Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (2)

1

Били Личфийлд минаваше покрай Пето авеню № 1 най-малко по два пъти на ден. Едно време имаше куче — уитън териер, който му бе подарен от госпожа Хаутън. Някога тя отглеждаше уитън териери в имението си край Хъдсън. Та Уийти изискваше най-малко по две разходки на ден до кучешката алея в парка на площад „Уошингтън Скуеър“, поради което Били, който живееше малко по-нагоре по Пето авеню, превърна минаването си покрай № 1 в ежедневна практика. За него № 1 бе истински житейски жалон — великолепна сграда, изградена от бледосив камък в класическите линии на епохата арт деко, а тъй като самият Били бе с единия крак в новото хилядолетие, а с другия — в бохемското общество на старото, никога не бе скривал възхищението си от нея. „Не би трябвало да има значение къде живееш, стига мястото, където живееш, да е свястно“ — казваше си той, но дълбоко в себе си копнееше да живее на Пето авеню № 1. Копнееше затова вече цели тридесет и пет години и все още не бе изгубил надежда в сбъдването на мечтата си.

По едно време Били беше решил, че мечтата му е безпочвена и дори еретична. Това беше непосредствено след 11 септември, когато цинизмът и повърхностните ценности, пропили се в самата кръвоносна система на града, започнаха да се интерпретират като излишна жестокост и когато изведнъж стана неприлично да си мечтаеш за нещо друго освен за световен мир и когато започнаха да гледат с недобро око на хората, които не ценят онова, което имат. Обаче ето че оттогава минаха шест години и подобно на състезателен кон, Ню Йорк също вече не можеше да бъде удържан в оборите, нито принуден да си смени природата. И докато по-голямата част от града все още тънеше в траур, едно тайно общество от банкери се бе събрало и забъркало гигантски коктейл от пари. Добави им щипка младост и няколко лъжици компютърни технологии и ето че пак се роди цяла нова класа от неприлично богати супербогаташи. За Америка това може и да не беше много добре, обаче за Били беше добре дошло. Самообявил се за анахронизъм и въобще не изгарящ от нетърпение да принадлежи към каквато и да било конкретна професия или редовна работа, той изпълняваше ролята на нещо като посредник между много богатите и преуспяващите — представяше ги на декоратори, арт дилъри, клубни импресарио и членове на бордовете както на културни институции, така и на големи жилищни сгради. Защото, в допълнение към почти енциклопедичните си познания в областта на изкуството и антиките, Били бе изключително добре обигран и в сферата на реактивните самолети и яхтите, знаеше кой какво притежава, къде е най-добре да се отиде на почивка и кой ресторант е последният писък на модата.

Иначе самият той не притежаваше почти никакви пари. Роден с изискания характер на аристократ, Били беше истински сноб, особено когато станеше въпрос за пари. Бе напълно доволен да живее сред богатите и преуспяващите, да ръси остроумия на официални вечери и домашни партита, да дава съвети какво и къде да кажеш и как най-добре да инвестираш парите си, но когато се стигнеше до лични пари, той теглеше чертата. За него беше въпрос на принципи никога да не мърси ръцете си в трупането на подобна отврат.

И така, макар все още да копнееше да живее на Пето авеню № 1, той така и не можеше да събере сили да продаде душата си на дявола за пари. Стигаше му да си живее в апартамента с фиксиран наем от по хиляда и сто долара на месец. И често си напомняше, че човек няма нужда от пари, щом има богати приятели.

Обикновено след завръщане от парка Били се чувстваше успокоен от сутрешния свеж въздух. Ала в тази юлска утрин сърцето му бе изпълнено с мъка. Преди малко, докато си седеше на пейката в парка и четеше днешния „Ню Йорк таймс“, той разбра, че дълбоко почитаната от него дама от нюйоркския хайлайф — госпожа Хаутън, се е споминала предишната нощ. По време на бурята преди три дена старицата била оставена навън за не повече от десет минути, но и те се оказали фатални. Последвалата пневмония сложила бързо край на дългия й живот и определено хванала нюйоркчани неподготвени. Единствената утеха за Били бе фактът, че некрологът й бе публикуван на първа страница на „Таймс“, което означаваше, че все още бяха останали един-двама редактори, спомнящи си традициите на една епоха, доста по-изискана от днешната — епоха, когато изкуството значеше повече от парите и когато приносът на човека към обществото беше много по-важен от дебелината на портфейла му.

