Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (9)

8

Енид Мърл често обичаше да казва, че не може да се сърди за дълго на никого. Имаше изключения, разбира се. Едно от тях беше Минди Гуч. Сега, когато я засечеше във фоайето, Енид съзнателно извръщаше глава, сякаш не я вижда. В буквалния смисъл на думата. Иначе, благодарение на Роберто — портиерът, който знаеше всичко за всички в тази сграда, следеше изкъсо всеки ход на Минди. Така разбра, че Минди си била купила кученце — миниатюрен кокершпаньол, както и че семейство Райе се надяват да си инсталират в апартамента климатици, обаче Минди била твърдо решена да не удовлетвори молбата им. „И наистина, защо всички напоследък са се втурнали да си слагат климатици?!“ — чудеше се Енид.

И макар че, що се отнасяше до Минди, Енид не възнамеряваше скоро да й прости, гневът й към семейство Райе бе разтопен от високите августовски температури. Най-вече защото намираше Ана-Лиза Райе — с нейната кестенява коса и интелигентни сиви очи — за интригуваща. По няколко пъти на ден Енид я засичаше на терасата, облечена в измачкана тениска и къси панталонки, очевидно почиваща си от разопаковането на багажа. Младата жена се облягаше на парапета и вдигаше глава с надеждата бризът да разхлади лицето й, после сваляше ластика от опашката си, разтърсваше коса и отново я вдигаше на върха на главата си. В четвъртък — най-горещият ден от годината (засега), Енид остави при Роберто бележка, която да бъде предадена на госпожа Райе.

Неизменно услужлив, Роберто лично отнесе плика с бележката за госпожа Райе. Когато й я подаде, направи не особено добре прикрит опит да надникне в апартамента. И макар да успя да зърне единствено второто фоайе и трапезарията, портиерът прецени, че без мебелите и килимите пространството изглежда още по-голямо и кънтящо. Ана-Лиза му благодари, затвори рязко вратата и после отвори плика. Вътре видя небесносиня картичка, в чийто горен край, със златни букви, беше гравирано името „Енид Мърл“. Под него пишеше: „За мен е удоволствие да ви поканя на чай. Днес от три до пет следобед.“

Ана-Лиза незабавно се зае да се приведе в ред. Изряза и изпили ноктите си и се изкъпа добре. После обу чифт памучни панталони и облече бяла блуза с връзки, които уви около кръста си. Ефектът беше ежедневен, но стилен.

Апартаментът на Енид не се оказа онова, което Ана-Лиза беше очаквала. Предполагаше, че ще завари басми с флорални мотиви и тежки драперии, какъвто е бил апартаментът на Луиз Хаутън, но вместо това се оказа, че жилището е музей на шика на седемдесетте — с бели меки килими в дневната и произведение на Анди Уорхол над камината.

— Апартаментът ви е много красив! — бе първото, което изрече гостенката, когато бе поканена вътре.

— Благодаря ви, скъпа! Обичате ли „Ърл Ерей“?

— Няма проблеми.

Енид се запъти към кухнята, а Ана-Лиза се отпусна на бялата кожена софа. След няколко минути домакинята се върна с поднос от папие-маше, който постави на масичката в средата на стаята. После изрече любезно:

— Много се радвам, че най-сетне имам възможността лично да се запозная с вас! Обикновено аз първа посрещам новодошлите, но за нещастие във вашия случай просто не беше възможно!

Ана-Лиза добави лъжичка захар в чая си и изрече:

— Да, всичко стана много бързо.

Енид махна с ръка и каза:

— Грешката не е ваша, разбира се! Просто Минди Гуч се постара да прокара молбата ви по бързата процедура. Е, сигурна съм, че всичко е било за добро. На никого нямаше да му бъде приятно в сградата да се разхождат купища потенциални купувачи — това е допълнителна работа за портиерите и излишни неприятности за обитателите. Но иначе предпочитаме да обмисляме по-дълго одобрението си за кандидатите. Например накарахме един господин да чака цяла година!

Ана-Лиза се усмихна притеснено, не особено уверена как да тълкува думите на Енид Мърл. Отлично знаеше коя е Енид, но предвид коментара й във връзка с начина, по който двамата с Пол се нанесоха в сградата, все още не можеше да реши дали да я счита за приятел или враг.

— Беше някакъв специалист по безплодие — продължи домакинята. — Оказа се, че сме имали право да изчакаме! Той, моля ви се, оплождал пациентките си със своята собствена сперма! Тогава повтарях на Минди Гуч, че в този човек има нещо съмнително, макар да не можех да определя точно какво. Минди нищо не схващаше, но грешката не е нейна, горкичката! По онова време тя самата се опитваше да забременее и сигурно не е можела да мисли ясно. А когато скандалът избухна, тя беше принудена да признае, че съм била права!

— Минди Гуч ми се струва много приятна жена — изрече предпазливо Ана-Лиза. Изчакваше удобен момент, за да повдигне темата за Минди. Пол бе започнал да говори за мястото на паркинга почти всеки ден, затова тя бе решила да се опита да му помогне. Предполагаше, че ключът към това място е Минди Гуч.

— О, да, тя може да бъде и приятна! Когато пожелае! — отбеляза изискано Енид, отпивайки от чая си. — Но също така може да бъде и много несговорчива! Упорита е като магаре. За нещастие нейната упоритост е от вида, който рядко води до успех. — Приведе се напред и прошепна: — Минди просто не може да общува с хората!

— Мисля, че разбирам какво имате предвид — кимна Ана-Лиза.

— Но с вас ще бъде любезна, разбира се. Поне в началото. Стига да получава онова, което иска, любезността й е гарантирана.

— А какво по-точно иска? — полюбопитства Ана-Лиза.

Енид се разсмя. Смехът й се оказа неочаквано жизнерадостен.

