Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (4)

3

На следващата сутрин Филип почука на вратата на Енид и извика:

— Аз съм! Блудният племенник!

— Тъкмо навреме! — възкликна тя, отваряйки. Разклати под носа му връзка ключове и прошепна с блеснали очи: — Познай какво си имам! Ключовете за апартамента на госпожа Хаутън!

— И как се сдоби с тях? — изгледа я заинтригувано той.

— Като почетен председател на борда все още имам някои привилегии!

— Значи наследниците със сигурност го продават, така ли?

— При това бързо! Страхуват се от спад в цените на недвижимите имоти. — Енид поведе племенника си към горния етаж и отключи апартамента на госпожа Хаутън. Щом прекрачиха прага, двамата бяха автоматично погълнати от вихър цветна басма. — Дама от обществото на 1980-те — усмихна се тъжно Енид.

— Оттогава ли не си влизала тук? — изненада се Филип.

— Само два пъти. През последните години от живота си Луиз не обичаше гости.

Вратата на апартамента отново се отвори и този път на прага се появиха Минди Гуч и агентката по недвижими имоти Бренда Лиш.

— Я виж ти! — изгледа ги неодобрително Минди. — Тук май е заприличало на Централна гара!

— Здравей, Минди! — поздрави я любезно възрастната жена.

— Здрасти — отговори хладно Минди. — Значи все пак ключовете наистина са у теб!

— Роберто не ти ли каза? — изгледа я невинно Енид. — Взех ги още вчера следобед.

Филип хвърли един поглед на Минди, но не я поздрави. Имаше известна представа за нея, знаеше и че съпругът й е някакъв писател, но иначе не ги познаваше и никога не ги поздравяваше. Поради което (както често става в подобни кооперации) Минди и Джеймс Гуч бяха решили, че Филип Оукланд, който бе преуспяващ сценарист, е прекалено надут и арогантен — толкова арогантен, че дори не си прави труда да ги поздравява, факт, който ги превръщаше автоматично в негови заклети врагове.

— Вие сте Филип Оукланд, нали? — обърна се към него Минди, изгаряща от нетърпение да му натрие носа, но същевременно нямаща никакво желание да слиза до просташкото му ниво.

— Да — кимна Филип.

— Аз пък съм Минди Гуч. Надявам се, че знаете коя съм, нали? Все пак живея тук! Със съпруга си Джеймс Гуч! За бога, Филип, та вие двамата имате дори един и същ издател — Редмън Ричардли!

— Така ли? Нямах представа — отговори Филип.

— Е, вече имате! — навири нос Минди. — Е, надявам се, че след като вече официално се запознахме, следващия път, когато ни видите, ще благоволите да ни поздравите!

— А не го ли правя? — изгледа я изненадано Филип.

— Ни най-малко!

— Разположението на този апартамент е удивително! — реши да се намеси Бренда Лиш, за да предотврати зараждащия се спор. Иначе бе наясно, че с апартамент като този малките и по-големите войни са неизбежни.

Групичката се заизкачва по стълбите и накрая стигна до най-горния етаж, където се намираше балната зала. Таванът представляваше купол с височина пет метра, а в далечния край на залата се виждаше гигантска камина. Сърцето на Минди заби като обезумяло. Цял живот бе мечтала да живее в подобен апартамент със зала като тази и с изгледи към всички посоки на Манхатън! Светлината беше невероятна! Всеки нюйоркчанин мечтаеше за светлина, но само малцина я притежаваха. Ако можеше да живее тук вместо в приземния зайчарник, в който се тъпчеше семейството й, може би поне веднъж през живота си щеше да се почувства щастлива!

— Мислех си — обади се по едно време Енид, — че може би ще е най-добре да разделим апартамента и да продадем всеки етаж поотделно.

„Прекрасно! — каза си Минди. — Тогава за мен и Джеймс ще остане най-горният етаж!“ А на глас изрече:

— Идеята трябва да се предложи на обсъждане в борда и решението да бъде взето със специален кворум!

— Колко време ще отнеме това? — обади се предпазливо Бренда.

— Зависи — отговори Минди, като изгледа многозначително Енид.

— Ако питате мен, това би било светотатство! — отбеляза агентката по недвижими имоти. — Апартаменти като този се появяват веднъж на сто години! И особено в този квартал. Това жилище е наистина неповторимо! Според мен би трябвало да бъде включено в Националния регистър на историческите забележителности!

— Фасадата на сградата ни вече е включена. Но апартаментите не са — уточни Енид. — Поради което собствениците имат право да правят каквото си искат с жилищата си!

— Жалко — изрече тъжно Бренда. — Защото ако този апартамент се включи в Националния регистър, то тогава няма да имате абсолютно никакви проблеми да привлечете точния тип купувач — човека, когото бихте искали в тази сграда. Искам да кажа такъв, който ще притежава усет за историята, естетиката и красотата! И на когото никога няма да му хрумне да разруши тези гипсови орнаменти например!

— Нямаме никакво намерение да превръщаме апартамента в музей! — отсече Минди.

— Колко струва според вас? — попита Енид.

— Като работна цена бих предложила двадесет милиона. Но с уговорката, че е цял! Ако го разделите, ще снижите стойността му. Тогава всеки от етажите ще струва не повече от три милиона и половина!

Няколко минути по-късно, с разтуптяно сърце, Минди слезе в апартамента си. Застоялият въздух едва не я задуши. Когато денят беше светъл, а следобедното слънце — на точно определено място на хоризонта, задната част на стаите им, които гледаха към малък вътрешен двор, се огряваше от рядък лъч светлина. Въпросният вътрешен двор беше с ширина не повече от три метра и макар двамата с Джеймс открай време да говореха, че трябва да го поправят, така и все още не бяха предприели абсолютно нищичко. Всеки ремонт в сградата трябваше да получи одобрението на борда — не че това би представлявало проблем. Ала един евентуален ремонт би погълнал не само много пари, но и адски много време и нерви — нещо, за което Минди просто нямаше вече сили. Поради което през десетте години, откакто живееха тук, вътрешният двор си беше останал в състоянието, в което го завариха — петно напукан цимент, изпъстрено със саморасли туфи трева. Е, бяха добавили едно евтино барбекю и три обикновени сгъваеми стола.

Сега Минди се запъти към кабинета си. Откри последното си банково извлечение и го добави към семейните авоари. Оказа се, че разполагат с двеста петдесет и седем хиляди долара в спестовни сметки, четиристотин хиляди в пенсионните фондове, тридесет хиляди в чекове и около десет хиляди в акции. Преди доста години на Джеймс му бе хрумнало да инвестира в стоковия пазар, а Минди бе отсякла: „Да ти приличам на човек, който изгаря от нетърпение да хвърли парите си на вятъра? Стоковият пазар е нищо повече от легализиран хазарт, а ти много добре знаеш какво е моето мнение за хазарта! Както и за тотото, между другото!“ И сега, като събра всичките им налични средства, Минди установи, че разполагат само с някакви си седемстотин хиляди долара. Минди бе наясно, че сумата бе много повече от онова, за което можеха да мечтаят повечето американци, но в техния свят тя не беше нищо особено. Например училището на Сам им струваше по тридесет и пет хиляди годишно, а за да го изпратят в колеж, ще им трябват най-малко сто и петдесет хиляди! Хубавото бе, че апартаментът им, който бяха събирали парче по парче по време на срива на недвижимите имоти в средата на деветдесетте, струваше не по-малко от един милион долара. А бяха платили едва двеста и петдесет хиляди! Така, с него, авоарите им възлизаха на около два милиона долара. Което ще рече, че ако искаха да купят поне единия от етажите на апартамента на госпожа Хаутън, щяха да им трябват още най-малко милион и половина!