Потънал в размисли за госпожа Хаутън, Били осъзна, че е спрял пред Пето авеню № 1 и съзерцава импозантната фасада. Години наред тази сграда бе функционирала като неофициален клуб за преуспяващи хора на изкуството от всички направления — за художниците, писателите, композиторите, диригентите, актьорите и режисьорите, притежаващи творческата енергия, която поддържаше този град жив. И макар че самата тя не беше човек на изкуството, госпожа Луиз Хаутън, която живееше тук от 1947 година, бе най-големият му меценат. Основаваше организации и даряваше милиони на различни институции по изкуствата, големи и малки. Затова не бяха малко и хората, които я наричаха светица.

Пред сградата се бе струпала тълпа папараци. Очевидно бяха преценили, че мястото, където госпожа Хаутън бе прекарала почти целия си съзнателен живот, си струва парите и бяха решили да снимат фасадата. И сега, докато Били оглеждаше зле облечените фотографи в раздърпани тениски и протрити дънки, усети как естетическото му чувство се бунтува. „Всички добри хора си отидоха“ — помисли си скръбно той.

А после, защото си беше все пак нюйоркчанин, мислите му се приземиха обратно при въпросите на недвижимата собственост. Какво ще стане сега с апартамента на госпожа Хаутън? Децата й бяха над седемдесетгодишни. Най-вероятно със задачата щяха да се заемат внуците й — ще го продадат и ще си поделят парите, защото сигурно вече едва свързват двата края с богатството на фамилията Хаутън. Подобно на повечето наследствени нюйоркски богатства и то днес надали е толкова впечатляващо, колкото е било през седемдесетте и осемдесетте. През седемдесетте години с един милион долара човек можеше да си купи почти всичко на този свят. А днес не би могъл да плати и един купон за рожден ден.

Да, Ню Йорк се бе променил.

— Парите винаги следват изкуството, Били — казваше някога госпожа Луиз Хаутън. — Парите искат онова, което не може да бъде купено с пари! Искат класа и талант. Защото макар и правенето на пари да изисква известни умения, то за харченето им се изисква истински талант! А точно това ти вършиш най-добре, Били!

И кой сега щеше да си похарчи парите, за да купи жилището на госпожа Хаутън? Апартаментът не беше виждал ремонт най-малко от двадесет години, опакован в ярките флорални мотиви и басмата на осемдесетте. Но иначе вътрешното му разположение беше великолепно. Това беше един от най-величествените апартаменти в Манхатън — цели три етажа, построени за първоначалния собственик на сградата, започнала като хотел. Стаите бяха с височина четири метра, имаше дори бална зала с мраморна камина, а всичките три етажа бяха опасани с тераса.

Били се надяваше купувачите да не са някои съмнителни управители на хедж фондове като семейство Брюър, макар че най-вероятно щяха да бъдат точно такива. Въпреки прословутите флорални басмички апартаментът струваше най-малко двадесет милиона долара, а кой би могъл да си позволи подобна сума освен някой от новоизлюпените богаташи?! А като се имаше предвид какво бе интелектуалното ниво на повечето от тях, Били реши, че семейство Брюър в крайна сметка не биха били лош избор. Поне съпругата — Кони, бивша балерина и негова приятелка. Живееха далече от центъра, в отвратителна нова къща в Хамптънс, където Били често се отбиваше за уикендите. Да, няма да е зле да каже на Кони за този апартамент и да й обещае, че ще ходатайства за нея пред шефката на управителния съвет на кооперацията — пренеприятната Минди Гуч. Били и Минди се знаеха едва ли не цял живот — което ще рече от средата на осемдесетте, когато се запознаха на един коктейл. В онези години тя все още беше Минди Уелч, току-що завършила колежа „Смит“. Ентусиазирана и нахъсана, тя бе абсолютно убедена, че й е предначертано да стане най-великият издател на света. С оглед на тези свои планове в началото на деветдесетте се сгоди за Джеймс Гуч, който тогава пък тъкмо бе спечелил награда за журналистика. Тази победа я бе накарала да започне да крои още по-грандиозни стратегии за това как двамата с Джеймс се превръщат в семейството с най-голяма власт в града. Обаче нито една от идеите й не се бе развила според планираното. Днес Минди и Джеймс бяха двойка на средна възраст, от средната класа, която не можеше да си позволи да си купи дори собствен апартамент. Единственото творческо, което им бе останало, бяха претенциите им. Не веднъж и дваж Били си бе задавал въпроса как въобще са успели да купят и тази кутийка на Пето авеню № 1. Сигурно някой от родителите им бе скоропостижно сполетян от ранна смърт.