— Добър въпрос! — отбеляза накрая. — Вероятно иска власт, но какво друго иска освен власт, сигурно и тя няма представа. И точно в това се състои проблемът с Минди. Тя не знае какво иска! Затова човек никога не знае какво може да очаква от нея! — Наля повторно чай и продължи: — От друга страна, съпругът й, Джеймс Гуч, е Мека Мария. А синът им Сам е брилянтен ум. Нещо като компютърен гений, макар че повечето деца в наши дни са същите. Направо да те побият тръпки!

— Съпругът ми също е от хората, които биха могли да бъдат наречени компютърни гении.

— Естествено — кимна Енид. — Работи в сферата на финансите, нали? А в наши дни всички финансови сметки се правят на компютър!

— Всъщност той е математик!

— Ясно. Числа — усмихна се Енид. — От тях ми се замайва главата. Но аз съм само една глупава старица, която не е учила почти нищо в училище. По мое време момичетата не учеха математика — единствено събиране и изваждане, за да могат да си правят сметката. Но съпругът ви очевидно се справя добре, както разбирам. Чух, че работел за някакъв хедж фонд.

— Да, съвсем отскоро стана партньор — кимна Ана-Лиза. — Но само не ме питайте какво точно прави! Единственото, което знам, е, че работата му включва алгоритми. И стоковия пазар.

Най-неочаквано Енид се изправи и отсече:

— Хайде да не се заблуждаваме!

— Моля? — ококори се Ана-Лиза.

— Вече е четири следобед. Цял ден съм работила, а ти си разопаковала багажа ви! А навън е тридесет и шест градуса! Което ще рече, че и двете имаме нужда от джин с тоник!

Няколко минути по-късно Енид вече разказваше на своята гостенка за предишните собственици на техния апартамент.

— Луиз Хаутън изобщо не обичаше съпруга си! И с право — Рандолф Хаутън беше същински мръсник! Но й беше трети съпруг и точно затова са се преместили да живеят в центъра. Луиз е предположила, че жена с два предишни развода няма да бъде добре приета в обществото на Горен Ийст Сайд. И е била напълно права. Та успяла да убеди Рандолф да се преместят тук, защото сградата се е считала за много бохемска и оригинална и защото никой не се интересувал кой поред съпруг й е Рандолф.

— И какво точно го прави мръсник? — попита учтиво Ана-Лиза.

— Ами, обичайното — усмихна се Енид и пресуши коктейла си. — Пиеше и ходеше по жени. Качества, от които жените на моето време не се оплакваха. И Луиз също нямаше да се оплаква, ако не беше фактът, че с Рандолф просто не можеше да се живее. Беше груб, арогантен, а най-вероятно и насилник. Двамата често се караха и имам чувството, че от време на време я удряше! Ала въпреки многобройната прислуга по онова време всички си държаха езика зад зъбите.

— И тя не се е развела? — изуми се Ана-Лиза.

— Нямаше нужда. Извади късмет — Рандолф умря!

— Разбирам.

— В онези години светът беше далеч по-опасно място от сега — продължи Енид. — Та той почина от сепсис. Ходил в Южна Африка с намерение да се намърда в диамантения бизнес, обаче си порязал пръста. Докато се връщал в Щатите, раната се инфектирала. Успя да стигне при нас, до № 1, но само няколко дена по-късно умря.

— Направо не мога да повярвам, че съпругът й е починал от обикновено порязване!

Енид се усмихна и обясни:

— Стафилококи, скъпа! Изключително опасни бактерии! Преди години имахме голям проблем с тях в нашата кооперация благодарение на една водна костенурка, домашен любимец на наш съсед. Винаги съм смятала, че водните създания не са за живот в големи сгради! Както и да е. Та така Луиз получи огромния си апартамент и парите на Рандолф и проживя останалата част от живота си в пълно блаженство! В онези години бракът се считаше за своеобразно наказание за жените! А ако жената имаше възможността да води независим живот, да бъде свободна от оковите на брака, се възприемаше като извадила голям късмет!

Тази вечер Ана-Лиза купи бутилка вино и пица и устрои истинско пиршество за Пол в хартиени чинийки.

— Днешният ми ден мина изключително интересно! — обяви вдъхновено тя и се настани с кръстосани крака върху наскоро лакирания паркет на трапезарията. Под лъчите на залязващото слънце паркетът проблясваше като жарава. — Запознах се с Енид Мърл! Покани ме на чай!

— Дали знае нещо за онова място на паркинга?

— Ще стигна и дотам. — Ана-Лиза си откъсна парче пица и започна: — Първо пихме чай, а след това джин с тоник. Оказва се, че между Енид Мърл и Минди Гуч има някакви търкания. Енид твърди, че единствената причина, поради която семейство Гуч са се докопали до тази сграда, е крахът на недвижимите имоти в началото на деветдесетте! Тогава бордът решил да продаде шест малки стаички на приземния етаж, които някога са били гардеробна, спални за персонала и складове, докато сградата е била все още хотел. „Ако не беше багажът, семейство Гуч никога не биха стъпили тук!“ — изрече наперено Ана-Лиза, като имитираше Енид. — Трябваше да я видиш! Голям образ е!

— Коя? — попита Пол.

— Енид Мърл, разбира се! Пол, ти изобщо слушаш ли какво ти говоря?

Пол вдигна очи от пицата си и в опит да усмири съпругата си каза:

— Стига да не ни създава неприятности!

— Защо ще ни създава неприятности?!

— Защо хората създават неприятности на другите, а? — изгледа я Пол. — Между другото, преди малко срещнах Минди Гуч. Във фоайето. Заяви ми, че не ни се позволява да си инсталираме климатици в апартамента!

— Това са пълни глупости! — възкликна Ана-Лиза. — Беше ли поне любезна?

— Какво имаш предвид под „любезна“?