Защо да не продадат всичко и да заминат за Карибите? Колко ли струва една къща там? Стотина, може би двеста хиляди долара? По цял ден ще плува, ще прави салати и ще чете. А Джеймс ще може да си пише сълзливите романчета за живота по островите. Вярно, че някои ще ги нарекат пораженци, но какво от това?! Единствената пречка за изпълнение на подобен план беше Сам. На него със сигурност щеше да му хареса там, но дали ще му бъде полезно? Той беше гений и при това добър човек. За разлика от съучениците си изобщо не се държеше арогантно заради интелигентността си. Но ако напуснат Ню Йорк, цялото образование на Сам щеше да отиде по дяволите, което означава, че никога няма да има шанса да отиде в някой от колежите на Бръшлянената лига. „Не! — отсече наум Минди и поклати глава. — Няма да се предаваме! Ще продължим напред! Ще останем в Ню Йорк, ако ще и земята да се наложи да ровим с ръце! Заради Сам!“

Звънецът иззвъня и тя скочи, питайки се кой ли може да бъде. Вероятно Джеймс, който бе излязъл да пазарува безбожно скъпа храна от „Цитарела“ и сигурно си е забравил ключа.

Оказа се Енид Мърл.

— Сам вкъщи ли е? — попита тя. — Трябва да ми се инсталира нов софтуер, та се питах дали той няма да може да ми помогне!

Сам играеше ролята на негласен отговорник по обслужване компютрите на жителите на цялата кооперация. Всеки, който имаше проблем, търсеше Сам, който беше компютърен гений и с право си бе създал име на специалист. Този импровизиран бизнес му носеше доста прилични доходи.

— Няма го — отговори Минди. — Извън града е за няколко дена.

— Много хубаво. И къде е?

Минди застана точно на прага на апартамента си, за да не позволи на Енид да надзърта вътре. Не желаеше никой да вижда жилището й — както поради болезнено чувство за неприкосновеност на личното пространство, така и от притеснение. Освен това враждебността й към Филип се простираше и към Енид, тъй като тя все пак беше негова леля.

— Отиде на почивка с приятели. Когато се върне, ще му кажа да ти се обади — отговори тя.

Противно на очакванията, Енид не помръдна.

— Е, какво мислиш? — попита най-неочаквано.

— За кое?

— Харесва ли ти идеята да разделим апартамента?

— Не мога да разбера теб какво те интересува! — тросна се Минди.

— Аз живея в тази сграда вече повече от шестдесет години, миличка! Съвсем естествено е всичко, което става тук, да ме интересува!

— Разбирам, Енид, но не забравяй, че вече не си член на борда!

— Да, технически погледнато, не съм. Но пък имам много приятели!

— Е, всички си имаме приятели! — изтъкна Минди, макар че лично за себе си не бе особено сигурна.

— Ако разделим апартамента, бихме могли да продадем отделните етажи и на хора, които вече живеят в сградата! А това ще ти спести много неприятности! — усмихна се многозначително Енид.

Ясно. Значи Енид иска най-долния от етажите за Филип! Е, имаше логика. Той би могъл да го свърже със сегашния си апартамент. И вероятно разполага с необходимите пари. Не достатъчно за целия апартамент, но достатъчно за един етаж.

— Ще си помисля — отговори на глас Минди.

После затвори вратата и се върна при своите сметки. Но колкото и да смяташе и пресмяташе, те все така не достигаха. И в този момент тя взе решение: за нищо на света няма да позволи на Филип Оукланд да вземе най-долния етаж на онзи апартамент! Щом тя и Джеймс не можеха да имат етаж, значи и той няма да има!

* * *

— Поразрови се в делото „Сандерсън срещу Инглиш“ — изрече Ана-Лиза Райе по телефона. — Там ще намериш всичко, което ти трябва. Плюс моралния елемент, с който съдебните заседатели ще заприличат на глина в ръцете ти. Сюжетът е като басня на Езоп.

— По дяволите, Райе! — прогърмя мъжкият глас от другия край на линията. — Защо трябваше да ми бягаш чак в Ню Йорк?

— Заради промяната, Райли — отговори Ана-Лиза. — Може би си забравил, но казват, че била полезна.

— Много добре те познавам, за да ти позволя да ме заблудиш! Най-вероятно вече си хванала нещо голямо там! Да не би да си приела да водиш нечия предизборна кампания? Или може би сама се кандидатираш за политически пост?

— Нито едно от двете — засмя се Ана-Лиза. — Направих, меко казано, обратен завой. Направо няма да повярваш какво правя точно в този момент!

— Помагаш на бездомните?

— Сдушвам се с богатите! Тъкмо си приготвям багажа, защото през уикенда заминавам за Хамптънс!

Тук Райли не издържа и също се засмя.

— Винаги съм казвал, че си прекалено бляскава за Вашингтон!

— Да те вземат мътните, Райли! — отбеляза Ана-Лиза. — Но да знаеш, че и ти, и момчетата вече ми липсвате!

— Е, винаги можеш да се върнеш при нас.

— Твърде късно е. Довиждане на всички!

С тези думи Ана-Лиза приключи разговора. Затвори и вдигна кестенявата си коса на традиционната си конска опашка. После се запъти към прозореца, дръпна тежките златни завеси и сведе поглед към далечната улица. Копнееше за свеж въздух, тъй като й беше писнало от този изцяло зависим от климатиците апартамент, но знаеше, че прозорците не се отварят. Погледна часовника на ръката си — беше три часът. Разполагаше с два часа да си приготви багажа и да стигне до хелипорта на кея. Би трябвало да й стигнат. Но какво да сложи в този багаж? Какво си взема човек за един уикенд в Хамптънс?

— Пол, какво да си взема? — бе попитала тя тази сутрин.

— Откъде да знам, по дяволите?! — бе отговорил Пол.

Пол беше нейният съпруг. Трябваше да излезе от къщи точно в седем часа и сега се опитваше да обуе бързо копринените си чорапи и италианските си обувки. Никога до този момент не беше носил истински мъжки обувки. Не и докато не се преместиха в Ню Йорк. Докато живееха във Вашингтон, той ходеше с неизменните си кожени маратонки на „Адидас“.

— Нови ли са? — бе попитала Ана-Лиза, като имаше предвид обувките.

— Не знам вече. Какво, впрочем, означава „ново“? Шест месеца? Един ден? Подобни въпроси подлежат на отговор само ако познаваш контекста на човека, който ги задава.

Ана-Лиза се засмя и отбеляза:

— Пол, трябва да ми помогнеш! Все пак става дума за твоите приятели!

— Партньорите ми! — поправи я той. — Пък и какво значение има какво ще си вземеш? Пак ще бъдеш най-хубавата там!

— Е, все пак става въпрос за Хамптънс! Вероятно си имат някакъв дрес код!

— Защо не звъннеш на съпругата на Санди, Кони?

— Не я познавам — отговори Ана-Лиза.

— Разбира се, че я познаваш! Нали е съпруга на Санди!

— О, Пол! — въздъхна тя. Колкото и да му обясняваше, той все така не схващаше, че нещата не стават по неговия начин. И защото знаеше, че той няма да разбере, предпочете да си замълчи.

Пол се приведе над леглото, целуна я за довиждане и попита:

— Днес ще ходиш ли пак да търсиш апартаменти?

— Непрекъснато го правя! Не мога да повярвам, че разполагам с цели петнадесет милиона, а все още не съм открила нищо!

— Ако не са достатъчни, чувствай се свободна да дадеш толкова, колкото трябва! — усмихна се Пол и излезе.

— Обичам те! — бе извикала след него тя.

Същата сутрин Ана-Лиза се сети, че би могла да попита и Емме за начина, по който трябва да бъдеш облечен в Хамптънс. Но като се сети за външния вид на агентката по недвижими имоти, Ана-Лиза реши, че няма никакъв смисъл. Емме беше най-малко на шестдесет, но лицето й беше огледало за най-новото в съвременната пластична хирургия. Цяла сутрин неестествено извитите вежди, надутите с колаген устни и огромните бели зъби на Емме разсейваха младата жена, да не говорим за косата й, която беше груба и тъмна при корените и перушинеста по изрусените краища. Емме имаше репутацията на най-добрия агент по недвижими имоти в Горен Ийст Сайд.

— Знам, че разполагате с много пари — бе отбелязала сутринта Емме, — но не те са най-важното. Днес хора с много пари — с лопата да ги ринеш! Най-важното в наши дни е кого познаваш! — След което неочаквано бе попитала: — Та вие кого познавате?