Огледа се и се зачуди какво толкова чакат фотографите. Госпожа Хаутън беше мъртва, а и бе издъхнала в болницата. Така че нито някой неин роднина би могъл да излезе оттук в следващите няколко часа, нито пък можеха да се надяват да щракнат изнасянето на тленните й останки в чувал с дръпнат догоре цип, както често се случваше в подобни сгради, пълни със старци. Ала точно в този момент на входа се появи не кой да е, а самата Минди Гуч. Беше облечена с дънки, тениска и чифт от онези пухкави чехлички, дето хората се преструваха, че са обувки и дето бяха на мода преди три години. Беше поставила ръката си пред лицето на объркан тийнейджър, сякаш се страхуваше за безопасността му. Фотографите въобще не ги забелязаха.

— Каква е цялата тази дандания? — провикна се тя, когато зърна Били и се приближи към него.

— Сигурно е заради госпожа Хаутън.

— Да не би най-накрая да е пукнала? — изгледа го изненадана Минди.

— Би могло да се погледне и от този ъгъл — отвърна сухо Били.

— Че от какъв друг да го погледна? — сопна се Минди.

— Имах предвид онази малка думичка „най-сетне“ — отговори Били. — Не е много учтива.

— Мамо! — обади се момчето.

— Били, това е синът ми Сам — представи го Минди.

— Здравей, Сам! — поздрави го Били и му стисна ръката. Момчето се оказа изненадващо красиво — с буйна руса коса и изразителни кафяви очи. — Нямах представа, че имаш дете — довърши.

— Вече е на тринадесет — усмихна се кисело Минди. — Не бих казала, че го имаме от вчера.

Сам се откопчи от ръката й.

— Скъпи, няма ли да целунеш мамичка за довиждане? — проточи тя.

— Че защо?! Нали ще се видим пак след някакви си… мммм… четиридесет и осем часа? — опита се да протестира момчето.

— Напълно достатъчно, за да ни сполети нещо! — отвърна назидателно майка му. — Например би могъл да ме смачка автобус! А след това последният ти спомен от мен ще бъде как не си целунал майка си за довиждане, преди да тръгнеш на почивка за уикенда!

— О, мамо! — въздъхна Сам, но все пак се предаде и я целуна по бузата.

Минди се загледа след него как пресича улицата и замислено изрече:

— Вече е в най-кошмарната възраст и повече няма нужда от майка си. Ужасно е!

Били кимна предпазливо. Минди беше от онези агресивни, типично нюйоркски типове, за които никога не можеш да бъдеш сигурен кога ще се обърнат срещу теб. А понякога бе в състояние да се превърне и във фурия.

— Знам какво имаш предвид — въздъхна той.

— Така ли?! — обърна се тя и очите й просветнаха. Стъкленото им изражение не успя да убегне от вниманието на Били. Сигурно беше дрогирана. Но в следващата секунда тя внезапно се успокои и повтори: — Значи госпожа Хаутън най-накрая предаде богу дух.

— Така е — кимна Били с не малка доза облекчение. — Днес не си ли чела вестниците?

— Все още не съм стигнала до тях. Тази сутрин имах други занимания. — Очите й се присвиха и тя добави: — Ще бъде интересно да видим кой ще купи сега апартамента.

— Вероятно някой управител на хедж фонд.

— Ненавиждам я тази пасмина! — просъска Минди и без да се сбогува, се извъртя на пета и се отдалечи.

Били поклати глава и се запъти към къщи.

* * *

Минди отиде до хранителния магазин на ъгъла; а когато се върна, видя, че фотографите продължават да висят пред входа на Пето авеню № 1. Това незнайно защо я вбеси.

— Роберто! — завря нос тя в лицето на портиера. — Трябва да се обадиш в полицията! Докога ще ги търпим тези фотографи?!

— Добре, госпожо Минди — отговори послушно Роберто.

— Говоря ти съвсем сериозно! Забелязал ли си, че напоследък не можеш да се разминеш по улиците от папараци?

— Заради знаменитостите, мадам — отбеляза Роберто. — И аз не мога да сторя нищо по въпроса.

— Ама някой все пак трябва да стори нещо! — изписка Минди. — Ще се оплача на кмета! Така де, когато го видя, разбира се. Щом успя да прогони пушачите и изкуствените мазнини, няма начин да не може да направи нещо и по въпроса с тези отвратителни фотографи!

— Със сигурност ще ви послуша, мадам.

— Нали знаеш, че ние с Джеймс го познаваме? — изгледа го подозрително Минди. — Имам предвид кмета. Познаваме го от години, още преди да стане кмет!

— Хубаво де, ще се опитам да ги изритам — въздъхна Роберто. — Ама все пак сме свободна страна.

— О, отдавна не сме! — извика Минди, мина покрай асансьора и отвори вратата на своя приземен апартамент.

Апартаментът на семейство Гуч беше един от най-странните в сградата. Състоеше се от поредица стаи, в които някога се е помещавала прислугата и складовете на бившия хотел. Представляваше чудато струпване на подобни на кутийки пространства, стаи без изход и мрачни ниши, които отразяваха перфектно психозите на Джеймс и Минди Гуч и оформяха психологията на малкото им семейство. Апартаментът би могъл да се обобщи с една дума — нефункционален.