Ана-Лиза вдигна хартиените чинийки и отбеляза:

— Пол, препоръчвам ти да не влизаш в конфликт с нея! Енид каза, че Минди може да бъде много коварна! Доколкото схванах, най-лесният начин да се добереш до сърцето й е чрез сина й Сам. Бил компютърен гений, поправял всички компютри в сградата! Мога да му изпратя имейл.

— В никакъв случай! — отсече Пол. — Не позволявам някакво сополиво хлапе да ми бърника из компютъра! Знаеш ли какво има в хард драйва ми? Финансова информация на стойност милиарди долари! Ако реша, бих могъл да унищожа една малка държава с тази информация!

Ана-Лиза се приведе и целуна Пол по челото.

— Да, знам как вие, момчета, обичате да се правите на шпиони! Но нямах предвид твоя компютър! Ще го извикам за моя!

Когато се обърна, за да тръгне към кухнята, Пол й подвикна:

— Не можем ли да го направим по старомодния начин? Няма ли някой в тази сграда, когото бихме могли да подкупим?

— Не, Пол! — отсече тя. — Няма да правим нищо подобно! Само защото имаме повече пари от другите не означава, че за нас трябва да се правят изключения! Позволи ми да опитам първо по начина, който ми подсказа Енид! Намираме се на ново място и сме длъжни да се съобразяваме с традициите му!

Много етажи по-надолу, в приземието, Минди Гуч режеше зеленчуци.

— Пол Райе на практика ми каза да си го завра някъде! — оплака се на Джеймс тя.

— Точно тези думи ли използва? — усъмни се съпругът й.

— Не. Обаче трябваше да му видиш изражението на лицето, когато му казах, че не разрешавам да си инсталират климатици! Точно изражението му крещеше: „Заври си решението…“

— Ставаш параноична — констатира уморено Джеймс.

— Нищо подобно! — отсече Минди.

Скипи — кученцето, което си беше взела скоро, скочи на крака й и тя му даде морков.

— Не трябва да даваш на кучето храна за хора! — изтъкна Джеймс.

— Но това е здравословна храна. Никой не се е разболял от ядене на моркови! — контрира го Минди, вдигна кученцето и го гушна.

— Ти беше тази, която настояваше да ги пуснем в сградата! — напомни й Джеймс. — Значи сега са твоя отговорност.

— Джеймс, говориш глупости!

Тя отнесе кученцето до вратата и го пусна на цимента в малкия им вътрешен двор. Скипи подуши пукнатините на циментовата плоча, а след това клекна и се изпишка.

— Браво! Добро куче! — възкликна Минди. — Видя ли, Джеймс? Той си свърши работата отвън! При нас е едва от три дена и вече знае всички правила! Умното ми кученце! — похвали тя Скипи и го прегърна.

— А това е другото — Скипи. Той също е твоя отговорност — отбеляза Джеймс. — Надявам се, не очакваш аз да го разхождам! Нямам никакво време, особено сега, когато книгата излиза!

Джеймс не беше особено сигурен какво чувство към това кученце. Като малък никога не бе имал кученце. Впрочем не бе имал и никакъв домашен любимец. Родителите му бяха противници на отглеждането на животни в къщата. „Само селяните пускат животните в къщите си“ — казваше някога майка му.

— Джеймс, не мога ли да имам поне едно нещо, мое собствено нещо, за което да не ме критикуваш?

— Разбира се — отговори той.

Кученцето се втурна през кухнята и се насочи към дневната. Джеймс хукна след него.

— Скипи! — изкомандва го той. — Ела тук!

Обаче Скипи не му обърна никакво внимание. Насочи се към стаята на Сам и скочи на леглото му.

— Скипи иска да ти дойде на гости — съобщи на сина си Джеймс.

— Здрасти, приятелче! — поздрави го Сам, който седеше на малкото бюро, където се намираше компютърът му. — Виж това! — подкани той баща си.

— Кое?

— Току-що получих имейл от Ана Лиза Райе. Жената на Пол Райе. Това не беше ли онзи тип, с когото мама се караше?

— Не се е карала — поясни Джеймс. — Просто са дискутирали.

С тези думи той се насочи към собствения си кабинет и затвори вратата. Разполагаше с малко прозорче високо в стената, а в прозорчето имаше стар вентилатор, който подсмърчаше като болно хлапе. Джеймс примъкна стола си под прозорчето и седна с надеждата топлият движещ се въздух да го разхлади.

 

 

Чук, чук, чук! — екна кварталът. Беше осем сутринта. Енид Мърл надникна през терасата си и се смръщи. На горните тераси бе започнал големият ремонт на семейство Райе. Скелето щеше да бъде готово до края на деня, но то бе само началото. Започне ли същинският ремонт, предстояха седмици наред бръмчене на бормашини, чукане и шлайфане. Ала нищо не можеше да бъде сторено за този шум — семейство Райе бяха в правото си да подобрят своя апартамент. До този момент се бяха съобразили с всички изисквания, включително и с уведомителните писма до всички останали собственици, в които ги информираха кога започва ремонтът и колко се очаква да продължи. Предстоеше смяна на кабели и водопроводни тръби с оглед инсталирането на пералня, съдомиялна машина, сушилня и ресторантски кухненски уреди, както и, ако се вярваше на Роберто, „свръхмодерно компютърно оборудване“. Минди бе спечелила първия рунд за климатиците, но семейство Райе все още не се бяха отказали. Сам беше уведомил Енид, че Ана-Лиза го е наела да създаде уебсайт на фондацията „Цар Давид“, която предлага безплатни уроци по музика и изобразително изкуство за младежи с ниски доходи. Енид бе добре запозната с тази благотворителна дейност, чието начало бе поставено от Санди и Кони Брюър. Говореше се, че на благотворителния бал миналата година двамата са събрали двадесет милиона долара на търг, при който различни типове от хедж фондовете се надпреварвали да се изхвърлят за концерт на Ерик Клептън. Значи Ана-Лиза се опитва да си проправя път в това ново общество. Е, падането й ще бъде шумничко.