— Какво ще кажете за президента на Съединените американски щати? — попита невинно Ана-Лиза, подръпвайки конската си опашка.

— Ще ви напише ли препоръчително писмо? — бе контрирала невъзмутимо Емме.

— Вероятно не, особено като се има предвид, че нарекох администрацията му „недоразумение“.

— Всички са на това мнение.

— Може. Обаче аз го изрекох по телевизията. Едно време бях редовна гостенка на „Добро утро, Вашингтон!“.

— Очевидно този ваш познат не става — отсече Емме.

— Какво ще кажете за Санди Брюър? — реши да опита Ана-Лиза след известен размисъл.

— И кой е той?

— Съпругът ми работи с него.

— Добре де, но кой точно е той? — натърти Емме.

— Управлява един фонд — отговори предпазливо Ана-Лиза, тъй като Пол непрекъснато й повтаряше, че за нищо на света не трябва да разказва за работата и съдружниците му. Казваше, че обществото им било тайно, като „Черепите и костите“ в Йейл.

— Аха, значи е управител на хедж фондове — досети се агентката. — Тези хора никой не ги познава и никой не иска да ги познава. И никой не ги иска за членове на клуба си. — Огледа Ана-Лиза от горе до долу и допълни: — При това не става въпрос само за вашия съпруг. Става въпрос и за вас. И вие трябва да бъдете одобрена от борда.

— Аз съм адвокат — отговори спокойно младата жена. — Не мога да си представя някой да има нещо против моята професия!

— И какъв адвокат по-точно?

— Многостранен. Също и на корпоративни дела.

— Ясно. Значи мнозина вече ви имат зъб — констатира Емме. — В такъв случай най-добре е да се концентрираме върху къщите от кафяв камък. Ако си купите такава, няма да има нужда да бъдете одобрявани от какъвто и да било борд.

В утрото на деня, когато Ана-Лиза и Пол трябваше да заминат за Хамптънс, Емме й показа три градски къщи. Едната беше пълна мизерия — вонеше на мляко и на мръсни памперси, а подовете бяха покрити с играчки. Във втората градска къща бяха следвани плътно от жена около тридесетте, която държеше в скута си хлъзгаво двегодишно момченце.

— Фантастична къща, нали? — бе отбелязала жената.

— Тогава защо се изнасяте? — попита я Ана-Лиза.

— Решихме да живеем в провинцията. Там имаме много голяма къща. За децата е по-добре сред природата, не мислите ли?

Третата къща беше по-голяма и по-евтина. Уловката бе, че бе разделена на апартаменти, повечето от които бяха заети.

— Ще се наложи да изгоните наемателите — бе отбелязала Емме. — Това обикновено не е проблем. Ще им платите по петдесет хиляди на ръка и те с радост ще се изнесат.

— Но къде ще отидат? — озадачи се Ана-Лиза.

— Все ще си намерят някое приятно чисто студио — махна небрежно Емме. — Или ще се преместят във Флорида.

— Не ми се струва справедливо! Не ми е в стила да изритвам хората от жилищата им!

— О, не можеш да спреш прогреса! — вдигна назидателно пръст Емме. — Нездравословно е!

И така, измина още един ден, в който Ана-Лиза и Пол все още нямаха къде да живеят и бяха принудени да се примирят със същия отвратителен апартамент в хотел „Уолдорф“.

Обади се на съпруга си и простена:

— Не мога да открия нищо засега! Какво ще кажеш да пробваме под наем?

— И да се местим два пъти? — възмути се Пол. — Загуба на време и нерви!

— Пол, ако трябва да остана в този апартамент и един ден повече, ще откача! А още по-сигурно ще откача, ако трябва да прекарам и минута повече с Емме! Тази жена ме плаши!

— Окей. Тогава да се преместим в по-голям апартамент. А персоналът ще ни пренесе багажа.

— Ами цената? — обади се Ана-Лиза.

— Няма значение! Обичам те!

Ана-Лиза слезе в шумното лоби на хотела. Винаги беше отсядала в „Уолдорф“, когато адвокатската фирма я пратеше в командировки в Ню Йорк. В онези години всичко й се струваше приказно — величествените стълбища, излъсканите парапети и скъпите сервизи, изложени зад изтърканите до блясък стъклени витрини. „Уолдорф“ беше идеален за туристи и бизнесмени от други градове, но иначе хотелът приличаше на кабаретна актриса — за да ти хареса, трябва да се наслаждаваш на перата и блясъка й отдалече. Защото приближиш ли се, веднага забелязваш избелелите килими, мръсотията на кристалните полилеи и евтиния полиестер в униформите на персонала. А за да ги забележиш, трябва да имаш достатъчно време, тоест да нямаш нищо особено за правене.

Информираха я, че в момента наистина имат на разположение по-голям апартамент. Веднага извикаха управителя. Той имаше меко лице и челюсти, които опъваха кожата под очите му. Съобщи, че апартаментът, с който разполагат, имал две спални, дневна с бар и четири бани. Струвал по две хиляди и петстотин на денонощие, но ако останат един месец, щял да им го даде общо за четиридесет хиляди. Ана-Лиза усети как тялото й се изпълва с необичаен прилив на адреналин и без въобще да поиска да го види, се съгласи. Това бе най-вълнуващото й преживяване от седмици насам.

Когато се върна в досегашния им апартамент, тя отвори сейфа и извади оттам инкрустирания с диаманти часовник, който Пол й беше подарил за рождения ден. Направо не й се мислеше колко ли е струвал (вероятно не по-малко от двадесет хиляди), но все пак представляваше известна обосновка на цената на новия апартамент, в който им предстоеше да се преместят. Часовникът беше малко натруфен за нейния вкус, но знаеше, че Пол ще се обиди, ако я види без него през уикенда. Спомняше си колко бе притеснен, нетърпелив и горд, докато я гледаше как развързва панделката на синята, ръчно изработена кутийка, покрита с бежово кадифе. А когато тя най-сетне отвори кутийката и извади часовника, той й оказа честта да го закопчее на китката й.

— Харесва ли ти? — попита с блеснали очи.

— Много! — излъга тя. — Наистина много!

— Доколкото разбрах, всички останали съпруги притежават такива, така че ще се впишеш! — отбеляза, но когато улови изражението й, допълни смутено: — Стига да искаш, разбира се.

— Ние с теб не се вписваме — изтъкна тя. — И точно затова ни обичат!

Започна да приготвя багажа. Взе един бански, къси памучни панталони и три ризи, като постави всичко това в син платнен сак. В последната минута хвърли и обикновена, но елегантна черна рокля без ръкави и чифт черни обувки с нисък ток — в случай, че се зададе някоя официална вечеря. Роклята не беше типично лятна, но щеше да свърши работа. Облече си бяла тениска, дънки и жълти мокасини, след което слезе отново пред хотела, изчака си реда за такси и пристигна на хелипорта на Двадесет и трета улица в четири и половина — половин час по-рано от предвиденото. Напоследък все подраняваше за срещите си и дните й като че ли минаваха в чакане. Хелипортът бе разположен под магистралата „Франклин Делано Рузвелт“. Въздухът тегнеше от юлската жега, а пушекът от колите се стелеше над магистралата, смесвайки се с вонята на Ийст Ривър. Ана-Лиза се приближи до края на дока и се вторачи в мръсната като боза вода на реката, чиято повърхност бе разнообразявана ту от хвърлена пластмасова бутилка, ту от използван презерватив.

Отново си погледна часовника. Знаеше, че Пол няма да дойде нито по-рано, нито по-късно, а точно навреме — в 16:55 часа, както бе обещал. И наистина, точно в 16:55 в региона на хелипорта се появи луксозна лимузина, от която изскочи Пол. Отвори задната врата и измъкна оттам куфарчето си и малък куфар „Луи Вюитон“, покрит с черна кожа. Съвсем доскоро Ана-Лиза нямаше никаква представа, че мъжът й си пада по подобни неща. А напоследък не минаваше седмица, без да купи нещо много скъпо. Например миналата седмица купи кутия за пури от „Аспри“, въпреки че никога през живота си не беше слагал нито пура, нито цигара в устата си.