През лятото ниските стаи бяха горещи, през зимата — студени. В най-голямата кошара на този зайчарник — онази, която ползваха като всекидневна, имаше празна камина. Минди бе убедена, че някога тук е живял шефът на слугите — икономът. Сигурно е примамвал младите слугинчета в стаята си и се е забавлявал. Или пък е бил гей. А сега, осемдесет години по-късно, тя и Джеймс обитаваха същите тези стаи. Беше някак си исторически несправедливо. След години наред преследване на американската мечта, след години наред борба, скъпо университетско образование и усилена работа какво получава човек за всичките си усилия? Слугинските помещения на Манхатън! И не стига това, ами и ти завиждат за него! А междувременно горе един от най-величествените апартаменти в Ню Йорк стои празен в очакване да бъде запълнен от някой хитър банкер — вероятно някой младок, на когото не му пука за нищо друго, освен за пари и въобще не се тормози за каузи като доброто на страната и народа, а единственото, към което се стреми, е да се шири като цар! И то в апартамент, който от морална гледна точка би трябвало да бъде техен — на Минди и Джеймс!

В миниатюрната стаичка в края на апартамента се намираше съпругът й Джеймс. Бе привел симпатичната си оплешивяваща глава с непокорна руса коса над компютъра и пръстите му играеха безмилостно по клавиатурата. Работеше върху новата си книга отчаян и както винаги убеден, че е на ръба на провала. От всички негови чувства това усещане за вечно поклащане на ръба на провала като че ли бе най-силното и постоянното. То омаловажаваше всички други чувства, избутваше ги и ги натикваше в дъното на съзнанието му, където те стояха като стари кашони в ъгъла на стая. Може би в тези кашони се срещаха и хубави неща, полезни неща, ала Джеймс нямаше нито сили, нито желание да ги разопакова, за да провери.

Джеймс чу затварянето на външната врата и разбра, че Минди се е върнала. Или може би просто усети присъствието й. Живееше с Минди толкова отдавна, че вече долавяше и вибрациите, с които тя раздвижваше въздуха. Не че тези вибрации бяха успокоителни, но поне бяха познати.

Минди се появи в стаята му, застина, а след това се отпусна на стария му кожен фотьойл, който бяха купили от разпродажбата след пожара в хотел „Плаза“, когато това многоуважавано място бе превърнато в жилищна кооперация за още по-богати от техните съседи.

— Джеймс — изрече Минди.

— Да — рече той, без да вдига поглед от компютъра си.

— Госпожа Хаутън е починала.

Джеймс я погледна безизразно.

— Ти знаеше ли? — изгледа го тя.

— Цяла сутрин въртят новината по интернет.

— Тогава защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

— За бога, аз съм президент на управителния съвет, а ти да не ме уведомиш за подобно нещо! — извика съпругата му. — Добре че се сблъсках случайно с Били Личфийлд, та някой да ми каже! Какъв срам!

— Нямаш ли си нещо по-съществено, за което да се тревожиш? — попита Джеймс.

— Да, имам си! Защото сега ще трябва да започна да се тревожа за този апартамент! И за това кой ще се нанесе в него! И що за стока ще бъдат новите собственици! Защо ние не живеем в този апартамент?!

— Може би защото струва около двадесет милиона долара, а на нас не ни се намират двадесет милиона долара под ръка, а? — изгледа я съпругът й.

— И по чия вина, ако смея да попитам?!

— О, Минди, недей пак! — простена Джеймс и се почеса по главата. — Обсъждали сме го милион пъти! А и на нашия апартамент му няма нищо!

 

 

На тринадесетия етаж — етажът точно под апартамента на госпожа Хаутън, Енид Мърл стоеше на терасата си и си мислеше за Луиз. Горната част на сградата бе етажирана като сватбена торта, така че горните тераси се виждаха от долните. Колко странно, че само преди три дена тя бе стояла на същото това място и бе говорила с Луиз, чието лице бе засенчено от вездесъщата сламена шапка! Старата дама никога не бе позволявала на слънцето да докосва кожата й и бе избягвала да прави излишни мимики с лицето си, защото бе убедена, че мимиките са главната причина за бръчките. Имаше най-малко два лифтинга, но въпреки това, дори в края на живота й — в деня на бурята, Енид се бе удивила за пореден път от гладкостта на лицето на старицата. Лично при нея нещата стояха по друг начин. Още от малка мразеше цялата тази женска суетня и прекомерно внимание към външния вид. Ала предвид факта, че се превърна в публична персона, най-накрая се бе предала на писъка на модата и си бе направила лифтинг на лицето при прочутия доктор Бейкър, чиито пациенти от висшето общество бяха известни като „Момичетата на Бейкър“. Поради което сега, на осемдесет и две, Енид имаше лицето на шестдесет и пет годишна жена, въпреки че останалата част от тялото й бе не само сбръчкана като сушена риба, но и петниста.

