Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (8)

7

— Джеймс, какво ти става тази сутрин? — промърмори Минди.

— Мисля, че не съм създаден за слава — промърмори Джеймс. — Не мога дори да измисля какво да облека!

Минди се претърколи в леглото и погледна часовника. Беше няколко минути след шест. „Божичко, колко съм депресирана!“ — каза си тя. А на глас изрече:

— Не можеш ли да бъдеш малко по-тих? Уморена съм!

— Вината не е моя.

— Защо трябва да дрънчиш толкова силно със закачалките? Не можеш ли да си пробваш дрешките тихо и кротко?

— А ти защо не вземеш да станеш, за да ми помогнеш?

— Джеймс, не си бебе, за бога! Би трябвало да можеш сам да избираш дрехите си!

— Добре де! Тогава ще облека онова, което винаги нося — дънки и тениска!

— Би могъл да пробваш и костюм!

— Не съм го виждал този мой костюм вече от три месеца! Сигурно в химическото са го изгубили! — повиши обвинително глас той, сякаш грешката за това беше нейна.

— Какво толкова се вживяваш за този твой тоалет? Та това е само някаква си тъпа снимка!

— Нищо подобно! Това ще бъде моята рекламна снимка!

— И защо я правят токова рано?

— Казах ти. Ще ме снима някакъв прочут моден фотограф! А той е свободен само от девет до единадесет!

— Господи! И аз можех да ти направя една снимка с телефона си! Хайде, махай се сега! Искам да спя! Иначе ще полудея!

„Ако вече не си!“ — репликира я наум Джеймс, събра си послушно дрехите и се измъкна от спалнята. Та това е неговият голям ден! Защо всичко на този свят трябва да се върти около Минди?!

Отнесе купчината дрехи в кабинета си и я хвърли на един стол. Загледа се в тях и за момент му заприличаха на парцали на клошар. Отговорникът за връзките с обществеността в офиса на Редмън, наричан с абсурдното име Чери, го бе инструктирал да си вземе три тоалета. Три ризи, три чифта панталони, едно-две сака и два чифта обувки. „Но аз нося предимно маратонки!“ — бе се възмутил Джеймс. „Дай най-доброто от себе си! — бе вдигнал назидателно пръст Чери. — Снимката трябва да отразява твоята същност!“

„Ако ще отразява същността ми, то тя ще бъде снимка на оплешивяващ мъж на средна възраст!“ — каза си тъжно Джеймс и се насочи към банята. Загледа се в огледалото. Може би трябваше да си обръсне главата. Но тогава щеше да прилича на всеки друг мъж на средна възраст, който е започнал да оплешивява и отчаяно се опитва да скрие този факт. Освен това лицето му като че ли не беше подходящо за гола глава. Чертите му бяха асиметрични, а носът му изглеждаше като чупен и лошо зараснал — но всъщност си беше типичният нос на фамилията Гуч, предаван от поколение на поколение отрудени работници. Щеше му се да има по-специфично лице, като например прихлупените клепачи и замисленият поглед на художник. Присви очи и отпусна устните си, но установи, че изглежда нелепо. Примирен с външния си вид, Джеймс грабна една от прецизно сгънатите пазарски чанти на Минди от „Барнис“, напъха вътре толкова дрехи, колкото можа, и излезе във фоайето на сградата.

Навън валеше. Силно. От малките прозорчета в задната част на апартамента беше трудно да се определи какво точно е времето, така че то можеше да се окаже и по-хубаво, отколкото изглеждаше, но за съжаление обикновено се оказваше по-лошо. Все още нямаше седем сутринта, а Джеймс вече имаше усещането, че денят го е победил. Върна се в апартамента си, за да си вземе чадър, но единственото, което успя да открие в претъпкания тесен килер, беше някакъв стар сгъваем чадър, който на всичко отгоре беше счупен. Джеймс се примири и излезе без чадър. Поспря във фоайето и се загледа в пороя, който се сипеше навън. Пред входа, до бордюра на тротоара бе спрял черен джип. Портиерът Фриц, който тъкмо разстилаше гумена пътека в средата на фоайето, вдигна очи и отбеляза:

— Вали като из ведро? Искате ли да ви извикам такси?

— Няма нужда — отговори Джеймс.

Всъщност имаше нужда от такси, но никога не позволяваше на портиерите да му викат таксита. Беше наясно с мнението им относно бакшишите на Минди, поради което се чувстваше гузен да ги моли да извършват и за него иначе обичайните си задължения, които имаха към останалите, по-щедри на бакшиши обитатели на кооперацията. Реши, че ако наистина направи пари от тази своя книга, за Коледа ще им даде солидна премия.