Шумът събуди и хората в съседния апартамент.

— Какво е това? — оплака се Лола, запушвайки уши. — Ако не спре, ще се побъркам!

Филип се претърколи и се втренчи в лицето й. Нищо не можеше да се сравни с първите сутрини на събуждане до нов човек, когато се улавяш, че си едновременно изненадан и щастлив да го видиш.

— Ще ти помогна да го забравиш — ухили се той и постави ръка на гърдите й.

Гърдите й бяха особено твърди благодарение на имплантите. Бе ги получила като подарък от родителите си за своя осемнадесети рожден ден — ритуал, който очевидно вече се считаше за стандартен крайъгълен камък за момичетата, наближаващи зрелостта. Операцията беше отпразнувана с парти край басейна, където Лола бе показала новите си гърди на своите съученици от гимназията.

Но сега Лола отблъсна ръката му и заяви:

— Не мога да се концентрирам! Имам чувството, че забиват тези пирони право в моята глава!

— Виж ти! — изгледа я Филип.

Макар че бяха любовници само от месец, вече бе забелязал нейната изострена чувствителност към всички физически заболявания — и реални, и въображаеми. Тя често имаше главоболия, често се чувстваше изморена, често чувстваше болки в пръста си — вероятно, както бе изтъкнал и Филип, от прекалено много изпращане на есемеси. А болките й изискваха почивка или гледане на телевизия, най-често в неговия апартамент — не че Филип имаше нещо против, тъй като почивките й обикновено водеха до секс.

— Знаеш ли, хлапе, мисля, че имаш главоболие! — отбеляза разбиращо той и я целуна по челото. После стана и отиде в банята. — Искаш ли аспирин?

— Нямаш ли нещо по-силно? Например викодин?

— Не, нямам — отговори той, за пореден път озадачен от тези странности на поколението на Лола. Тя беше дете на фармакологията. Бе израснала с всевъзможни хапчета за всичко, което би могло да я заболи. — Ти не носиш ли нещо в чантата си? — попита. Бе установил, че Лола не ходи никъде без задължителен набор лекарства, които включваха ксанакс, амбиен и риталин. „Но това е в като в «Долината на куклите»!“ — бе възкликнал той. „Не бъде толкова задръстен! — бе го срязала тя. — Тези неща се предписват на деца! А освен това жените от «Долината на куклите» бяха наркоманки!“ И бе потреперила.

— Може би — каза сега тя.

Примъкна се до ръба на спалнята и се приведе по страхотно изкусителен начин, за да си потърси чантата. Намери я и започна да рови из нея. Гледката на голото й тяло — бронзирано със спрей и перфектно оформено (в един момент на слабост, тя му беше признала, че има и лека липосукция на бедрата и корема) — изпълни Филип с радост. Откакто Лола се бе появила в апартамента му онзи знаменателен следобед, всичко в живота му бе започнало да се нарежда добре. От студиото много харесаха новата му редакция на „Завръщане при шаферките“ и дадоха зелена светлина за снимките — щяха да започнат през януари. И не стига една добра новина, ами агентът му бе успял да му издейства договор за сценария на исторически филм. Филмът щеше да бъде за някаква си невзрачна английска кралица, известна повече като Кървавата Мери. Не че Филип го интересуваше — най-важното за него бе, че му бяха дали аванс от един милион долара. „Отново си в играта, приятел! — бе обявил агентът му щастливо. — Надушвам дори «Оскар»!“

Този разговор се бе провел вчера и Филип бе завел Лола в „Уейвърли Ин“, за да отпразнуват новината. Беше една от онези вечери, когато всички знаменитости бяха там и сепаретата бяха пълни със звезди, някои от които бяха негови стари приятели. Не след дълго компанията им се увеличи, превръщайки се в бляскава, весела и шумна група, която привличаше завистливите погледи на всички останали. Лола настояваше да се представя като негова асистентка, а той, изпълнен с щастие от всички хубави неща, които му се бяха случили напоследък, я поправяше, настоявайки, че е негова муза. Изпиха толкова много бутилки червено вино, че не усетиха кога стана два през нощта. Когато излязоха на улицата, клатушкайки се, бяха обгърнати от мъгливата гореща нощ, на чийто фон Уест Вилидж приличаше на ренесансова картина.

— Хайде, сънливке! — подкани я сега той, поднасяйки й два аспирина.

Тя се смъкна под завивките, сви се в ембрионална поза и поднесе ръка за таблетките.

— Може ли да остана в леглото цял ден? — попита, втренчена в него като красиво кученце, уверено, че номерата му винаги минават. — Главата много ме боли!

— Имаме работа! Аз трябва да пиша, а ти трябва да отидеш до библиотеката!

— Не можеш ли да си вземеш почивен ден? Да не би да очакват от теб веднага да започнеш да пишеш? Та нали току-що ти възложиха работата! Това не означава ли, че имаш право на две седмици почивка? Знаеш ли, сетих се! — светнаха очите й и тя скочи. — Хайде да отидем на пазар! Можем да отскочим до „Барнис“! Или до Медисън авеню!

— Не става — отсече той. Трябваше да направи още няколко редакции на „Завръщане при шаферките“, преди да започнат снимките, а освен това до края на декември бе длъжен да представи първия работен вариант на сценария за Кървавата Мери. Агентът му подчерта, че напоследък историческите филми за разни кралски величия били много на мода, така че студиото искало да започне снимките колкото е възможно по-скоро. — И проучванията наистина ми трябват! — добави, като закачливо погали пръстите на краката й.

— Ще поръчам няколко книги от „Амазон“! И тогава ще мога да си седя при теб по цял ден!