Запознатите с историята на сградата и нейните обитатели бяха наясно, че Енид Мърл не само, че бе най-отдавнашната жителка тук — след госпожа Хаутън, — но през шестдесетте и седемдесетте и една от най-прочутите. Енид, която никога не се бе омъжвала и имаше диплома по психология от Колумбийския университет (което я правеше една от първите жени с научна степен), през 1948 година бе започнала като секретарка във вестник „Ню Йорк стар“. Ала благодарение на своето око за чудатостите човешки и ухо за терзанията на душата, тя бързо си бе извоювала място в отдела за светски новини, а накрая — и собствена рубрика. Като жена, прекарала детството си в памучна ферма в Тексас, Енид така и не успя да се отърси от усещането си на аутсайдер, а за работата си неизменно изхождаше от добрите южняшки ценности на милостта и съчувствието. Това й бе спечелило славата на „добрата“ светска хроникьорка — мнение, което й се е отплащало не един и два пъти. Когато актьорите и политиците бяха готови да разкажат историите на живота си, те задължително викаха Енид. В началото на осемдесетте рубриката й започна да излиза едновременно в няколко вестника и така Енид изведнъж стана заможна жена. От десет години насам се опитваше да се пенсионира, обаче работодателите й не даваха и дума да се издума по този въпрос. Подчертаваха, че името й е твърде ценно, за да бъде изгубено, така че сега тя си имаше екип, който събираше информацията и пишеше текстовете, след което тя ги одобряваше или отхвърляше. В особени случаи обаче с поредния текст се заемаше лично тя. Точно такъв бе и случаят със смъртта на госпожа Луиз Хаутън.

Замислена за текста, който й предстоеше да напише за госпожа Хаутън, Енид усети необичайно пробождане в сърцето от тази загуба. Луиз бе живяла бляскаво и пълноценно, бе имала живот, достоен за завист и възхита. И накрая бе починала без никакви врагове — освен може би Флоси Дейвис, мащехата на Енид. Флоси живееше от другата страна на улицата — напусна № 1 още в началото на шестдесетте заради удобствата на един нов висок блок. Беше откачила — всъщност открай време си беше луда и сега Енид си даде сметка, че тази болка от загубата бе чувство, което бе носила в себе си цял живот — някакъв неясен копнеж по нещо, което неизменно й се изплъзваше. Да, такава е човешката орис. В самата природа на живота съществуваха определени въпроси, на които не можеше да се отговори и които просто трябваше да бъдат изтърпени.

Обикновено Енид не се депресираше от подобни мисли, а по-скоро се вдъхновяваше. Дългият й житейски опит сочеше, че повечето хора така и не успяваха да пораснат. Телата им остаряваха, ала това не винаги влечеше след себе си и помъдряване на главите. Не че това притесняваше Енид по някакъв начин. Бунтарските й дни срещу несправедливостта на живота и срещу вроденото човешко неумение да се вършат правилните неща бяха отдавна приключили. Достигнала до тази преклонна възраст, тя се считаше за невероятна късметлийка. Ако разполагаш с прилична сума пари и по-голямата част от здравето си, ако живееш на място, където се срещаш с много и интересни хора и където непрекъснато става нещо вълнуващо, всъщност е много приятно да бъдеш стар. Никой не очаква от теб нищо друго, освен да продължаваш да живееш. И получаваш аплодисменти само за това, че на сутринта си имал сили да се измъкнеш от леглото.

Забеляза папараците пред входа и се сети, че трябва да каже на Филип за кончината на госпожа Хаутън. Знаеше, че племенникът й не е от ранобудните, но реши, че новината е достатъчно важна, за да си струва събуждането му. Почука на вратата и зачака, докато накрая не чу сънения, раздразнен глас на Филип:

— Кой е?

— Аз съм — отговори Енид.

Филип отвори вратата на апартамента си. Беше облечен само с чифт светлосини боксерки.

— Може ли да вляза? Или при теб има млада дама?

— Добро утро и на теб, нини! — изрече сънено Филип и разтвори широко вратата, за да я покани. „Нини“ беше неговото гальовно обръщение към Енид, родено, когато беше на една годинка и се учеше да говори. Енид се сети, че още оттогава той се очертаваше като ранно съзряващо дете, макар че грешката надали бе негова. Странното е, че и досега, макар и вече на четиридесет и пет, пак си оставаше такъв. — Пък и знаеш, че вече няма такова нещо като „млада дама“ — допълни той. — В съвременните жени няма нищо, което да ги определи като дами!