Вратите на асансьора се отвориха и оттам излезе Шайфър Даймънд. Изведнъж Джеймс се почувства като нищожество. Шайфър бе вдигнала косата си на конска опашка и бе облечена с яркозелен шлифер, дънки и черни ботуши с ниски токове. Не приличаше задължително на филмова звезда, но някак си изглеждаше като нещо повече от обикновен човек, така че, независимо къде се намираше, хората задължително щяха да си казват: „Тази жена е някоя важна клечка!“ и щяха да я заглеждат любопитно. Но актьорите сигурно са свикнали да бъдат гледани. Не е ли това причината, поради която те всъщност избираха тази професия — да бъдат гледани?

— Доста лошо време, нали, Фриц? — обърна се тя към портиера.

— И ще става още по-лошо!

Джеймс излезе отвън и се спря под тентата пред входа. Огледа улицата. Никакво такси. Нищо.

Шайфър Даймънд се появи зад него и попита:

— Накъде отивате?

Джеймс подскочи от изненада и смотолеви:

— Челси.

— Аз също. Елате, ще ви откарам!

— Не, аз…

— Не бъдете глупав! Колата е безплатна. Освен това вали като из ведро!

Фриц се появи и й отвори вратата. Тя се вмъкна на задната седалка.

Джеймс погледна Фриц и си каза: „Какво пък!“ И също влезе.

— Две спирки! — съобщи Шайфър на шофьора. — Къде по-точно отивате? — обърна се към Джеймс.

— Ами, и аз не знам точно. — Бръкна в джоба на дънките си и извади едно смачкано листче, на което си беше записал адреса. — „Индустрия Супер Студио“?

— И аз отивам там — усмихна се актрисата. А на шофьора каза: — В такъв случай само едно спиране.

Тя бръкна в чантата си и извади оттам телефон. Джеймс седеше сковано до нея, доволен, че поне има конзола и не е принуден да се притиска в нея. Навън дъждът продължаваше да си вали като из ведро, а по едно време дори прогърмя. Какво ли е никога да не ти се налага да се тревожиш дали ще хванеш такси? Или да се качваш на метрото?

— Ужасно време, нали? — обади се Шайфър. — Твърде влажно е за август! Преди не си спомням да е било толкова дъждовно през август. Температурите се движеха между 30 и 35 градуса. А на Коледа имаше сняг!

— Така ли? — изненада се Джеймс. — Сега снегът се появява едва през януари.

— Очевидно е, че споменът ми за Ню Йорк е твърде романтичен.

— Не сме имали сняг вече години наред — поясни Джеймс. — Глобалното затопляне, нали знаете! — „Звуча като идиот!“ — каза си той.

Тя му се усмихна и той се запита дали не е от онези актриси, които съблазняват всеки срещнат мъж. Спомни си една история за негов приятел журналист — съвсем нормален тип, който бил съблазнен от прочута филмова звезда по време на интервюто, което вземал от нея.

— Вие сте съпругът на Минди Гуч, нали? — обади се изненадващо Шайфър.

— Да, Джеймс — кимна той. Тя очевидно не смяташе да се представя, тъй като приемаше за даденост, че хората я познават.

— А съпругата ви е…

— Президент на борда. На кооперацията ни.

— Тя е авторката на онзи блог, нали?

— Вие да не би да го четете?

— О, да! Много е вълнуващо!

— Така ли? — възкликна Джеймс и потри раздразнено брадичка. Дори и тук, в джипа с филмовата звезда, на път към своята фотосесия, той пак беше принуден да говори за жена си. — Аз пък се старая да не го чета.

— Аха! — кимна многозначително Шайфър. Джеймс се зачуди как да тълкува тази реакция и в продължение на няколко пресечки в колата се възцари мълчание. А след това Шайфър отново подхвана темата за жена му. — Когато аз живеех тук, тя все още не беше президент на борда. Беше Енид Мърл. И тогава сградата беше различна. Не беше толкова… тиха.

— Енид ли? — примигна Джеймс при споменаването на това име.

— Тя е прекрасен човек, не мислите ли? Направо я обожавам!

— Всъщност аз не я познавам много добре — изрече предпазливо Джеймс, изправен пред дилемата или да предаде съпругата си, или да обиди една филмова звезда.

— Но вероятно познавате племенника й, Филип Оукланд! — продължи все на същата тема Шайфър и се улови, че пак се опитва да изкопчи някаква информация за Филип. — Вие също сте писател, нали?

— Да, но ние двамата сме различни. Той е по-скоро… комерсиален. Пише сценарии. А аз съм повече… литературен — довърши неуверено.