— Ако стоиш при мен, нищо няма да мога да свърша! Което ще рече, че предложението се отхвърля! — Нахлузи си дънките и тениската и обяви: — Отивам за батета. Ти искаш ли нещо?

— Можеш ли да ми донесеш минерална вода със зелен чай и ябълка? Само че гледай да е точно зелен чай и ябълка! Мангото е отвратително! А, да, и можеш да ми вземеш един сладоледен сникърс! Гладна съм!

Макар да не разбираше как човек може да яде шоколадов десерт за закуска, Филип се усмихна и излезе.

На тротоара се сблъска с Шайфър Даймънд, която тъкмо излизаше от белия си джип.

— Здрасти! — извика той.

— Днес си в добро настроение! — усмихна се тя и го целуна по бузата.

— Вчера продадох един сценарий! За Кървавата Мери! Роля точно като за теб!

— Искаш да играя ролята на коктейл?

— Не на коктейла, а на кралицата! Първата дъщеря на Хенри Осми. Хайде де! — подкани я той. — Ще трябва само да отрежеш главите на всички около теб.

— И после да чакам да отрежат моята ли? Не, благодаря! — отвърна тя и се насочи към входа на № 1. — Връщам се от нощни снимки в една проклета църква на Медисън авеню, където нямаше дори климатик и, честно да ти призная, дозата католицизъм, която получих, ще ми държи влага доста дълго време!

— Говоря ти съвсем сериозно! — настоя той, едва сега давайки си сметка, че тя би била идеална за ролята. — Ще ми направиш ли услугата поне да си помислиш? Лично ще ти донеса сценария, когато стане готов, заедно с бутилка „Кристал“ и кутия черен хайвер!

— „Кристал“ вече е архаизъм, момченце! Нека бъде една голяма „Грандама“ и може би ще си помисля! — подвикна през рамо тя.

Непрекъснато му се изплъзваше. В желанието си да я задържи за по-дълго, я попита къде отива.

— Да спя! — извика тя и му показа, като положи за миг глава на ръката си. — В шест вечерта ще ме събудят!

— Е, тогава до друг път! — извика той.

Това му напомни защо между него и Шайфър нещата така и не се получиха. Тя никога не беше на разположение за него. Никога не е била и никога нямаше да бъде. Впрочем това бе основното предимство на Лола. Винаги беше на разположение.

А в неговия апартамент Лола най-сетне се измъкна от леглото и се запъти към кухнята. Мина й през ума възможността да изненада Филип, като приготви кафе, но след като видя, че кафето е на зърна и си представи, че трябва да го мели, реши, че толкова много работа не е за нея. Отиде в банята и внимателно си изми зъбите, а после изпъна устни, за да провери дали са достатъчно бели. Представи си целия маршрут до библиотеката на Четиридесет и втора улица, при това в горещ ден като този, и внезапно побесня. Защо изобщо се бе хванала на тази работа като помощник на Филип? И още по-точно, защо изобщо трябваше да работи?! Нали и без това щеше да напусне веднага щом се омъжи! Но без годежен пръстен майка й няма да й позволи да остане в Ню Йорк и да не работи — ще каже, че така ще заприлича на проститутка. Но извършвайки почти невъзможния за себе си подвиг да продължи да мисли, Лола се сети, че ако не беше приела тази работа, нямаше да срещне Филип и нямаше да стане — както се изрази самият той — негова муза. Беше невероятно романтично — тази история с музата на велик творец. Нали в такива случаи великият творец винаги се влюбва в музата си, настоява тя да се омъжи за него и после двамата си раждат красиви деца?

Ала бидейки жена, обиграна в кръговете на социалната йерархия, Лола вече започваше да прозира, че в света на Филип ролята на муза като че ли не е достатъчна. Едно е да бъдеш сред прочути хора, съвсем друго е да ги накараш да те приемат като една от тях. Пример за това бе разговорът, който бе провела снощи с една световноизвестна филмова звезда, която седеше на тяхната маса. Въпросната звезда бе един не особено приятен мъж на средна възраст, който е бил в апогея си много преди тя да се роди. Именно поради това колкото и да се опитваше, Лола не можеше да си спомни кой точно е той и в кои филми е играл. Но тъй като всички останали се надпреварваха да му угаждат и очакваха всяка негова дума, сякаш беше словото Христово, тя си даде сметка, че е крайно време и тя да положи някакво усилие. По една случайност той седеше в стола до нейния, така че когато приключи дългия си монолог за красотата на филмите на седемдесетте, тя го попита:

— Отдавна ли живеете в Ню Йорк?

Той бавно извърна глава и се вторачи в нея и фактът, че му отне близо минута да завърши това невинно движение, я накара да се запита дали не би трябвало да се уплаши от него. Обаче тя не се уплаши и ако той си въобразяваше, че може да сплаши Лола Фабрикънт само с един поглед, щеше да има да взема!

— А вие какво работите? — попита той, саркастично имитирайки гласа й. — Само не ми казвайте, че сте актриса!

— Аз съм асистентка на Филип и му помагам в проучванията! — отговори тя с хладина, която обикновено затваряше устата на непознатите.

Но не и на този човек. Той погледна първо нея, после Филип, а след това отново се върна на нея.

— Асистентка, а? — ухили се похотливо. — Аз да ти приличам случайно на Дядо Коледа?

Цялата маса избухна в смях, в това число и Филип. Давайки си сметка, че сега не беше моментът да изпада в истерия, Лола се присъедини към смеха на компанията, но си каза, че това е вече прекалено. Никак не беше свикнала да я вземат на подбив. Реши този път да преглътне, но само този път. Е, със сигурност щеше да повдигне въпроса пред Филип, но ще внимава в подбора на думите си. Защото бе наясно, че мъжете не обичат жената да се оплаква от приятелите им, особено директно — това наранява чувствата им и после започват да я свързват с негативни преживявания.