— Е, но поне са млади! Даже твърде млади! — подчерта леля му и тръгна след него към кухнята. — Тази нощ се е споминала Луиз Хаутън. Реших, че би желал да знаеш.

— Горката Луиз! — отбеляза Филип. — Старият моряк се връща в морето! Кафе?

— Да, благодаря! Питам се какво ще стане сега с нейния апартамент. Сигурно ще го разделят на по-малки части. Ако стане така, можещ да купиш четиринадесетия етаж. Имаш предостатъчно пари за това!

— Става — кимна Филип.

— А ако купиш четиринадесетия етаж, можеш и да се ожениш. Там има достатъчно стаи за деца! — допълни леля му.

— О, нини! — целуна я племенникът й. — Знаеш, че те обичам, но не чак толкова!

Енид се усмихна. Обожаваше чувството за хумор на своя племенник. А и той си беше истински красавец — чаровен по онзи момчешки начин, който жените особено много харесваха. Как да му се разсърдиш на такъв човек?! Поддържаше тъмната си коса на една и съща дължина — подрязана под ушите, така че се къдреше над яката му подобно на козина на кокершпаньол. Винаги, когато го погледнеше, Енид виждаше отново сладкото петгодишно хлапе, което се отбиваше в апартамента й след детската градина, облечено в синята си униформа и симпатична шапчица. Още тогава беше много добро дете. „Мама спи, а аз не искам да я будя. Пак е уморена. Нали нямаш нищо против да поседя при теб, нини?“ — питаше той. И тя нямаше нищо против.

— Роберто ми подшушна, че един от роднините на Луиз се опитал снощи да нахълта в апартамента й, обаче той не го пуснал! — обяви сега тя.

— И ще става още по-зле! — констатира Филип. — С всичките тези антики…

— От „Сотбис“ веднага ще ги грабнат и ще ги продадат. И това ще бъде краят — изрече леля му, а после допълни тъжно: — Краят на една епоха.

Филип й подаде чаша кафе и отбеляза:

— В тази сграда непрекъснато някой умира.

— Е, госпожа Хаутън беше доста стара — рече Енид, а после побърза да смени темата: — Какво смяташ да правиш днес?

— Още продължавам да си търся хора за проучвателната дейност и ще проведа няколко интервюта.

„Аха, опитва се да се разсейва“ — каза си Енид, но предпочете да не задълбава. Още от пръв поглед се виждаше, че писането на Филип не върви. Познаваше го достатъчно добре, за да разчита знаците. Когато работата му спореше, той беше весел, а когато буксуваше — нещастен.

После Енид се върна в апартамента си и се опита да започне работа върху текста за госпожа Хаутън, обаче установи, че Филип я бе разсеял повече от обичайното. Сложен характер си беше той. Технически погледнато, той не беше неин племенник, а нещо като втори братовчед — баба му Флоси Дейвис беше нейна мащеха. Истинската майка на Енид беше починала, когато тя беше много малка, а после баща й беше срещнал Флоси зад кулисите на Рейдио Сити Мюзик Хол по време на една командировка до Ню Йорк. Флоси беше танцьорка, а след бързия брак се бе опитала да живее с Енид и баща й в Тексас. Изкара шест месеца, след което баща й взе решение и премести цялото семейство в Ню Йорк. Когато Енид навърши двадесет, Флоси роди дъщеря — Анна, която беше майката на Филип. Подобно на Флоси, Анна също беше много хубава, но и също обсебена от демони. Когато Филип бе на деветнадесет, тя се самоуби. Грозна, кървава смърт. Хвърли се от покрива на Пето авеню № 1.

Това бе едно от онези неща, за които хората си мислят, че никога няма да забравят, но не беше съвсем така. С течение на времето здравата психика имаше начини за изтриване на най-неприятните детайли. Поради което Енид изобщо не си спомняше подробностите от онзи скръбен ден, когато Анна загина, нито пък какво се бе случило с Филип след самоубийството на майка му. Основното помнеше — пристрастяването към наркотици, ареста, факта, че Филип прекара две седмици в ареста, и последвалите месеци в клиника. Но подробностите й се губеха. А после Филип бе събрал опита си и го бе превърнал в роман — „Лятно утро“, с който спечели наградата „Пулицър“. Но вместо да продължи да се развива като човек на изкуството, племенникът й се бе комерсиализирал, заразен от блясъка и парите на Холивуд.