Заклати се към нея, разговаряйки по мобилния си телефон. Пол беше висок и леко прегърбен — като всички, заети повече с нещата в главата си, отколкото извън нея. Разговорът му очевидно не успя да му попречи да направи знак на пилота на хидроплана, да проконтролира пренасянето на багажа им и да изчака стюарда да помогне на съпругата му да се качи в машината. Хидропланът съдържаше осем места, тапицирани в бледожълто кадифе, и тъй като двамата с Ана-Лиза бяха единствените пътници, Пол избра да седне на седалката пред нея. Най-сетне приключи разговора си и едва тогава тя се осмели да прошепне плахо:

— Пол?

Съпругът й носеше очила и колкото и да се грижеше за меката си, тъмна къдрава коса, тя си оставаше неизменно рошава. Би могъл да се нарече и красив, ако не бяха силно прихлупените му клепачи и леко редките му зъби. Но пък беше истински гений на математиката — един от най-младите доктори на науката на университета в Джорджтаун, за когото не без основание се носеха слухове, че някой ден най-вероятно ще спечели и Нобелова награда. Но най-неочаквано преди шест месеца той се бе заел с някаква работа заедно със Санди Брюър и само два дена по-късно се премести в Ню Йорк, в малък хотел на Източна Петдесет и шеста улица. Ана-Лиза пристигна при него едва когато решиха, че преместването ще бъде за постоянно, ала последиците от петмесечния им брак от разстояние все още се усещаха.

— Не искаш ли да седнем заедно? — попита сега тя. Мразеше да се моли.

— Пространството е достатъчно тясно, за да го стесняваме допълнително с тъпчене един до друг! И без това ще прекараме целия уикенд заедно, нали така?!

— Прав си.

Знаеше, че е напълно безпредметно да притиска Пол за подобни дреболии. Обърна се и се загледа през прозореца. Забеляза как някакъв мъж на средна възраст подтичва запъхтяно към техния хидроплан — с луничаво лице и почти плешиво теме, той приличаше на котка от някаква екзотична порода. Беше облечен в бял ленен костюм с тъмносиньо джобче, носеше меки кожени обувки, а в едната си ръка държеше панамена шапка. Подаде багажа си на пилота и влезе в кабината. Настани се на седалката зад нея, но веднага щом седна, подаде ръка над облегалката и се представи:

— Здравейте! Казвам се Били Личфийлд.

— Приятно ми е! Ана-Лиза Райе.

— Предполагам, че и вие отивате на гости у семейство Брюър за уикенда. Да не би да сте приятелка на Кони?

— Съпругът ми работи за Санди Брюър.

— Аха! — усмихна се многозначително Били Личфийлд. — Значи засега сте неизвестен елемент.

— Може и така да се каже — усмихна се Ана-Лиза.

— И вероятно джентълменът пред вас е съпругът ви?

Точно в този момент Пол четеше някаква интернет справка от дисплея на своя телефон.

— Пол! — докосна го по рамото жена му. — Запознай се с Били Личфийлд!

Пол дари Били с вяла усмивка и побърза да се върне към подвижния си компютър. Ана-Лиза познаваше отлично пословичната му липса на учтивост към непознати, затова се опита да я компенсира, като се направи на много любезна.

— Да не би да сте приятел на Кони? — попита го тя.

— Вече съм приятел и с двамата. Но ако трябва да бъда честен, старото ми приятелство е с Кони.

Настъпи неловка пауза. Ана-Лиза вече се чудеше какво повече да каже, но Били Личфийлд спаси положението. Усмихна й се и попита:

— Ходили ли сте друг път у тях?

Тя само поклати глава.

— Е, значи се подгответе за нещо великолепно! Къщата е разкошна! Проектирана е от Питър Кук. Питър може и да си пада леко смахнат, обаче къщата на семейство Брюър е един от най-ярките му шедьоври!

— Разбирам.

— Нали знаете кой е Питър Кук? — изгледа я подозрително Били.

— Всъщност, не знам. Аз съм адвокат и…

— О, ясно! — кимна Били, сякаш това обясняваше всичко. — Та Питър Кук е архитект. Някои хора твърдят, че е разрушил Ийст Енд със своите големи къщи, но в крайна сметка винаги опират до него. Всички го използват, а напоследък той не се захваща с проект за по-малко от десет милиона на парче! — В този момент пилотът включи двигателите на хидроплана. Били се провикна възторжено: — Хей, отлитаме към безгрижните зелени полета! Ако ще и да е само за уикенда! — Надникна отново при Ана-Лиза и попита: — Вие в Ню Йорк ли живеете?

— Току-що се преместихме.

— Къде? В Горен Ийст Сайд ли? — доуточни той.

— Всъщност, засега сме никъде.

— Мила моя! — ухили се Били. — Не мога да повярвам, че вие и този ваш великолепен съпруг с риза на „Пол Смит“ за две хиляди долара живеете в кашони на улицата!

— Е, засега сме в „Уолдорф“. Докато си намерим апартамент. Или градска къща, разбира се.

— И защо точно в „Уолдорф“?

— Защото преди, когато идвах тук по работа, винаги отсядах в него.

— Разбирам — кимна Били.

Ана-Лиза се притесни от вторачения в нея поглед на Били Личфийлд. Не че не беше свикнала да бъде център на внимание — не само покрай работата си, но и поради факта, че винаги се бе отличавала сред тълпата с разкошната си кестенява коса, широките скули и бледосивите си очи. Знаеше, че мъжете имат навика да се влюбват в нея — крайно глупав ход от тяхна страна! — затова бе привикнала да не обръща внимание на подобни вторачени погледи. Но с Били нещата стояха по друг начин. Той я изучаваше така, сякаш бе произведение от фин китайски порцелан. Сега тя извърна смутено глава и позволи на Били да огледа профила й. „Не е класическа красавица — каза си Били, — но пък е уникална! Зърнеш ли веднъж лицето й, никога не можеш да я забравиш!“ Ана-Лиза не носеше нито грам грим, а косата й беше вдигната на обикновена конска опашка. „Самоуверено момиче! — отбеляза наум Били. — Да тръгнеш на такова място само с лицето си и без украшения, с изключение на часовника от платина и диаманти на «Шопар»! Добър акцент!“ Насочи вниманието си към съпруга, който не блестеше с нищо особено. Във физически смисъл. Кони Брюър вече му беше разказвала за Пол Райе — че е математически гений. Но щом работи със Санди Брюър, значи е богат, а това е единственото, което се изискваше от един мъж в нюйоркското общество — да има пари. Много пари. Следователно — нищо интересно. На подобни хора са важни съпругите. И сега, докато хидропланът набираше скорост по неспокойните води на Ийст Ривър, Били се облегна доволно назад. Ана-Лиза и Пол Райе се очертаваха интересна двойка. Значи в крайна сметка уикендът нямаше да бъде толкова скучен, колкото се бе опасявал.

Хидропланът достигна пределната си скорост и се издигна в небето. Прелетяха над Куинс и неговите безкрайни редици от миниатюрни къщички, а след това се насочиха право към сърцето на пролива Лонг Айлънд, чиито води проблясваха подобно диамантите върху часовника на Ана-Лиза. При скалистия бял връх на Норт Форк завиха на юг и под тях се заредиха зелени пасища и житни ниви. Малко по-късно океанът отново се ширна под тях и хидропланът започна бавно снишаване към един залив.

Били Личфийлд потупа Ана-Лиза по рамото и отбеляза:

— Пристигаме в кътче от рая! Ходил съм къде ли не и мога да ви гарантирам, че тук е точно толкова хубаво, колкото Сен Тропе или Капри, или където ви хрумне. Точно затова Хамптънс никога няма да излезе от мода, независимо какво разправят хората!

Хидропланът зарулира към кристално чист бял док. Срещу него се спускаше хълм с перфектно окосена трева като на игрище за голф, а на върха на хълма се възправяше гигантска къща с кулички, която изглеждаше направена от розов камък. На моравата точно до дока стояха в очакване две колички за голф.

Санди Брюър се появи лично, за да ги посрещне. Най-отличителната му черта беше името му — без него изглеждаше изнервящо безличен, с коса, чийто цвят трудно можеше да бъде определен, и с черти, които не се запомняха с нищо.