А междувременно щеше да намери начин да ги накара да я възприемат на сериозно. Никой мъж не искаше жена, която останалите мислят за глупачка — а предвид последното, едно посещение в библиотеката вероятно не беше чак толкова лоша идея.

Когато Филип се върна, завари Лола дълбоко заспала в спалнята му. Влезе в кабинета си и набързо нащрака пет страници. От другата стая долиташе тихото похъркване на момичето. Беше толкова естествена!

Преглеждайки страниците, той осъзна, че са много добри. Да, Лола наистина беше неговият талисман.

* * *

Апартаментът на семейство Райе постепенно добиваше новия си облик. В центъра на доскоро празната трапезария сега бе поставена красива дървена резбована маса с шест стола в стил „кралица Анна“, с които Били се бе сдобил по твърде мистериозен начин от склада на някакъв приятел от Горен Ийст Сайд. Иначе масата беше под наем, докато открият по-подходяща (което ще рече — по-голяма). Междувременно по нея бяха разхвърляни книги по интериорен дизайн, цветни мостри за платове и бои, както и принтирани реклами от интернет на различни видове мебели. Ана-Лиза огледа масата и се усмихна, спомняйки си разговора с Били отпреди няколко седмици.

— Скъпа моя! — вдигна предупредително пръст той, когато тя спомена, че в бъдеще може да се върне на работа. — Как очакваш да се справяш на две работни места?

— Моля? — изгледа го учудено тя.

— Та ти вече си имаш работа! От този момент нататък животът със съпруга ти се превръща в твоя постоянна работа! Или, ако трябва да бъда по-точен — поправи се той, — превръща се в твоя кариера! Съпругът ти носи парите, а ти създаваш живота с тях! А за това ще бъдат необходими много усилия! Ще започваш деня си с гимнастика — и не само за да изглеждаш добре, а и за да станеш по-издръжлива! Доколкото ми е известно, дамите обикновено предпочитат йога. После ще се облечеш както трябва. След това ще подредиш графика си за деня и ще изпратиш съответните имейли. После ще присъстваш на събранието на някоя благотворителна организация, ще посетиш някой арт дилър или ще надникнеш в някое студио. Ще следва деловият ти обяд, след което идват срещите с дизайнерите, кейтъринга и стилистите. Ще си боядисваш косата два пъти месечно и ще си правиш прическа три пъти седмично. Ще правиш частни посещения на музеите и ще четеш — надявам се — най-малко по три вестника на ден: „Ню Йорк таймс“, „Ню Йорк поуст“ и „Уолстрийт джърнъл“. Към края на деня ще се подготвиш за предстоящата си вечер, която може би ще включва от два до три коктейла и вечеря. Някои от тези събития ще бъдат строго официални, където от теб ще се очаква да не се появяваш с една и съща рокля два пъти. Ще трябва да си направиш изискана прическа, грим и маникюр. Освен това ще трябва да планираш годишните ваканции и уикендите. Възможно е да си купите лятна къща, която също ще изисква организация, персонал и обзавеждане. Ще се срещаш с подходящите хора и ще ги ухажваш едновременно с чук и перо. А накрая, скъпа моя, ще дойдат и децата. — И така — бе заключил триумфално Били, — да се заемаме за работа!

А работата действително беше много. Налагаше се да се обърне внимание на поредица от детайли: ръчно изработени в Южна Каролина плочки за баня, за да бъдат в хармония с мраморния под (апартаментът разполагаше с пет бани, като всяка от тях трябваше да притежава собствен, неповторим облик); килими и постелки; пердета и завеси; дори дръжки за врати. Така по-голямата част от деня на Ана-Лиза минаваше в мебелните магазини по Двадесета улица, без да се броят всички магазини за антики по Медисън авеню, плюс аукционните къщи. После следваха и самите ремонтни дейности в жилището. Една по една всяка от стаите бе подлагана на тотално изтърбушване, смяна на кабелите, нова мазилка и нов интериор. През първия месец от пребиваването си в новото жилище Ана-Лиза и Пол местеха един надуваем матрак от стая в стая, за да избягат от ремонтите, но ето че най-сетне поне главната спалня беше вече готова. Макар че това изобщо не бе краят, защото, както се бе изразил и Били, Ана-Лиза трябваше „да си събере гардероб“.

Интеркомът иззвъня точно в дванадесет на обяд.

— Един мъж е дошъл да ви види — обяви Фриц от портиерната.

— Кой по-точно? — попита Ана-Лиза, но портиерът вече беше затворил.

Интеркомът се намираше в кухнята, която беше на първия етаж на апартамента, така че Ана-Лиза се втурна през все още почти празната дневна и нагоре по стълбите към спалнята, за да се облече подобаващо.

— Мария? — извика тя икономката, която бе дочула в една от другите спални.

— Да, госпожо Райе? — отзова се веднага жената. Мария беше изпратена от агенция за да готви, да чисти и да изпълнява различни задачи, като например да ти разхожда кучето, ако имаш такова. Но засега Ана-Лиза се чувстваше неудобно да я пришпорва толкова често, тъй като все още не бе свикнала да разполага с постоянна прислуга.

— Някой се качва нагоре — обяви Ана-Лиза. — Мисля, че е Били Личфийлд. Би ли отворила вратата вместо мен, ако обичаш?

Върна се в спалнята и влезе в огромната гардеробна. Понятието „събиране на гардероб“ не касаеше самия гардероб, а неговото съдържание. Били бе подчертал, че основните елементи от гардероба на една дама са: обилно количество обувки, чанти, дънки, бели блузи, костюми за деловите обеди, коктейлни тоалети, вечерни рокли, тоалети за почивка — и за море, и за планина, тоалети за всички спортове, на които би било вероятно да я поканят за участие — голф, тенис, езда, полети с парапланер, рафтинг, та дори и хокей. За да й помогне в събирането на гардероб, Били бе наел една прочута стилистка на име Норийн Нортън, която подбираше дрехите и ги носеше в апартамента й за проба. Норийн беше пословично заета и не успя да определи точните дата и час за първата им среща в продължение на няколко седмици, но Били беше във възторг, че тази велика стилистка се е съгласила да поеме Ана-Лиза.

