита дали може да накара майка му да се върне. Монталбано му отговори отрицателно и че никой няма тази способност. Трябваше да се примири. Франсоа, който наистина беше интелигентен, а не заради хвалбите на Ливия, отбеляза, че той поне е имал баща. „Така е, имал съм баща.“ Тогава момченцето го попита дали то неизбежно е обречено да отиде на едно от тези места, в които изпращат децата, които нямат нито майка, нито татко.

— Това — не. Обещавам ти го — каза комисарят и му подаде ръката си.

Франсоа я стисна, поглеждайки го в очите.

* * *

Когато излезе от банята, вече готов да отиде на работа, видя, че Франсоа беше развалил пъзела и с ножицата изрязваше по различен начин елементите му. Наивно се опитваше да не следва задължителната схема. Изведнъж Монталбано подскочи, все едно го беше ударил ток.

— Господи! — каза тихо.

Ливия го погледна, забеляза го как трепери с облещени очи и се разтревожи.

— Салво, боже мой, какво ти става?

Вместо да й отговори, комисарят грабна момченцето, вдигна го нависоко, погледна го с възхита, прегърна го отново и го целуна.

— Франсоа, ти си гений! — каза той.

* * *

При влизането си в полицейското управление се сблъска с Мими, който беше тръгнал да излиза.

— Ах, Мими, благодаря ти за пъзела.

Ауджело остана да го гледа със зяпнала уста.

— Фацио, на бегом!

— На вашите заповеди, комисарю.

Обясни му с подробности какво трябва да направи.

— Галуцо да дойде при мен.

— На вашите заповеди.

Обясни му с подробности какво трябва да направи.

— Може ли да вляза? — беше Торторела, който пристъпи, блъскайки вратата с крак, тъй като в ръцете си държеше купчина с бумаги, висока около осемдесет сантиметра.

— Какво има?

— Господин Дидио се оплаква.

Дидио беше завеждащ административния отдел в дирекцията на полицията в Монтелуза и прякорът му беше Бич божи или Божият гняв заради неговата педантичност.

— И за какво се оплаква?

— За вашата изостанала работа, комисарю. За документите, които трябваше да подпишете — остави на бюрото му осемдесетте сантиметра бумаги. — Трябва да започнете лека-полека.

* * *

След около час, когато ръката вече го болеше от полагане на подписи, пристигна Фацио.

— Комисарю, имате право. Веднага щом напусне селището в посока Канатело, автобусът Вигата — Фиака спира. Пет минути след него минава автобусът, който идва от обратната посока, Фиака — Вигата, и също спира на Канатело.

— Следователно на теория човек може да вземе от Вигата автобус за Фиака, да слезе на Канатело и след пет минути да се качи на автобуса от Фиака за Вигата и да се върне в града.

— Разбира се, комисарю.

— Благодаря ти, Фацио. Много добре си се справил.

— Почакайте, комисарю. Казах на кондуктора, който е продавал билетите за сутрешния курс Вигата — Фиака, да дойде тук. Казва се Лопипаро. Да го поканя ли да влезе?

— Как не, разбира се.

Лопипаро, петдесетгодишен, мършав и сприхав, държеше веднага да уточни, че не е кондуктор, а водач на автобус с функцията на кондуктор — откакто билетите се продавали в магазините за тютюневи изделия, той не правел друго, освен само да ги събира от пътниците.

— Господин Лопипаро, това, което ще си кажем в тази стая, трябва да си остане между нас.

Шофьорът кондуктор сложи едната си ръка на височината на сърцето, което беше знак за тържествената му клетва.

— Гроб съм — каза той.

— Господин Лопипаро…

— Лопипа̀ро.

— Господин Лопипа̀ро, вие познавате ли вдовицата Лапекора, госпожата, на която убиха съпруга й?

— Как не! Тя се е абонирала за този курс. Поне три пъти в седмицата отива във Фиака и се връща оттам. Ходи да вижда болната си сестра и по време на пътуването винаги говори за нея.

— Налага ми се да ви помоля да понапънете паметта си.

— Щом ми заповядвате да се понапъна, ще се понапъна.

— Миналата седмица в четвъртък видяхте ли госпожа Лапекора?

— Няма нужда да се напъвам. Разбира се, че я видях. Дори й вдигнах лек скандал.

— Скарали сте се с госпожа Лапекора?

— Ех, да, господине! Госпожа Лапекора, всички го знаят, е малко скръндза, стисната жена. И така, в четвъртък сутринта се качила в шест и половина на автобуса за Фиака. Но като стигнала в Канатело, слязла, казвайки на моя колега Канидзаро, шофьора на автобуса, че трябва да се върне, защото била забравила нещо, което трябвало да занесе на сестра си. Канидзаро, който ми разказа същата вечер всичко това, я свалил. След пет минути минах аз на път за Вигата, спрях на Канатело и госпожата се качи на моя автобус.

— И за какво сте се скарали с нея?

— Защото не искаше да ми даде билета си за разстоянието от Канатело до Вигата. Твърдеше, че не може да й изгорят два билета заради някаква грешка. Но аз трябва да имам толкова билети, колкото са хората в автобуса. Не можех да си затворя очите, както искаше госпожа Лапекора.

— Достоен за уважение! — каза Монталбано. — Ще ми задоволите ли любопитството, като ми кажете: ако допуснем, че госпожата е успяла да вземе онова, което е забравила вкъщи, за половин час, какво е трябвало да направи, за да стигне във Фиака сутринта?