— Кони поръча веднага да отидеш при нея! — обърна се той към Били Личфийлд. — Имала някакви проблеми с десерта. А аз смятам да разведа Пол и Ана-Лиза из имението.

Без повече приказки Били и багажът му бяха откарани нагоре с една от количките за голф.

Ана-Лиза седна на задната седалка на втората количка, а Пол се настани отпред, при Санди. Домакинът им подкара напред, но почти веднага се обърна към нея с въпроса:

— Идвала ли си досега в Хамптънс?

— Ами… не — отговори Ана-Лиза.

— Е, разполагаме с петдесет акра земя — започна Санди. — Което за тук си е много. Иначе съвсем наскоро двамата с Кони си купихме ранчо в Монтана, което е много по-голямо — хиляда акра. Обаче Монтана е съвсем различно нещо. Там, ако нямаш минимум хиляда акра, те считат за неудачник. А в Хамптънс и пет акра са достатъчни — и с тях автоматично ще те направят член на тенисклуба в Саутхамптън. Обаче ние с Кони не обичаме подобни свърталища. Предпочитаме да живеем уединено. Никой не знае кога сме тук и кога ни няма.

Час по-късно — след като разгледаха двата басейна (единият олимпийски, а другият с форма на планинско езеро с водопад), къщата за гости, частната зоологическа градина и птичарника, оранжерията, където Санди надзираваше отглеждането на редки сортове лалета, конюшните за миниатюрни коне и козли, трите тенискорта, игрищата за бейзбол и баскетбол, викторианската лятна къща за деца, вътрешното игрище за скуош, винарската изба със специалните легла за отлежаване на виното, петте акра лозя, овощната и зеленчуковата градина и рибарника — домакинът ги покани в къщата си. В двата края на огромното фоайе се извисяваха огромни стълбища. Пол автоматично замина нанякъде със Санди, за да говорят за бизнес, а Ана-Лиза беше посрещната от прислужница от гватемалски произход, която й направи знак да я последва нагоре. Минаха покрай някаква дневна и няколко затворени врати и накрая Ана-Лиза беше отведена в стая с огромно легло с балдахин и две бани. Френските прозорци отвеждаха към тераса, от която се разкриваше гледка към моравата и океана. Когато разопаковаха багажа й, скромното количество дрехи, които си бе взела за уикенда, провиснаха някак си нелепо в огромния кедров гардероб. Ана-Лиза излезе на терасата, вдиша дълбоко уханието на гората и си каза: „Трябва веднага да кажа на Пол за това!“ И слезе долу да го търси.

Вместо съпруга си тя откри Кони — съпругата на Санди, заедно с Били Личфийлд в огромна слънчева стая, тапицирана в розова коприна.

— Сигурно се чувстваш ужасно — тъкмо казваше Кони на Били.

— Извинете! — обади се Ана-Лиза, едва сега давайки си сметка, че прекъсва личен разговор.

Кони веднага скочи. Беше бивша прочута балерина и носеше русата си коса права и дълга, достигаща почти до кръста. Имаше огромни сини очи, миниатюрен нос и крехкото тяло на фея.

— Тъкмо се канех да намина при теб! — извика тя. — Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Стаята ни е прекрасна, благодаря! Просто търсех Пол.

— О, двамата със Санди излязоха! Очевидно пак са замислили нещо — поредният ход как да завземат света! Ела и поседни с нас! — покани я Кони. — Разбрах, че си била адвокат. Санди ми каза, че си работила дори за министъра на правосъдието!

— О, само бях на стаж при него след завършването на правния колеж!

— На този фон сигурно всички тук ще ти се сторим отегчителни — отбеляза Кони. — Мъжете говорят единствено за бизнес, а жените — за деца.

— Въобще не я слушай! — обади се Били. — Кони е истински експерт по съвременно изкуство!

— Само защото ти ме научи, Били. Но голямата ми любов са бижутата. Обожавам бляскавите неща! Просто не мога да се въздържа! А ти, Ана-Лиза, имаш ли някаква страст, от която се срамуваш?

— Моят проблем обикновено е, че съм твърде сериозна — отговори с усмивка гостенката й.

Кони се намести на дивана и отбеляза драматично:

— А моят е, че съм лекомислена. Аз съм богата и глупава. Но пък си прекарвам страхотно!

Били се изправи и запита тържествено:

— Няма ли да се обличаме за вечеря?

Когато двамата с Ана-Лиза тръгнаха заедно нагоре по стълбите, той отбеляза:

— Да, Кони наистина е лекомислена, но пък разполагат с парите си едва от седем години! От друга страна, тя не притежава и грам подлост. Което ще рече, че ако двете станете приятелки, тя де ти бъде полезен съюзник!

— Смяташ ли, че ще имам нужда от съюзници?

— О, такива никога не са излишни! — усмихна се Били.

Остави Ана-Лиза на стълбищната площадка и добави:

— Ще се видим за коктейлите. Започват точно в осем на верандата.

„Какъв смешен човечец!“ — каза си Ана-Лиза. Приличаше й за джентълмен от деветнадесети век.

Пол се прибра, докато тя си вземаше душ в кабинка с размените на малка стая. Отвори вратата и му подвикна:

— Това е душ с пара! Искаш ли да се присъединиш към мен? — Той влезе и тя насапуниса гърдите му. — Видя ли кедровия гардероб? Ами онези нагреватели за хавлиените кърпи? А какво ще кажеш за леглото?

— Какво ще кажеш и ние да си вземем нещо подобно? — попита делово той, докато измиваше шампоана от косата си.

— Искаш да кажеш да си имаме наша собствена къща за десет милиона, по проект на Питър Кук и изработена от розов камък плюс някой сладък архаичен джентълмен като Били Личфийлд, който да ни учи на маниери и на история на изкуството?

При този въпрос тя излезе от кабината и започна да се подсушава. Пол излезе след нея и едва след като тя му подаде кърпа, последва примера й. После отговори:

— Защо не?! Няма проблеми!

— Пол — погледна го Ана-Лиза. — Това ли искаш от живота за нас? Да се превърнем в Кони и Санди Брюър? Същите като тях, само че с по-нови пари?

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли си — откога са парите ти? От шест месеца? Какво ще кажеш, когато станат на една годинка, да им отпразнуваме рождения ден?

— Не те разбирам.

— Окей! Не се коси! Просто мисля за нещо, което подхвърли Били Личфийлд. Не е важно.

В почти същата на вид стая, но малко по-надолу по коридора Били Личфийлд лежеше по гръб. Ръцете му бяха кръстосани внимателно на гърдите, за да не намачка ризата си. Беше затворил очи, надявайки се да дремне, но напоследък, макар че непрекъснато се чувстваше уморен, все не можеше да заспи. Вече месеци наред усещаше странно физическо изтощение, което го караше да се пита дали няма да е по-добре да иде на астролог, вместо да се занимава с психофармацевти. След още няколко минути борба с желанието за сън той се предаде и извади от сака си шишенцето с лекарството, което му бяха предписали. Вътре се мъдреха няколко дребни оранжеви хапчета. Били счупи едно наполовина, глътна го и отново се отпусна в леглото.

Само след броени минути успя да се отпусне и накрая заспа. Дрямката му продължи повече, отколкото беше планирал — събуди се десет минути след осем часа.

Хукна надолу по стълбите и завари Ана-Лиза насред малка групичка от мъже. Беше облечена с обикновена черна рокля, която разкриваше елегантната й, почти момчешка фигура, а кестенявата й коса се разстилаше свободно по раменете й. И отново беше без грим, и отново — единствено с диамантения часовник. Докато минаваше покрай тях на път към Кони, Били дочу част от разговора им.

— Моля ви, не ми казвайте, че сте републиканец! — казваше Ана-Лиза на един от съдружниците на Санди. — Ако притежавате младост и пари, ваше морално задължение е да станете демократ!

Били се закова на място и направи крачка назад. Вписа се в групичката без проблеми, подхвана небрежно Ана-Лиза под ръка и изрече мило по посока на мъжете:

— Имате ли нещо против да ви я отнема за момент? — А на нея: — Скъпа, запозна ли се вече с приятелките на Кони?