— Което ще рече, че продавате по пет хиляди екземпляра от книга — заключи делово Шайфър. Джеймс се почувства смазан от истината, но се постара да не го покаже. — Моля ви, не се сърдете! — усмихна се тя и докосна ръката му. — Просто се шегувах! Сигурна съм, че сте прекрасен писател!

Джеймс не знаеше да се съгласи ли или да отрече.

— Не вземайте на сериозно нито една моя дума! — продължи весело актрисата.

Колата спря на червен светофар. Очевидно беше негов ред да предложи словесен гамбит, но в момента не се сещаше за нищо интересно.

— Какво става с апартамента на госпожа Хаутън? — попита по едно време Шайфър.

— О! — възкликна облекчено Джеймс. — Продаден е!

— Така ли? Малко бързичко, не мислите ли?

— Срещата на борда е тази седмица. Съпругата ми казва, че всъщност ще бъде формална, защото кандидатите са одобрени. Тя ги харесва. Доколкото разбирам, били свястна двойка. С милиони долари в кеш, разбира се — добави с горчивина.

— Колко досадно! — махна с ръка актрисата.

Джипът най-сетне стигна до крайната си цел. Настъпи още един конфузен момент, докато чакаха заедно асансьора.

— Филм ли правите сега? — попита Джеймс.

— Телевизионен сериал — отговори Шайфър. — Никога не съм си мислела, че ще се захвана с подобно нещо, но ето че го правя! Не ми се ще да завършвам като наборите си от бранша — с нескончаеми пластични операции, осиновявания на негърчета и налудничави автобиографии, които никой не желае да чете! Или пък с някой тъп богаташ за съпруг, който ми изневерява!

— Да, труден избор наистина — усмихна се Джеймс.

— Пък и обичам да работя. По едно време спрях, но бързо разбрах, че работата ми липсва.

Влязоха в асансьора.

— Тук ли се снима вашият телевизионен сериал? — изненада се Джеймс.

— Не, тук съм за една фотосесия. За корицата на едно от онези списания за жени над четиридесет.

— Не се ли притеснявате?

— Ни най-малко. Представям си, че съм някоя друга жена. В това се състои тайната на актьорската игра!

В този момент асансьорът спря и тя излезе.

Час по-късно лицето на Джеймс бе преминало през ръцете на гримьорната и сега той седеше на високо столче пред син екран, застинал в усмивката на смъртта.

— Вие сте прочут автор, не? — попита фотографът, французин по произход, който, макар и с цели десет години по-възрастен от Джеймс, все още се радваше на всичката си коса и на съпруга с тридесет години по-млада от него (ако се вярваше на гримьорната).

— Не — просъска Джеймс през стиснати зъби.

— Но скоро ще бъдете, не? — продължи фотографът. — Иначе издателят ви не би се изръсил за мен. — Свали фотоапарата си и направи знак на гримьорката, която кръжеше в близката далечина. — Много е скован. Като труп. Не мога да правя снимки на труп! — Последното изрече по посока на Джеймс, който се ухили сконфузено. — Трябва да направим нещо! Анита ще ви помогне да се отпуснете.

Гримьорката се приближи зад Джеймс и постави ръце на раменете му.

— Добре съм — опита се да протестира той, когато младата жена заби пръсти в гърба му. — Женен съм! Наистина! Жена ми надали ще одобри!

— Да виждате някъде жена си в това студио? — попита Анита.

— Не, ама…

— Шшшшт! — скастри го гримьорката.

— Виждам, че не сте свикнали да получавате внимание от красиви млади дами — отбеляза фотографът. — Но ще се научите! Когато станете прочут, жените ще ви се лепят като мухи на мед!

— Надали — промърмори Джеймс.

Фотографът и гримьорката се засмяха в един глас. Смехът бе подет и от всички останали в студиото. Джеймс почервеня като домат. Внезапно отново бе на осем години. Играеше в кварталния отбор на детската бейзболна лига и вече за трети път бе оставил топката да мине между краката му. „Виж какво, мой човек — се бе опитал да му помогне треньорът, докато зрителите го прогонваха със смях от терена. — Всичко е във визуализацията! Трябва да си представиш, че си победител! И тогава наистина ще станеш такъв!“ През останалата част от мача Джеймс бе седял на скамейката с насълзени очи и течащ нос (тогава имаше сенна хрема), опитвайки се да „визуализира“ как извършва хоум рън. Но всичко, което виждаше, бе топката, търкаляща се между краката му отново и отново. И как баща му го пита: „Как мина, сине?“, а малкият Джеймс отговаря: „Не много добре“. „Пак?“ „Точно така, татко, пак!“ Така, още на осем, му беше станало ясно, че той никога няма да може да стане нещо повече от Джими Гуч — хлапето, което никъде не е на мястото си.