— Норийн е като най-добрите пластични хирурзи! Възможно е да минат шест месеца, докато си уредиш среща с нея — при това само за консултация! — бе подчертал той.

Междувременно една от шестте асистентки на Норийн бе поела задачата по обличане на Ана-Лиза, поради което сега на най-ниския рафт в гардеробната вече бяха подредени няколко кутии с обувки със снимка на съдържанието върху капака. Сега Ана-Лиза си избра чифт черни пантофки с десетсантиметров ток. Мразеше да носи високи токове през деня, но Били не бе допуснал никакви възражения по този въпрос.

— Хората ще очакват да видят Ана-Лиза Райе и ти трябва да им дадеш Ана-Лиза Райе! — бе изтъкнал той.

— Но коя точно е Ана-Лиза Райе? — бе попитала през смях тя.

— Именно това, скъпа моя, ни предстои да открием! Не е ли страхотно?!

Оказа се, че посетителят не бил Били Личфийлд, а човекът, който трябваше да вземе мерки за аквариума на Пол. Ана-Лиза го отведе до балната зала на последния етаж и огледа тъжно тавана и купола над главите им с изисканите италиански стенописи на розови облачета и дебелички херувими. Понякога, когато беше уморена, тя обичаше да идва тук. Успокояваше се да лежи и да наблюдава светлината, която струеше наоколо, да съзерцава този красив и уникален купол. Обаче Пол бе подчертал, че запазва балната зала за себе си, за да я превърне в свой „команден център“, откъдето — както го подкачаше Ана-Лиза — се канеше да завладее света. Поради тази причина френските прозорци трябваше да бъдат подсилени с някакъв специален материал, който да ги направи напълно непроницаеми само с натискането на едно копче — ход, който щеше да осуети всички опити на фотографи и журналисти да заснемат от хеликоптер стаята или да проследят действията на обитателя й посредством камери с мощни обективи. Над камината пък предстоеше инсталирането на триизмерен екран. Специална антена на покрива щеше да закодира клетъчните и сателитни сигнали. Щеше да има също така огромен аквариум, който щеше да позволи на Пол да се отдава на новото си хоби по събирането на редки и скъпи рибки. Ана-Лиза смяташе, че развалянето на тази зала е престъпление, обаче Пол не искаше да чуе и дума по този въпрос.

— Имаш на разположение цели два етажа от апартамента, за да си правиш каквото си искаш в тях! — бе натъртил той. — Обаче тази зала си е само моя!

Та човекът за аквариума започна да взема мерки, като междувременно поиска да знае какъв е волтажът на инсталацията и дали е възможно издигането на стабилна опора, която да крепи тежестта на аквариума. Ана-Лиза е опита да отговори на въпросите му доколкото може, но накрая се отказа и избяга от залата.

За нейно огромно щастие Били Личфийлд вече от пет минути бе тук, така че не след дълго двамата вече седяха на задната седалка на една чисто нова лимузина, която ги откарваше към центъра.

— Имам една прекрасна изненада за теб, скъпа моя! — започна той. — След всичките тези мебели, с които се занимаваш напоследък, мисля, че една промяна няма да ти се отрази зле! Днес ще се посветим на изкуството! Снощи ми хрумна една брилянтна идея за теб! Мисля, че най-подходящо за визията ти е феминисткото изкуство!

— Разбирам.

— Ти феминистка ли си?

— Разбира се — кимна Ана-Лиза.

— Дори и да не си, няма значение. Например съмнявам се да харесаш кубизма. Но, от друга страна, като се има предвид какви цени искат днес за кубизма, никой не може да си ги позволи!

— Не и Пол.

— Дори и Пол! — натърти Били. — Кубизмът е само за мултимилиардери, а вие с Пол все още се борите да ви признаят за мултимилионери! Пък и ако питаш мен, в кубизма няма никакъв шик! Не и за една млада двойка като вас. Виж феминисткото изкуство е нещо друго — в него е бъдещето! Популярността му тепърва предстои, поради което качествените произведения все още са напълно достъпни. Днес ще разгледаме една снимка — автопортрет на художничката, кърмеща своето дете. Шокът е гарантиран, а цветовете са удивителни! Освен това все още няма списък на чакащите!

— Но нали списъкът на чакащите бил добър знак? — попита неуверено Ана-Лиза.

— Даже много добър! — потвърди Били. — Особено ако е почти невъзможно да бъдеш вписан в него! Но в подобни случаи се налага да оставиш капаро в брой, преди дори да си зърнал за какво плащаш. Ще стигнем и до такива неща. Междувременно обаче трябва да започнем с едно-две произведения, които тепърва ще увеличават стойността си!

— Били? — обърна се към него Ана-Лиза. — Ти какво получаваш от всичко това?

— Удоволствие — отговори скромно той. Потупа ръката й и добави: — За мен не се притеснявай, скъпа! Аз съм просто естет. И ако изкуството е единственото нещо, с което трябва да прекарам остатъка от живота си, от мен няма да има по-щастлив човек на тази земя! Всяко произведение на изкуството е уникално, създадено от една личност, от един ум, от една конкретна гледна точка. Поради което за мен то е единственият източник на успокоение в този свят на шаблоните и конфекцията.

— Нямах предвид това — поясни Ана-Лиза. — Питам какво ти плащат?

— Знаеш, че не обичам да говоря за финансите си — усмихна се Били.

Ана-Лиза кимна. Вече няколко пъти се бе опитвала да го заговори по този въпрос, но всеки път той бе променял темата. Все пак тя не се предаваше и затова сега каза:

— Били, просто трябва да знам! Иначе няма да е честно да хабиш толкова голяма част от времето си заради мен! Защото всеки труд се заплаща!