Кони седеше с три други жени насред композиция от кафяви плетени диванчета. Една от жените пушеше тайно цигара, а другите разговаряха за някакъв магазин в Ийст Хамптън. Когато ги видя, Кони вдигна глава и потупа мястото до себе си.

— Заповядай! — покани тя Ана-Лиза, посочи жената, която пушеше тайничко, и каза: — Това е Бет. Тя също е учила в Харвард. Нали така, скъпа?

— Точно така. Завършила съм право в Харвард — кимна Бет и побърза да изгаси цигарата си. — Ами ти? — Вдигна поглед към Ана-Лиза.

— Джорджтаун — отговори тя.

— Работиш ли още?

— Не. Току-що напуснах.

— Бет напусна работа преди много години — намеси се Кони. — И оттогава изобщо не е поглеждала назад.

— Нямам никакво време за работа — поясни Бет. — Когато си съпруга на едно от онези момчета — кимна по посока на мъжете, — това си е работа на пълен работен ден!

— Най-вече покрай децата — добави Кони. — Една майка трябва да бъде до тях всяка минута!

Точно в девет часа бяха поканени на вечеря. Сервираха им млад мъж и млада жена, облечени в черно — очевидно колежанчета, които си изкарваха по някой допълнителен долар през лятото. Ана-Лиза беше сложена да седне между Били Личфийлд и Санди Брюър, което означаваше, че й бяха отредили почетното място до домакина.

— Ходила ли си някога в Андите? — попита я той.

Бет, която седеше точно срещу нея, автоматично се намеси и започна със Санди разговор затова как Андите вече били „новата“ Нова Зеландия. Разговорът се прехвърли върху панаира на изкуството на Билбао — благотворително събитие, на което Санди беше дарил един милион долара плюс най-хубавия търг за изискани вина в света. След вечерята се положи началото на безкрайна игра на табла в облицованата с ламперия библиотека. Санди и останалите мъже пушиха пури. Бяха леко подпийнали с вино и шампанско, така че по време на срещата между Били и Пол гласът на по-възрастния мъж се понесе из цялото помещение:

— Ще натрупаш купища пари! Хълмове и планини, много повече, отколкото можеш да си представиш! Обаче нищо няма да се промени! Защото ще продължаваш да работиш като вол, както си работил и преди, а може би дори още повече, и няма да бъдеш в състояние да спреш и един ден ще се огледаш и ще осъзнаеш, че единственото, което се е променило в живота ти, е домашният ти адрес! И ще започнеш да се чудиш защо, по дяволите, си пропилял живота си за подобно нещо!

Всички разговори замряха. А после, подобно на сигнал на фар, в тишината звънна гласът на Кони Брюър:

— Е, нали знаете онази приказка? Че всичко се свежда до адреса! Така си е!

Гостите си отдъхнаха облекчено. Някой забеляза колко е часът и го съобщи — два през нощта. Всички се запътиха към стаите си.

— Какво, според теб, му стана на онзи тип? — попита Пол, докато се събличаше.

— На Били Личфийлд ли? О, попрекалил е с алкохола — отговори Ана-Лиза и тъй като климатикът беше надут до дупка, тя се сви на топло под завивките. — Но пък иначе ми харесва!

— Това е добре — кимна Пол и се пъхна при нея в леглото.

— Мислиш ли, че ни харесаха? — попита жена му.

— И защо да не ни харесат?

— Ами, не знам точно. Жените им са толкова различни…

— Сториха ми се приятни.

— О, приятни са, няма спор.

— Тогава какво не е наред? — попита Пол, като се прозя широко. — Не ми звучиш особено уверено. Не е типично за теб!

— Не съм неуверена — поясни Ана-Лиза. — Просто съм любопитна. — Замълча и накрая допълни: — Пол, ами ако Били Личфийлд е прав? Имам предвид — за онази работа с парите?

Ала Пол вече спеше дълбоко.

На следващата сутрин по време на закуска Ана-Лиза разбра, че от тях се очаква да участват в нещо като тенистурнир с някои от гостите от предната вечер. Пол, който беше всичко друго, само не и спортен тип, беше елиминиран още на първия мач от Санди. Ана-Лиза седеше на скамейката и наблюдаваше. Но като бивш победител в гимназиалния шампионат, тя не успя да сдържи съревнователната си природа и реши, че е длъжна да отсрами семейството.

Турнирът продължи пет часа. Слънцето се издигна, а с него и температурите. Ана-Лиза спечели четири последователни мача и накрая се оказа на финалите срещу Санди. Докато стоеше на линията и подготвяше топката си, тя се опита да прецени опонента си. Стилът му на игра подсказваше, че е вземал много уроци, а липсата на умения се компенсираше от агресия. Но иначе нямаше никакви заложби за тенис. Стигна до заключението, че би могла да победи, стига да не му позволи да се концентрира.

„Може и да си много богат, но това не ми пречи да те бия“ — помисли си тя, докато хвърляше топката във въздуха. Вдигна ракетата зад гърба си и точно преди мига на контакта й с топката отметна китка така, че топката се стрелна през мрежата и се приземи върху страничната линия.

— Сервис! — изкрещя възторжено Били Личфийлд.

Тридесет минути по-късно всичко беше приключило. Тайфата се бе скупчила около нея и всички я поздравяваха. И тогава Ана-Лиза си помисли: „Можеш! Можеш да го направиш! Можеш да победиш и тук.“

— Браво на теб! — обади се Пол, но докато я прегръщаше, не изпускаше от очи Санди.

Всички се насочиха обратно към къщата.

— Жена ти си я бива — каза Санди на Пол.

— Да, добра е — отбеляза притеснено Пол.

— Даже много добра — потвърди Санди. — Ще бъде страхотен войник!

Били Личфийлд, който се мъкнеше след тях, потръпна при тези думи. Точно в този момент Ана-Лиза се обърна и се спря, за да го изчака. Върху лицето й бе изписан безсрамен триумф. Били я хвана под ръка и прошепна:

— Страхотна си! — А после, решен да й припомни древното правило за поведението на гостите, допълни: — Разбира се, не би било зле да оставиш домакина да победи.

Тя се закова на място.

— Но това означава да мамя! — изгледа го изумено. — А аз не съм способна на подобно нещо.

— Разбира се, скъпа! — кимна той и я отдалечи от останалите. — За мен е ясно, че си от онези жени, които играят по собствени правила. Това е прекрасно качество и никога не трябва да се променяш! Ала никога не е излишно да знаеш какви точно са правилата, преди да решиш да ги нарушиш!

 

 

Били Личфийлд се прибра в града в шест вечерта в неделя. Хвана такси и се отпусна на седалката с чувство на огромно задоволство. Да, уикендът се беше оказал неочаквано плодовит. Кони Брюър се бе съгласила да купи един малък Дийбенкорн за триста хиляди долара, от които той щеше да вземе два процента комисиона. Но най-важното от всичко бе срещата му с Ана-Лиза Райе. Жена като нея се срещаше все по-рядко напоследък — тя беше истински оригинал, единствена и неповторима: от кестенявата й конска опашка и светлосивите очи до острия й ум. Изпълнен с почти забравен прилив на възторг, Били си каза, че под неговото умело ръководство тя като нищо би се превърнала в една от най-великите.

Апартаментът на Били бе разположен на Пето авеню, в отсечката между Единадесета и Дванадесета улица. Тясната кафява сграда, обитавана някога все от стари моми, почти се губеше между двете изящни постройки от червени тухли от двете й страни. Кооперацията му не разполагаше с постоянен портиер, макар че при натискане на един звънец би могъл да бъде извикан носач. Сега Били си прибра пощата и се заизкачва по стълбите към апартамента си на четвъртия етаж.

В тази сграда етажите и апартаментите си приличаха. Имаше по четири апартамента на етаж и всеки от тях беше едностаен с приблизителна площ от петдесет и пет квадратни метра. Понякога Били се шегуваше, че това е типично място за ранно пенсиониране на стари моми и ергени като него самия. Апартаментът му беше уютно претъпкан със стари мебели от богати стари дами. През последните десет години той все си казваше, че ще направи ремонт и ще смени мебелите, а след това вероятно ще си намери любовница, но времето минаваше, а той така и не събра сили за нито едно от двете. И постепенно нито едно от тях вече нямаше значение. Били не помнеше кога за последно беше имал гости.