Джеймс вдигна очи. Фотографът се бе скрил зад фотоапарата си. Започна да щрака.

— Много добре, Джеймс! — изрече накрая. — Изглеждаш тъжен. Мечтателен. Одухотворен.

„Виж ти!“ — каза си Джеймс. Може пък тази работа със славата да не се окаже чак толкова лошо нещо.

* * *

Тази вечер Шайфър отново почука на вратата на Филип, надявайки се този път да го завари вкъщи. Когато той пак не отговори, почука на Енид.

— Филип? — провикна се отвътре Енид.

— Не е той. Аз съм, Шайфър!

— А, чудех се кога ще се сетиш за мен! — възкликна Енид, докато отваряше вратата.

— Знам, че нямам никакво извинение.

— Е, може пък да си решила, че съм мъртва!

— Сигурна съм, че Филип щеше да ми каже, ако е така — усмихна се Шайфър.

— Виждала ли си го?

— Само в асансьора.

— Срамота! И не сте излизали още на вечеря?

— Не сме.

— Това е заради онова проклето момиче! — възкликна възмутена Енид. — Знаех си, че ще се стигне дотук! Наел някаква въртиопашка да му прави проучванията, а сега дори е започнал да спи с нея!

— Ясно — кимна Шайфър. Макар че новината я свари неподготвена, тя се овладя, защото си спомни думите на Били. Да, той пак се оказа прав. Сви рамене, опита се да не покаже разочарованието си и добави: — Е, Филип ще си остане Филип!

— Е, човек никога не знае! Току-виж нещо го ударило внезапно по главата.

— Съмнявам се — отбеляза Шайфър. — Сигурна съм, че това момиче го намира за очарователен. Точно в това е разликата между момичетата и жените — момичетата ги намират за очарователни, а жените знаят истината!

— Да, но и ти някога мислеше Филип за очарователен — изтъкна Енид.

— И все още го мисля — усмихна се Шайфър, стараейки се да не нарани чувствата на лелята. — Но не по същия начин. — После смени темата: — Чувам, че някакво ново семейство ще се нанася в апартамента на госпожа Хаутън.

— Точно така — въздъхна Енид Мърл. — Никак не съм във възторг от тази работа! Но всичко е по вина на Били Личфийлд!

— Но Били е толкова сладък!

— О, причини големи неприятности на тази сграда! Именно той открил семейството и ги представил на Минди Гуч. Аз исках най-долния етаж от апартамента за Филип, обаче Минди не пожела и да чуе за това! Свика извънредно заседание на борда, за да ги пробута. Предпочита да пусне в кооперацията ни непознати, отколкото да раздели апартамента! Видях я във фоайето и й заявих: „Минди, много добре знам какво искаш да направиш с това извънредно заседание!“ А тя, представи си, ми се изрепчи: „Енид, миналата година закъсня три пъти с таксата за поддръжка на сградата!“

Потри чело, въздъхна и допълни:

— Очевидно е, че има зъб на Филип. Може би защото Филип е преуспял, а съпругът й е мухльо!

— Е, очевидно нищо не се е променило тук.

— О, все същото си е, скъпа! Не е ли чудесно? Но пък ти си се променила! Върна се!

 

 

Няколко дена по-късно Минди седеше в кабинета си вкъщи и преглеждаше документите на семейство Райе. Един от плюсовете да бъдеш шеф на борда бе, че имаш достъп до финансовия статус на всеки собственик, настанил се тук през последните десет години. Бордът изискваше от кандидатите за собственици да заплатят петдесет процента от исканата цена в брой, но също така очакваше те да имат същата тази сума в банкови сметки, акции, облигации, пенсионни фондове и други авоари. Иначе казано, кандидатът трябваше да притежава цялата сума за апартамента. Когато двамата с Джеймс се преместиха тук, правилата бяха различни. Тогава от кандидатите се искаше в брой само двадесет и пет процента от цялата сума и просто трябваше да докажат, че притежават достатъчно ликвидни авоари, за да покрият таксата за поддръжката за период от пет години. Обаче Минди беше провела референдум за промяна на правилника. Аргументира се с факта, че из сградата се мотаят твърде много съмнителни особи — непристойни останки от осемдесетте, когато кооперацията е била пълна с рокаджии, актьори, модели и стилисти, и хора, които са близки приятели с Анди Уорхол, и които бяха превърнали апартаментите си в терени за нескончаеми купони. Но още през първата година от управлението на Минди двама от въпросните собственици фалираха, друг умря от свръхдоза хероин, а трета дори се самоуби, докато петгодишният й син спеше. Някога била модел и приятелка на прочут барабанист, който обаче се оженил за друга и избягал в Кънектикът, изоставяйки приятелката си и детето в двустаен апартамент, който тя не можеше да си позволи да изплаща. Та нагълтала се тя със сънотворни и си нахлузила найлонова торба на главата. Или поне така докладва Роберто.