— Разбирам — кимна той. — За произведенията на изкуството вземам два процента комисиона. От дилъра — заяви и стисна устни.

Ана-Лиза си отдъхна. От време на време Били споменаваше за някоя продажба на стойност един милион долара, в която посредничил, така че сега, след едно бързо изчисление, тя разбра, че таксата му възлиза на двадесет хиляди долара.

— Значи вече трябва да си много богат, Били! — засмя се приятелски тя.

— Да бе! Толкова, че едва мога да си позволя да живея в Манхатън! — отвърна в същия шеговит стил той.

Когато влязоха в галерията, Били я отведе до снимката, отстъпи, скръсти ръце пред гърди и кимна одобрително.

— На пръв поглед много модерна, но с класическа композиция — майка с дете!

Снимката струваше сто хиляди долара. Усещайки в себе си познатия пристъп на вина заради незаслуженото си благосъстояние, Ана-Лиза веднага я купи. Плати с „Мастъркарт“, която, според Били, била най-подходяща за големи покупки, тъй като така можеш да спечелиш бонуси при пътуване със самолет. Не че някой от хората, способни да дадат подобна сума, се нуждаеха от бонуси — повечето от тях притежаваха частни самолети. Въпреки това, докато излизаше от галерията с изящно опакованата снимка под мишница, Ана-Лиза си напомни, че чрез тази покупка сложи в джоба на Били още две хиляди долара. Това беше най-малкото, което можеше да стори за приятел като него.

* * *

Лола седеше на дългия барплот, опасващ витрината на „Старбъкс“, и четеше статия, която беше извадила от интернет. В крайна сметка не бе успяла да събере сили да се завлече до библиотеката. Но подозренията й се оказаха основателни — щеше да бъде чиста загуба на време. Защо да си къса нервите по библиотеки, когато всичко, което я интересуваше, можеше да бъде открито и в интернет?! Намести очилата на носа си и се приготви да чете. На идване към „Старбъкс“ си бе купила чифт стъкла с черни рамки, за да изглежда по-сериозна, фалшивите очила изиграха ролята си. Докато четеше за маниакалния фанатизъм на кралица Мери по отношение на католицизма, някакъв загубеняк се намести до нея, отвори лаптопа си и започна да наднича в листите й. Лола даде всичко от себе си да не му обръща внимание — не вдигна глава от листите, преструвайки се на тотално погълната от текста. Доколкото успя да схване, съвременниците на кралица Мери я описвали като „крехка и болнава“, което в света на Лола означаваше „анорексичка“. Величието се оказваше нещо като фашисткия диктатор на шестнадесети век — за всяка своя поява пред народа се кипрела с всичките си бижута на стойност милиони долари, за да напомни на простолюдието за властта и богатството на католическата църква. Точно на това място Лола вдигна глава от четивото си и забеляза, че идиотът се е вторачил в нея. Сведе очи, но когато отново ги вдигна, той продължаваше да я гледа. Беше с червеникава коса и лунички, но се оказа доста по-готин, отколкото го бе взела на пръв поглед. Накрая той не издържа и я заговори:

— Имаш ли представа, че тези са мъжки?

— Какво? — изгледа го унищожително тя с поглед, който целеше да залее амбициите му с вряла вода още в зародиш.

Обаче идиотчето не се стресна.

— Очилата ти — поясни. — Това са мъжки очила. Истински ли са изобщо?

— Разбира се, че са истински — тросна се тя.

— Искам да кажа, с рецепта ли са или са просто за фасон? — изгледа я насмешливо той.

— Не е твоя работа! — сряза го тя и за всеки случай допълни: — Мисля, че ме разбираш!

— В днешно време всички момичета се надпреварвате да носите очила — продължи най-нахално той. — Но да знаеш, че веднага се разбира, когато са фалшиви! Иначе колко двадесет и две годишни момичета се нуждаят от истински очила? Очилата са за старците! Това е поредната ви превземка!

Най-сетне тя вдигна очи от листите си, облегна се и го изгледа предизвикателно:

— Е, и?

— Просто се чудех дали и ти си от онези фалшиви момичета. Защото приличаш на такава. Но може пък да си истинска!

— На теб какво ти пука?

— Защото ми се струваш готино парче! Ако благоволиш да ми кажеш името си, може и да ти оставя съобщение на фейсбука ти.

Лола го дари с арогантна усмивка и изрече натъртено:

— Благодаря, но вече си имам приятел!

— Да съм казвал, че искам да ти ставам приятел? Боже, вас, нюйоркчанките, наистина си ви бива!

— Ти си жалко копеле! — просъска тя.

— Може — сви рамене той. — Но погледни се само! Носиш дизайнерски дрехи в „Старбъкс“, косата ти е издухана, а тялото ти е намазано с лосион за тен. Сигурно е „Сити сън“. Нюйоркчанките са единствените, които избират този конкретен нюанс на бронзовото.

Лола се запита как е възможно този загубеняк да знае толкова много неща за изкуствения тен. Но реши да не се предава.

— А да си виждал себе си? — изгледа го презрително тя. — Носиш карирани панталони!

— Да, ама са маркови! Разликата е голяма!

Лола си събра листите и се изправи.

— Тръгваш ли си? — изгледа я хлапакът. — Толкова скоро? — изправи се и бръкна в джоба на идиотските си карирани панталони. Ако бяха поне „Бърбъри“, Лола можеше да го извини. Подаде й визитка, на която пишеше: „ТАЙЪР КОР.“ В долния десен ъгъл бе изписан и телефонен номер. — Сега, след като знаеш името ми, ще ми кажеш ли и своето?

— И защо да го правя?

— Ню Йорк е опасен град — поясни той. — А мен можеш да ме считаш за Жокера!