— Да вземе автобуса от Монтелуза за Трапани, който минава през Вигата точно в седем и половина. Това означава, че ще пристигне само с един час закъснение.

* * *

— Гениален — отбеляза Фацио, когато Лопипаро беше излязъл. — Ама как стигнахте до този извод?

— Помогна ми да го прозра детето, Франсоа, което си играеше с пъзела.

— Но защо ли го е направила? Ревнувала го е от тунизийската чистачка ли?

— Не. Госпожа Лапекора е скъперница, както каза шофьорът на автобуса. Изплашила се е, че заради тази жена съпругът й ще изхарчи всичко, което е притежавал. А освен това е имало и подбуждащ елемент.

— Какъв?

— След това ще ти съобщя за него. Нали знаеш какво казва Катарела? Скъперничеството е лош порок. Помисли само: заради сребролюбието си е привлякла вниманието на Лопипаро върху себе си точно когато е трябвало да впрегне всичките си усилия да остане незабелязана.

* * *

— Загубих първия половин час, за да открия къде живее старицата, след това още половин час, за да я убедя, защото не искаше да ми се довери, беше изплашена. Успокои се чак когато я накарах да излезе от вкъщи и видя колата с надписи „Полиция“. Събра си багажа в един вързоп и се качи в автомобила. Няма да ви казвам за плача на детето, когато я видя да идва изненадващо! Прегръщаха се силно. Дори вашата госпожа се трогна.

— Благодаря ти, Галу!

— Кога трябва да мина през дома ви, за да я върна в Монтелуза?

— Не се притеснявай, това е моя грижа.

Семейството им неумолимо се уголемяваше. Сега в Маринела беше дори баба Айша.

* * *

Телефонът дълго звъня, но никой не отговаряше; вдовицата Лапекора не си беше у дома. Разбира се, беше излязла, за да пазарува. Макар че за това можеше да има и друго обяснение. Набра номера в дома на Козентино. Телефона вдигна симпатичната и мустаката съпруга на частния охранител. Говореше тихо:

— Съпругът ви спи ли?

— Да, да, комисарю. Искате ли да го извикам?

— Няма нужда. Поздравете го от мен. Слушайте, госпожо, звъннах на госпожа Лапекора, но не отговаря. Знаете ли случайно…

— Тази сутрин няма да я намерите, комисарю. Отпътувала е при сестра си във Фиака. Отиде днес, защото утре в десет часа е погребението на горкичкия…

— Благодаря, госпожо.

Затвори телефона. Може би това, което трябваше да направи, нямаше да е толкова сложно.

* * *

— Фацио!

— На вашите заповеди, комисарю.

— Ето ти ключа от офиса на Лапекора, „Салита Гранет“ двайсет и осем. Влез и вземи връзката с ключове, която е в средното чекмедже на бюрото. Има закачена табелка, на която пише „къща“. Трябва да е резервната връзка с ключове, която е държал в офиса си. Отиваш там, където живее госпожа Лапекора, и с тези ключове отваряш.

— Момент. Ами ако вдовицата е вътре?

— Няма я, извън селището е.

— Какво трябва да направя?

— В стаята, в която се хранят, има бюфет със стъклени витрини. Вътре има чинии, чаши, подноси, все такива неща. Вземи каквото решиш, но да не може да каже, че не е нейно, идеално би било чашка от някой сервиз, и я донеси тук. Препоръчвам ти след това да върнеш ключовете в чекмеджето в офиса.

— Но ако вдовицата, връщайки се, забележи, че й липсва чашката?

— Нас това изобщо не ни засяга. След това направи още нещо. Обади се на Якомуци и му кажи, че в рамките на деня искам ножа, с който са убили Лапекора, да пристигне при мен. Ако няма хора, по които да ми го изпрати, отиди ти да го вземеш.

* * *

— Монталбано? Валенте е на телефона. Можеш ли да дойдеш в Мадзара днес към четири следобед?

— Ако тръгна веднага — да. Защо?

— Ще дойде капитанът на риболовния кораб. За мен ще е удоволствие, ако присъстваш.

— Признателен съм ти. Твоят човек успя ли да разбере нещо?

— Да, като за това не е била нужна голяма вещина, каза ми той. Моряците от риболовния кораб говорят за случката доста свободно.

— Какво казват?

— Ще ти съобщя, като дойдеш.

— Не, кажи ми сега, така ще го обмисля по време на пътуването.

— Виж, убедени сме, че екипажът знае малко или нищо за инцидента. Всички твърдят, че плавателният съд е бил малко извън нашите териториални води и че през нощта тъмнината е била непрогледна, но на радара са видели ясно един шлеп по техния курс.

— И защо са продължили?

— Защото на никого от екипажа не му е хрумнало, че може да се касае за тунизийски катер или каквото е било. Пак ти повтарям, че са били вече в международни води.

— А след това?

— После напълно неочаквано идва сигнал да спрат. Хората от екипажа, не знам за капитана, си помислили, че е проверка от Финансовата гвардия. Спрели, но чули арабски говор. В този момент тунизиецът отишъл на кърмата и си запалил цигара. Тогава онези го застреляли. Едва след всичко това риболовният кораб избягал.

— А после?

— После какво, Монталба? Колко време трябва да продължава телефонният ни разговор?