— Една сграда е огледало на своите обитатели! — бе изтъкнала Минди в прочутото си (по нейно мнение) обръщение към борда. — И ако нашата сграда се сдобие с лоша репутация, това ще се отрази на всички ни! Ще пострада стойността на апартаментите ни! Никой няма да иска да живее на място, където непрекъснато влизат и излизат полицейски коли и линейки!

— Нашите съседи са творчески типове с интересен живот — се бе опитала да я контрира Енид.

— Но тук живеят деца, за бога! Свръхдозите и самоубийствата надали ще им се сторят „интересни“! — бе отвърнала Минди с блеснали очи.

— Вероятно за теб ще бъде по-добре да живееш в някой от блоковете в Горен Ийст Сайд. Там са все доктори, адвокати и банкери. Чувам, че никога не умирали — подхвърли саркастично Енид.

В крайна сметка Минди спечели с пет на един.

— Очевидно е, че двете с теб имаме различни ценности — бе заявила Минди на Енид.

— Напълно очевидно — бе кимнала величествено Енид.

Енид беше с близо четиридесет години по-стара от Минди. Тогава защо винаги ставаше така, че пред нея Минди се чувстваше като древна старица?

Малко след въпросното събитие Енид се оттегли от борда на кооперацията. На нейно място Минди сложи Марк Вайли — приятен гей от Средния запад, който беше утвърден дизайнер, имаше постоянен партньор от петнадесет години и красиво осиновено момиченце от латиноамерикански произход. Всички в сградата бяха единодушни, че Марк е много сладък и което беше още по-важно — той винаги бе съгласен с Минди.

На срещата със семейство Райе щяха да присъстват Минди, Марк и една жена на име Грейс Уогинс, която беше член на борда от двадесет години, работеше в Обществената библиотека на Ню Йорк и водеше тих живот в своя едностаен апартамент с двата си миниатюрни пудела. Грейс бе от онези типове, които никога не се променят, освен че остаряват, и нямат никакви особени очаквания и амбиции в живота освен желанието нищо да не се променя.

Точно в седем часа Марк и Грейс се появиха в апартамента на Минди за предварителните разговори.

— Накратко казано, ще платят в брой! — започна без заобикалки Минди. — Имат невероятно добро финансово досие! Притежават четиридесет милиона долара!

— И на колко години са? — попита Грейс.

— Млади са. В началото на тридесетте.

— Не знам защо, но тайничко се надявах Джулия Робъртс да купи този апартамент. Няма ли да бъде прекрасно, ако Джулия Робъртс живее при нас?

— Дори и Джулия Робъртс надали би могла да извади наведнъж двадесет милиона долара! При това в брой! — отбеляза Марк.

— Срамота, не мислите ли?

— Актрисите не са добри стопани — намеси се Минди. — Погледнете само Шайфър Даймънд! Изостави си апартамента и години наред не го погледна! Помните ли какъв проблем с мишките ни създаде нейното жилище? Не! — отсече и поклати глава. — Имаме нужда от приятно, стабилно семейство, което ще живее тук поне двадесет години! Нямаме нужда от разни актьори или светски особи, или който и да било друг, привличащ лесно вниманието! Стига ни каквото стана, когато почина госпожа Хаутън! Последното, което ни трябва, са тълпи папараци пред сградата!

Семейство Райе пристигнаха точно в седем и половина. Минди ги покани в дневната, където Марк и Грейс вече се бяха настанили сковано на дивана. Домакинята внесе два дървени стола и направи знак на гостите да седнат. Пол се оказа доста по-привлекателен, отколкото си го беше представяла. Беше секси, с онази типична къдрава коса, която й напомняше за младия Кат Стивънс. Раздаде малки бутилки минерална вода и се настани между Марк и Грейс.

— Какво ще кажете да започваме? — обяви официално.

Ана-Лиза хвана ръката на Пол. Придружени от агентката по недвижими имоти Бренда Лиш, двамата бяха идвали в апартамента на последните етажи вече няколко пъти и Пол се влюби в него толкова, колкото и тя. Но сега бъдещето им се намираше в ръцете на тези трима чудаци с безизразни, дори леко враждебни лица, които не отлепваха очи от тях. Не че Ана-Лиза се страхуваше. Беше издържала какви ли не интервюта за работа, беше участвала в дебати по телевизията и дори се бе срещала с президента.

— Как протича обичайният ви ден? — започна Минди.