Зае се да прегледа пощата си. Имаше няколко покани и две лъскави списания, извлечението от кредитната му карта „Мастъркарт“ и голям плик, надписан на ръка, който той остави настрани. Започна от най-обещаващата покана и автоматично разпознал луксозната бежова хартия, го обърна от задната страна. Да, адресът наистина бе „“Пето авеню" № 1". Хартията бе запазена марка на магазина на госпожа Стронг и Били познаваше само един човек на света, който все още я използваше — госпожа Луиз Хаутън. Отвори плика и измъкна оттам поканата, на която беше напечатано: „Частна заупокойна служба за г-жа Луиз Хаутън в църквата «Свети Амброзии».“ Отдолу, изписана с изящен калиграфски почерк, се виждаше датата — 12 юли, сряда. Съвсем типично за Луиз да планира всичко, включително заупокойната си служба, чак до списъка с гостите.

Постави поканата на почетно място върху тясната полица над малката камина. А после приседна, за да прегледа и останалата част от пощата. Когато стигна до огромния плик и го обърна, забеляза, че адресът на подателя е на компанията, стопанисваща тяхната сграда. С все по-нарастваща тревога Били отвори плика.

„Щастливи сме да ви информираме… беше извършена сделка… сградата става частна кооперация от 1 юли 2009 година… можете да закупите апартамента си по пазарни цени онези, които не закупят жилищата си, са длъжни да ги освободят до указаната дата…“ Сърцето му претупа. Къде ще отиде сега? Пазарната стойност на този апартамент бе не по-малко от осемстотин хиляди долара! Което ще рече, че ще му трябват около двеста-триста хиляди за първоначална вноска, след което ще му се наложи да се ангажира с ипотека и с такси за поддръжка. Което пък ще рече, че ще трябва да заделя по няколко хиляди долара месечно. А сега плащаше само хиляда и сто за наем. От мисълта, че трябва да си търси друг апартамент, да си събира багажа и да се мести, му призля. Та той беше на петдесет и четири години! Не прекалено стар, но достатъчно, за да няма повече сили за подобни неща.

Влезе в банята, отвори шкафчето над мивката и извади оттам три антидепресанта вместо обичайната си доза от два. После влезе във ваната и се остави на водата да го обгърне. „Не мога да се местя! — помисли си Били. — Твърде уморен съм. Очевидно е, че трябва да измисля начин да събера парите за апартамента!“

По-късно същата вечер, с ясно съзнание и вече с по-добро разположение на духа той позвъни в хотел „Уолдорф — Астория“ и поиска да го свържат с апартамента на семейство Райе. Ана-Лиза вдигна на третото позвъняване.

— Ало? — чу Били изненадания й глас.

— Ана-Лиза? Здравей! Обажда се Били Личфийлд. Запознахме се през уикенда.

— О, Били! Здравей! Как си?

— Добре съм.

— Да?

— Питах се — започна Били, — дали си чувала израза: „Една жена трябва да се появи във вестниците не повече от три пъти през живота си — при раждане, на сватбата и на погребението си“?

— Вярно?

— Е, било е вярно. Но преди сто години.

— Виж ти! — ахна Ана-Лиза.

— Та значи, питах се — продължи Били, — би ли желала да ме придружиш на едно погребение в сряда?

* * *

В понеделник следобед, отново на работа след уикенда, прекаран в къщата на Редмън и Катрин Ричардли в Хамптънс, Минди отвори нов файл на своя компютър. Подобно на повечето дейности в така наречения творчески бляскав бизнес, и нейната работа ставаше все по-малко творческа, все по-малко бляскава и все по-организационна, което ще рече, че значителна част от работния й ден бе посветена на това да стои послушно във впряга и да държи и подчинените си в него. Оригиналността вече беше посрещана със самодоволно презрение. Въпреки това и вероятно благодарение на объркания уикенд, който беше изкарала, на Минди й бе хрумнала една идея, която тя бе твърдо решена да въплъти в действие. Идеята се бе родила по време на връщането им в Манхатън в колата под наем, когато Джеймс беше зад волана, а Минди се взираше замислено било в екрана на своето блекбъри, било право пред себе си. Именно тогава тя взе решение да създаде блог за собствения си живот!

И защо не?! Как не се бе сетила за това по-рано? Добре де, и другия път й бе хрумвало, но до този момент бе усещала някаква странна вътрешна съпротива срещу идеята да излага личните си размисли на показ по интернет, при това подписани с името й! Струваше й се твърде обикновено — в крайна сметка всеки можеше да го направи и го правеше. От друга страна обаче, напоследък го правеха и редица свестни хора. Считаше се за едно от онези задължителни неща, които трябва да направиш в живота, като например да имаш деца. Та днес всички умни хора се смятаха длъжни да направят усилие и да предложат своето разумно и обосновано мнение за нещата на участниците в международната мрежа.

И сега Минди напечата заглавието на своя нов блог: „РАДОСТТА ДА НЯМАШ ВСИЧКО.“ Не особено оригинално, но достатъчно. Бе убедена, че никой не е успял да изложи това конкретно женско оплакване по толкова кратък и точен начин.

„Сцени от уикенда“ — бе следващото, което написа. Кръстоса крака, приведе се напред и се вторачи във все още почти празния екран на монитора. После напечата: „Въпреки глобалното затопляне уикендът в Хамптънс беше забележителен.“ Да, действително беше почти перфектно: двадесет и седем градуса, листата на дърветата — фини ореоли от пепеляворозово и жълто, тревата по двуакровата морава на Редмън Ричардли — все още много зелена. Във въздуха се носеше спокойствие и леност, примесени с лекия аромат на разложение — ухание, което, според Минди, сякаш караше времето да застине неподвижно.

Минди, Джеймс и Сам бяха тръгнали от града късно вечерта в петък, за да избегнат задръстванията, поради което пристигнаха у Редмън и Катрин в полунощ. Бяха посрещнати с червено вино и горещ шоколад. Бебето Сидни отдавна вече спеше, облечено в синьо гащеризонче, в синьото си креватче, в синята си стая, с тапетен корниз при тавана от жълти патенца. Подобно на бебето къщата беше нова, но и приятно успокояваща. Напомняше на Минди за всичко, което нямаше — тоест бебе и уютен дом в Хамптънс, където човек би могъл да избяга всеки уикенд и където един ден можеше да се оттегли в пенсия. Напоследък й ставаше все по-трудно да обоснове причината, поради която тя и Джеймс нямаха всички тези неща — при това елементи от бита, които вече не се считаха за преимущество на богатите, а за част от живота на добре устроената средна класа. Завидя още повече на лекотата на живота на семейство Ричардли, когато по време на женски разговор в скромната кухня от шестдесет квадрата, докато подреждаха съдомиялната машина, Катрин й разкри, че Сидни е бил заченат без помощта на никакви технологии. А Катрин беше на четиридесет и две! Минди си легна с болка на душа и след като Джеймс заспа (както обикновено — веднага), потъна в размисъл на великата загадка кой какво получава от живота и защо.

След четиридесетия си рожден ден, в разгара на задължителното зараждащо се недоволство от всичко, Минди бе започнала да ходи на психоаналитик — жена, който специализираше в един нов подход, наречен „приспособяване към живота“. Психоаналитичката беше красива, зряла жена в края на тридесетте, с гладката кожа на маниачка на тема красота. Беше облечена в тясна кафява пола, риза на леопардови шарки и пантофки без пръсти на „Маноло Бланик“. Имаше петгодишна дъщеря и бе наскоро разведена.

— Какво искаш, Минди? — бе попитала тя с равен, делови глас. — Ако някой ти предостави възможността да си поискаш нещо, какво би било то? Не мисли, просто отговори!

— Бебе — бе отговорила Минди. — Искам още едно дете. Сладко момиченце. — Преди да го бе изрекла на глас, Минди нямаше никаква представа каква беше болката й.