В съседния апартамент Филип също бе седнал пред компютъра си, решен днес веднаж завинаги да завърши поредната сцена от новия си сценарий — „Завръщане при шаферките“. Написа две реплики от диалога, а после, изпълнен с отчаяние и ненавист към себе си, затвори компютъра. Влезе под душа с усещането, че пак започва да излиза от форма.

Преди десет години, когато беше на тридесет и пет, притежаваше всичко, за което може да мечтае един творец — награда „Пулицър“, „Оскар“ за най-добър сценарий, пари и неопетнена репутация. А после започнаха да се появяват и дребните пробойни: филми, които не печелеха толкова, колкото трябва в бокс офис класациите, пререкания с млади продуценти, а накрая го изместиха от два проекта. Тогава Филип си каза, че това няма значение — в крайна сметка всичко е бизнес. Ала пълноводната река от пари, на която се бе радвал като млад, напоследък се бе превърнала в скромно поточе. Сърце не му даваше да каже на леля си, защото знаеше, че тя ще се разочарова и уплаши. Сега, докато си сапунисваше косата, отново се опита да приложи старите методи за самовнушение. Каза си, че няма смисъл да се притеснява — с подходящия проект и мъничка доза късмет отново ще бъде на върха.

* * *

Няколко минути по-късно Филип влезе в асансьора и разроши влажната си коса. Все така потънал в мисли за живота си, той буквално се стресна, когато асансьорът внезапно спря на деветия етаж и до ушите му достигна един познат мелодичен глас.

— Филип! — След секунда се материализира и самата Шайфър Даймънд. — Момченце! — добави, сякаш се бяха срещнали вчера. — Направо не мога да повярвам, че все още живееш в тази скапана сграда!

Филип се засмя и автоматично се включи в старата им закачлива размяна на реплики.

— Енид ми каза, че се връщаш. И ето че е била права.

— Само ти каза? — ококори се Шайфър. — Че тя написа цяла колонка по този въпрос! „Завръщането на Шайфър Даймънд“. Накара ме да изглеждам като каубой на средна възраст!

— О, ти никога не би могла да бъдеш на средна възраст! — подкачи я Филип.

— О, мога и дори съм! — отсече тя. Замълча, огледа го и попита: — Още ли си женен?

— Не и от седем години — отговори той едва ли не с гордост.

— Ама това си е истински рекорд за теб! — изписка тя. — Досега не си изкарвал повече от четири години, без отново да сложиш хомота!

— Последните два развода ме научиха на доста неща — рече Филип. — Най-вече никога повече да не се женя. Ами ти? Къде е вторият ти съпруг?

— О, вече се разведох и с него. Или може би той с мен, не си спомням точно. — При тези думи тя му се усмихна по онзи неповторим начин, който го караше да се чувства така, сякаш е единственият мъж на света. За момент Филип като че ли се хвана, но след това благоразумно си напомни, че я е виждал да използва тази усмивка и с мнозина други.

Вратите на асансьора се разтвориха и Филип погледна през рамото й към тълпата папараци пред входа.

— Тези за теб ли са? — попита едва ли не обвинително.

— Не, глупчо! Те са за госпожа Хаутън! Аз не съм чак толкова прочута! — усмихна се тя.

После се втурна през фоайето, профуча покрай надпреварващите се да я снимат камери и скочи на задната седалка на бял джип.

„Напротив, достатъчно прочута си! — помисли си Филип. — Толкова, колкото беше и някога, че и повече!“ Разблъсквайки фотографите, той тръгна по Пето авеню, зави по Десета улица и се насочи към малката библиотека на Шесто авеню, където понякога работеше. И неочаквано за себе си се почувства бесен. Защо въобще се е върнала? За да го измъчва отново, а после отново да го напусне? С тази жена човек никога не можеше да бъде сигурен какъв ще бъде следващият й ход. Преди двадесет години тя го бе изненадала, купувайки си апартамент на Пето авеню № 1, който се опита да използва като доказателство, че винаги ще бъде с него. Обаче беше актриса, което по дефиниция я правеше откачалка. Всъщност цялата им пасмина бяха откачалки, поради което, след като тя избяга от него, за да се омъжи за онзи проклет граф, той се закле, че никога повече няма да погледне актриса.

Влезе в хладната библиотека и се отпусна на стар, изтъркан фотьойл. Извади работния вариант на „Завръщане при шаферките“ и след като прочете няколко страници, го хвърли отвратено настрани. Как можа той, Филип Оукланд, носител на наградата „Пулицър“, да слезе толкова ниско?! Представи си реакцията на Шайфър Даймънд: „Защо не си гледаш свястно работата, Оукланд? Или поне не намериш нещо, за което да те е грижа!“ И собствения си отбранителен отговор: „Нали се нарича шоу бизнес, а не шоу изкуство?!“ „Глупости! — би казала тя. — Просто те е страх!“

Е, да. Тя винаги се бе гордяла със своето безстрашие. И това беше редовната й отбранителна стратегия — да настоява, че е неуязвима. Не беше често! Но когато се стигнеше до чувствата й към него, тя открай време смяташе, че е много по-добър от онова, за което се мисли.