Ана-Лиза погледна към Пол и се усмихна. После отговори:

— Пол става много рано и отива на работа. Но сега се опитваме да свием истинско семейно гнездо, така че нищо чудно съвсем скоро аз да се посветя на отглеждането на бебе!

— Ами ако бебето плаче през нощта? — попита Грейс. Самата тя беше бездетна и макар на теория да обичаше децата, на практика не можеше да ги понася.

— Надявам се, че тя или той няма да плачат — отговори Ана-Лиза, опитвайки се да се пошегува. — Но пък ще си имаме гувернантка. А в началото дори и помощница в отглеждането на бебето.

— Да, апартаментът определено разполага с достатъчно място дори за помощница — кимна одобрително Грейс.

— Точно така — усмихна й се Ана-Лиза. — А и Пол също не би могъл да понася детски плач, защото се нуждае от здрав сън!

— А какво правите вечер? — зададе втория си въпрос Минди.

— Много сме тихи. Пол се прибира към девет вечерта, а после или излизаме на вечеря, или си хапваме нещо вкъщи и си лягаме. Пол трябва да бъде на крак в шест сутринта.

— Имате ли много приятели? — Този въпрос беше от Марк.

— Не — отговори този път Пол. Тъкмо се канеше да каже, че не обичат да имат гости, но Ана-Лиза го стисна лекичко за ръката и той се поправи: — Нямаме много социални контакти. Освен през уикенда. Но обикновено го прекарваме някъде извън града.

— Да, полезно е да се измъкваме от града от време на време — съгласи се Марк.

— А имате ли някакви хобита, за които трябва да знаем? — попита Грейс. — Например да свирите на някакъв музикален инструмент? Би трябвало да знаете, че правилникът на сградата забранява свиренето на инструменти след единадесет вечерта!

Ана-Лиза се усмихна и отбеляза:

— Това правило трябва да е останало от епохата на джаза! А № 1 е построена малко преди края на купона тогава, нали? Не беше ли през 1927 година? Архитектът беше… — Направи пауза, давайки си вид, че се опитва да се сети, макар че вече знаеше цялата история на сградата наизуст. — Да, Харви Уайли Корбет, нали така? Точно неговата фирма е създала проекта и за Центъра „Рокфелер“, нали? Смятали са го за визионер, въпреки че идеята му за повдигнати тротоари в центъра на града се оказала неприложима.

— Впечатлена съм! — възкликна Грейс. — Смятах, че единствено аз в тази сграда съм наясно с историята й!

— О, ние с Пол се влюбихме в нея! — възкликна Ана-Лиза. — Ще дадем всичко, което зависи от нас, за да съхраним историческия облик на апартамента!

— Е — обади се Минди и изгледа поред Марк и Грейс, — смятам, че мненията ни съвпадат, нали? — Марк и Грейс ентусиазирано кимнаха. Шефката на борда се изправи, протегна ръка към гостите си и обяви тържествено: — Добре дошли на Пето авеню № 1!

* * *

— Мина лесно. Даже много лесно, не мислиш ли? — отбеляза Ана-Лиза, докато лимузината ги отнасяше обратно в хотела.

— Как биха могли да ни откажат? Не ги ли видя? Всичките са куковци!

— На мен ми се сториха съвсем нормални и почтени хора.

— Ами тази Минди Гуч? — изтъкна Пол. — Типичната кариеристка!

— Откъде си толкова сигурен?

— Такива като нея ги виждам непрекъснато. В офиса си.

— Но в твоя офис няма жени! — засмя се съпругата му. — Ако трябва да бъда по-точна, в бизнеса ви няма жени!

— Напротив, има — контрира я Пол. — И всички до една са като Минди Гуч! Сухи черупки, които цял живот се опитват да играят ролята на мъже. И естествено не успяват!

— Не бъди толкова безмилостен към хората, Пол! Пък и какво значение има за теб каква е тя? Вероятно повече няма да я видим!

По-късно в хотела, докато го чакаше да си измие зъбите, Ана-Лиза се зачете в правилника на № 1, който Минди бе подвързала в малко книжле, специално за нови обитатели.

— Хей, я чуй това! — подвикна му по едно време тя. — Оказва се, че разполагаме и със складово помещение! На подземния етаж! Има също така и паркинг!

— Така ли? — наостри уши Пол, докато се събличаше.

— Всъщност не съвсем. Става въпрос само за едно място за паркиране, в близкия подземен паркинг. Човекът, който ще го ползва, се избира на лотариен принцип, за една година.

— Трябва да го получим!

— Но ние нямаме кола! — изтъкна очевидното Ана-Лиза.

— Ще имаме! При това с шофьор!

Ана-Лиза остави книжлето настрани и игриво обгърна кръста му с крака.

— Не е ли страхотно? Почваме нов живот!

Съзнавайки, че тя иска секс, Пол я целуна набързо, а после се смъкна към вагината й. Сексът им беше малко скучен и винаги се състоеше от едни и същи движения. Няколко минути орална любов, през която Ана-Лиза стигаше до оргазъм, следвани от три минути истински акт. После Пол извиваше гръб и свършваше. Тя го задържаше за няколко секунди, като галеше гърба му. След не повече от минута той се претъркулваше от нея, отиваше до банята, обуваше си боксерките и се вмъкваше в леглото. Не беше кой знае колко вълнуващо, но все пак беше задоволително. Или поне що се отнася до оргазма. Ала тази вечер Пол очевидно мислеше за нещо друго, защото изгуби формата си.

— Какво става? — попита Ана-Лиза, като се подпря на лакът.

— Нищо — промърмори той и си обу боксерките. После започна да крачи напред-назад из стаята.

— Искаш ли да ти направя свирка?

— Не — поклати глава той. — Просто си мисля за апартамента.

— Аз също.

— Както и за онова място за паркиране. Защо трябва да се избира с лотария? И защо само за една година?

— Нямам представа. Очевидно такива са правилата.

— Но ние притежаваме най-големия апартамент в сградата! И плащаме най-много за поддръжка! Което ще рече, че би трябвало да се ползваме с неотменимо предимство!

* * *

Три седмици по-късно, когато Ана-Лиза и Пол Райе бяха вече подписали документите за собственост на апартамента, адвокатът на госпожа Хаутън се обади на Били Личфийлд и поиска да го види в офиса си.

Госпожа Хаутън можеше да си избере адвокат от някоя стара нюйоркска фамилия, но вместо това тя избра да повери правните си дела на Джони Лучии — висок, заядлив тип, израснал в Бронкс. Луиз бе „открила“ Джони по време на една официална вечеря, където той беше поканен като най-многообещаващият млад адвокат по онова време заради някакво дело на града срещу правителството по повод училищните субсидии. Джони беше спечелил и бъдещето му бе осигурено. Но то бе двойно подсигурено, когато госпожа Луиз Хаутън го нае като неин постоянен юридически представител. „Престъпниците в институциите са не по-малко от тези в гетото — обичаше да казва някога тя. — Никога не забравяйте, че порочните намерения се крият най-лесно под изискани дрехи!“

За щастие на госпожа Хаутън Джони Лучии не беше от изискано облечените, но след известно излагане на блясъка на парите и на хайлайфа той определено се бе превърнал в институция. Офисът му беше като музей на модерния интериор и съвременното изкуство — съдържаше два стола на Иймс, масичка от кожа от акула, а на стените висяха един Клее, един Декунинг и един Дейвид Сал.

— Трябва да се виждаме по-често! — обърна се Джони към Били иззад масивното си бюро. — Не служебно, разбира се. А както едно време на партитата. Съпругата ми все се оплаква, че не излизаме често. Но все не остава време! Предполагам, че за разлика от нас ти все още си на линия по събитията?

— Не толкова често, колкото някога — отбеляза Били отегчено. Напоследък този разговор се повтаряше всеки път, когато срещнеше някого, когото не беше виждал от цяла вечност и когото вероятно нямаше да види още толкова.

— Да, всички остаряваме — въздъхна Джони. — Тази година ще навърша шестдесет!

— По-добре да не започваме тази тема — каза Били.

— Все още ли живееш на старото място?

— Да, в долната част на Пето авеню — отговори Били. Искаше му се Джони да спре с празните приказки и да изплюе камъчето.

— Да — кимна адвокатът. — Ти живееше близо до госпожа Хаутън. Е, тя те обожаваше. И затова ти е оставила нещичко. — Изправи се и добави: — Настоя лично да ти го връча. Точно затова те извиках чак тук!

— Няма проблеми — усмихна се успокоен Били. — Винаги е приятно да те видя!

— Благодаря! — кимна адвокатът, надникна през вратата и извика на асистентката си: — Би ли донесла кутията, която госпожа Хаутън остави за Били Личфийлд? — Обърна се към госта си и допълни: — Опасявам се, че не е кой знае какво. Особено предвид парите, с които разполагаше.

Били нямаше никакво желание да обсъжда този въпрос. Не беше възпитано.

— И без това не съм очаквал нищо от нея! — отсече гордо той. — Приятелството й ми беше напълно достатъчно!

Асистентката се появи, понесла обикновена дървена кутия, която Били автоматично разпозна. Същинска нелепица, някога тази кутия бе заемала почетното място сред безценните сувенири върху бюрото на Луиз Хаутън.