Отново се върна към ръкописа, но установи, че въобще не му е интересен. „Завръщане при шаферките“ беше точно това, което изглеждаше — история за живота на четири жени, запознали се като шаферки на двадесет и две. И какво, по дяволите, знаеше той за двадесет и две годишните момичета? Последната му приятелка — Сондра, изобщо не беше чак толкова млада, колкото я мислеше Енид. Беше на тридесет и три и вече заемаше водеща длъжност в една независима филмова компания. Обаче след девет месеца й беше писнало от него, преценявайки (напълно правилно), че той въобще не е готов скоро да се ожени и да има деца. Факт, който според Сондра и приятелчетата й бил „жалък“. Това напомни на Филип, че не бе правил секс от два месеца, тоест от раздялата им насам. Не че и сексът с нея си го биваше особено. Сондра бе изпълнявала всички стандартни движения, но някак си не можеше да го вдъхнови. Хладината й го бе принуждавала да изпълнява задължителните си движения с отегчение и често да се пита дали някога отново ще може да вкуси от добрия секс. Тази мисъл го върна към спомените за секса с Шайфър Даймънд. „На това вече му се вика добър секс!“ — каза си той, загледан невиждащо в листите пред себе си.

А в горната част на Манхатън белият джип, в който се возеше Шайфър Даймънд, тъкмо пресичаше моста „Уилямсбърг“ по посока на студио „Щайнер“ в Бруклин. Шайфър също се опитваше да чете сценарий — за пилотния епизод на „Майка игуменка“, за който днес имаха репетиция на маса. Ролята много й допадаше: четиридесет и пет годишна монахиня внезапно решава да промени драстично живота си и открива какво означава да бъдеш съвременна жена. Продуцентите упорито настояваха да наричат героинята й „жена на средна възраст“, макар че за Шайфър все още беше трудно да приеме, че да си на четиридесет и пет означава да бъдеш на средна възраст. Това я накара да се усмихне, сещайки се за Филип и за това как се бе опитал да прикрие изненадата си в асансьора. Безсъмнено на него също му е трудно да приеме факта, че да бъдеш на четиридесет и пет означава да си на средна възраст.

А после, точно както и той, тя също си спомни за сексуалния им живот. Ала за нея спомените за секса с Филип бяха примесени с разочарование. В секса си имаше правила: ако първия път не е добре, вероятно ще става по-добре. Ако първия път е страхотно, после ще стане скучно. Но ако сексът е наистина добър, най-добрият секс, който си имал в живота си, то това означава, че тези двама души просто трябва да бъдат заедно. Тези правила бяха незрели, разбира се, съставени от млади жени, опитващи се да проумеят мъжете. Обаче точно с Филип сексът бе нарушил всички правила. Беше страхотен и първия път, и всеки път след това, обаче двамата не останаха заедно! Това бе едно от разочарованията, които животът неизменно поднася на жените — да, мъжете обичат секса. Ала страхотният секс не винаги означава, че искат да се оженят за теб. Защото за тях страхотният секс не крие никакъв по-велик смисъл. За тях той си е точно това, което е — страхотен секс.

Загледа се през прозореца на колата към Ийст Ривър. Водата в реката бе кафеникава, но някак си успяваше едновременно с това и да проблясва, подобно на достолепна матрона, която за нищо на света не би се отказала от бижутата си. Защо въобще да се занимава с Филип?! Та той си е чист глупак! Когато и страхотният секс не е достатъчен за един мъж, значи той е безнадежден случай.

А това пък я отведе към единственото възможно заключение: може би за него сексът да не е бил така страхотен, както е бил за нея. Пък и каква е дефиницията на страхотния секс? За стимулирането на гениталиите си имаше всевъзможни техники: целувки, нежно, но стабилно докосване, ръка, увита около основата на пениса, и пръсти, проучващи дълбините на вагината. За жената сексът беше отваряне, приемане на пениса не като чужд предмет, а като средство за удоволствие. Именно това бе решителният момент за определяне на страхотния секс — когато пенисът срещне вагината. Все още помнеше онзи първи миг на акта с Филип — едновременната им изненада от това колко перфектно си пасват телата им, а после и усещането, че те вече нямат значение. А накрая светът изчезна и сякаш целият живот се концентрира в тази конкретна фрикция на молекули, водеща до експлозия. Усещането за завършеност, за затваряне на кръга — все трябва да значи нещо, нали?