— Дали има някаква стойност според теб? — попита адвокатът.

— Никаква. Само сантиментална. Тук тя си държеше само старите бутафорни бижута.

— Може би самите те струват нещо.

— Съмнявам се. Пък и да беше така, никога не бих ги продал!

Били прегърна с благоговение простата дървена кутия и напусна офиса на Джони Тучин. През целия обратен път с таксито той я държа на коленете си. Луиз Хаутън се гордееше изключително много с факта, че бе тръгнала от нулата. „Бяхме прости и мръсни селяни от Оклахома“ — казваше за семейството си. Кутията й беше подарък от първия й ухажор, който я бе изработил със собствените си ръце. Когато на седемнадесет Луиз напуснала родния дом, взела и кутията. Мъкнала я чак до Китай, където в продължение на три години работила като мисионерка. Пристигнала в Ню Йорк през 1928 година, за да търси пари за каузата си. Така се запознала с първия си съпруг — Ричард Стайвесънт, за когото се омъжила — за огромен ужас на семейството му и на целия нюйоркски елит. „Гледаха на мен като на невежо селянче, което не си знае мястото в живота — бе споделила тя с Били през един от дългите следобеди, които прекарваха заедно. — И бяха прави. Наистина не си знаех мястото. А докато човек отказва да си научи мястото, никой не може да предположи какъв ще бъде следващият му ход!“

Когато се върна в апартамента си, Били постави кутията на масичката и приседна до нея. Отвори я и извади оттам дълга огърлица от пластмасови перли. Дори и като безпарично момиче, Луиз бе имала стил. Шиела си е сама дрехите от парчета плат и ги е украсявала със стъклени мъниста, евтини тенекиени орнаменти и пера. Беше от малкото жени, които биха могли да накарат и най-простата дрънкулка да изглежда като скъпо бижу. Е, след като превзе Ню Йорк с гръм и трясък, вече нямаше нужда да носи бутафорни бижута. Постепенно се сдоби с легендарна колекция скъпи бижута, които държеше в сейф в апартамента си. Ала никога не забрави корените си, поради което обикновената дървена кутия с простите бижута стоеше винаги пред очите й. Понякога, когато присядаха в стаята й и тя преценеше, че никой не ги подслушва и наблюдава, двамата се отдаваха на детски игри и забавления — слагаха си някои от тях и се преструваха на други хора. И сега Били се изправи и като се обърна към огледалото над камината, уви пластмасовата огърлица около врата си и подбели очи. „Не, не! — би извикала Луиз през смях. — Приличаш на онази кошмарна Флоси Дейвис! Перлите не са за теб, скъпи! Какво ще кажеш за пера?“

Били се върна на дивана и започна внимателно да вади едно по едно простите бижута, разстилайки ги на масичката. Някои от тях бяха на по деветдесет години и вече се разпадаха. Той взе решение да увие всяко от тях в мека опаковъчна хартия, за да ги спаси от по-нататъшни повреди. После вдигна кутията с намерение да я сложи на собственото си бюро, където тя щеше да бъде последното нещо, което щеше да вижда преди лягане, и първото — при събуждане, и така щеше да пази спомена за Луиз жив. Но когато я вдигна, капакът падна с трясък върху пръстите му. Били отвори отново кутията и я огледа. Никога не я бе разглеждал празна и сега забеляза миниатюрно лостче в задната стена. Нищо чудно, че Луиз бе пазила тази кутия толкова дълго. Страхотно романтично — кутия с тайно отделение! Сигурно е била като магически уред за интелигентното четиринадесетгодишно момиче, подхранващо въображението си само с приказки.

Лостчето бе просто, изработено от бронз. Били го повдигна и с помощта на пиличка за нокти изтегли дървената стена. Да, вътре наистина имаше нещо — нещо, поставено в мека сива торбичка, завързана с черна панделка. Нямаше смисъл да очаква кой знае какво, защото, доколкото познаваше Луиз, вътре сигурно имаше заешко краче.

Развърза панделката и надникна в торбичката.

Онова, което зърна там, го накара да се запита дали няма да е по-добре веднага да завърже торбичката и да се престори, че никога не го е видял. Но любопитството му надделя и той бавно започна да разширява отвора й. Вътре го очакваха старо злато, смарагди и рубини, а в центъра — огромен, грубо обработен диамант. На големина предметът беше колкото разтворената му длан. Били се разтрепери от вълнение — чувство, към което бързо се добавиха смут и страх. Взе предмета и го отнесе до прозореца, където имаше възможността да го огледа по-добре. Не че този оглед му беше необходим — той вече бе напълно сигурен какво държи в ръката си. Кръстът на Кървавата Мери.