— И защо? — бе попитала психоаналитичката.

— Искам да се раздавам на някого.

— Но нали вече имаш съпруг и дете?! Не ти ли стигат?

— Да, обаче синът ми вече е на десет — бе отговорила тогава Минди.

— Ясно. Искаш застраховка за живот — констатира психоаналитичката.

— Не ви разбирам — погледна я озадачено Минди.

— Искаш да се застраховаш, че и след десет години някой ще има нужда от теб. Тогава, когато синът ти завърши колежа и престанеш да му бъдеш нужна.

— Аха! — засмя се Минди. — Но моят син не е такъв. Винаги има нужда от мен!

— А така ли ще бъде и в бъдеще? Ако се окаже, че няма?

— Да не би да искате да кажете, че каквото и да сторя, не мога да спечеля? — попита Минди.

— Можеш да спечелиш, разбира се! Всеки може, стига да знае какво иска и да се фокусира върху него. И ако е готов на известни саможертви. Винаги казвам на клиентите си, че такова нещо като безплатни обувки няма.

— Имате предвид пациентите си, нали?

— Нищо подобно — отсече психоаналитичката. — Те са клиенти! Защото не са болни, нали така?!

Предписаха й ксанакс — по една таблетка вечер преди лягане за намаляване на тревожността и регулиране на лошите навици за сън (всяка нощ тя се будеше четири часа, след като беше заспала, а после цели два часа стоеше будна и размишляваше за живота). Освен това психоаналитичката я изпрати при най-добрия специалист по безплодие в Манхатън, който иначе предпочиташе клиенти от елита, но приемаше и други, стига да са му препоръчани от негови близки колеги. В началото докторът й беше предписал пренатални витамини и много късмет. Минди веднага разбра, че нищо няма да стане, защото тя не беше от хората с късмет. Нито тя, нито Джеймс можеха да се похвалят с такъв.

След две години, прекарани във все по-усложняващи се процедури, Минди се предаде. Направи сметка на спестяванията им и прецени, че не може да си позволи да продължи.

„Мога да преброя дните, в които съм се чувствала истински удовлетворена, само на пръстите на едната си ръка — написа тя сега на компютъра си. — Грозна цифра за държава, където преследването на щастието се счита за толкова неотменно човешко право, че дори е залегнало в Конституцията. Но може би точно в това е разковничето — за важно се смята преследването на щастието, а не реалното му постигане.“

Тук Минди спря и отново се замисли за уикенда в Хамптънс. На сутринта всички излязоха на разходка по плажа и тя пое Сидни, който не й пречеше да се бори с мекия пясък близо до вълните. Къщите, разположени зад дюните, бяха огромни — триумфални свидетелства за това, което някои мъже могат да постигнат, и онова, което друга не могат. А следобед, когато се върнаха в къщата, Редмън организира игра на футбол.

Катрин и Минди се разположиха на верандата и се загледаха в мъжете.

— Прекрасен ден, нали? — изрече домакинята поне за десети път.

— Да, разкошен — съгласи се Минди също за десети път.

Катрин примижа, загледа се в играещите на моравата мъже и отбеляза:

— Сам е много сладък!

— Е, да. Добре изглежда — усмихна се гордо Минди. — Но Джеймс също беше сладък, когато беше по-млад.

— Все още е привлекателен — изрече любезно Катрин.

— Много мило от твоя страна, но това не е вярно — отсече Минди. Катрин я изгледа толкова стреснато, че тя бе длъжна да се доизясни: — Аз съм от хората, които не обичат да се самозалъгват. Опитвам се да живея с истината.

— А дали е здравословно? — попита неуверено Катрин.

— Вероятно не.

После се възцари мълчание. Мъжете обикаляха тромаво моравата, съпътствани от тежкото си дишане, което издаваше началото на старостта, ала въпреки това Минди им завиждаше заради свободата и желанието да си доставят удоволствие.

— Щастлива ли си с Редмън? — попита внезапно.

— Странно е, че ми задаваш точно този въпрос — отговори Катрин. — Когато бях бременна, бях много уплашена. Нямах никаква представа какъв ще бъде той като баща. Това бе един от най-напрегнатите моменти във връзката ни.

— Така ли?

— Защото и тогава не спря да излиза всяка вечер. Мислех си: „Така ли ще се държи и когато се роди бебето? Дали за пореден път не се излъгах в мъжа до себе си?“ Защото една жена не може да опознае никой мъж, докато не му роди дете. И тогава всичко се разбира: дали е мил, дали е толерантен, дали умее да обича, дали е незрял и егоист. Когато имаш дете, разполагаш само с два пътя към своя съпруг — или го заобичваш още повече, или преставаш да го уважаваш. А ако престанеш да го уважаваш, няма връщане назад. Та искам да кажа — прокашля се Катрин, — че ако Редмън някога си позволи да удари Сидни или да му се разкрещи, или да възнегодува, че плаче… просто не знам какво ще правя тогава.

— О, той никога не би сторил подобно нещо! Редмън се гордее толкова много с цивилизоваността си!

— Така е, но когато имаш дете, не можеш да не вземеш под внимание всички алтернативи. Вероятно се дължи на нашата женска природа, на желанието ни да предпазваме децата си от всичко. А как е Джеймс като баща, между другото?

— Още от началото беше страхотен — отговори Минди. — Иначе не е идеален…

— Че има ли изобщо идеален човек?!

— Права си. Но със Сам се държеше много мило. Когато бях бременна, той изчете всички книги за бъдещи родители, които успя да намери. Малко издребнява, но…

— Като повечето журналисти! — вметна Катрин.

— Именно. Та обича си той детайлите. А ето, че Сам се оказа страхотно дете!

Минди се отпусна назад в стола си и се отдаде на магията на топлия летен ден. Онова, което бе казала на Катрин за Джеймс, бе само отчасти истина. Всъщност Джеймс бе започнал да се държи като невротик по отношение на Сам — надзираваше стриктно какво яде и дори какви памперси носи — дотам, че веднъж двамата започнаха да се карат насред рафтовете с бебешки пелени в супермаркета. Всеки от тях носеше под маската си неизменна ненавист към другия — оттогава, та до ден днешен. И дори най-дребният повод бе достатъчен, за да я изтласка на повърхността. Да, Катрин като че ли беше права. Всичките проблеми на брака им се кореняха в онези първи месеци след раждането на Сам. Много е вероятно Джеймс също да е бил уплашен, както беше и тя, но отказа да си го признае. А тя пък възприе поведението му като директно нападение срещу майчинските й качества. Притесняваше се, че дълбоко в себе си той я смята за лоша майка и че се опитва да го докаже, като критикува всички нейни решения. Това пък на свой ред събуждаше чувството й за вина. Взе си само шестте седмици отпуск по майчинство и нито ден повече, очаквайки с нетърпение завръщането си на работа. Защото копнееше да излезе от дома и да се отдалечи от това бебе, което очакваше толкова много от нея, че чак я плашеше, и което събуждаше в сърцето й толкова много любов, че също я плашеше. Да, постепенно свикнаха, както става с повечето родители, и осъзнаването, че са създали малкия Сам заедно, в крайна сметка се оказа достатъчно значимо основание за смекчаване на враждебността им. Но дребните пререкания относно отглеждането и възпитанието му продължаваха и до днес.

„Нямам всичко и постепенно си давам сметка, че вероятно никога няма да го имам — продължи да пише Минди. — Но мисля, че вече мога да живея с тази мисъл. Вероятно истинските ми страхове се крият някъде другаде — че се отказах от преследването на щастието. Питам се коя ли ще бъда, ако се оставя да бъда себе си?“

Минди качи новия си блог в мрежата, а когато вечерта се върна на Пето авеню № 1 и мина покрай асансьора, случайно зърна отражението си в огромното опушено огледало на стената. „Коя е тази жена на средна възраст срещу мен?“ — запита се тя.

— Минди, пристигна една пратка за вас! — подвикна й портиерът Роберто.

Пакетът беше голям и тежък и Минди едва успя да си отключи, придържайки го с една ръка. Запъти се директно към спалнята, за да се преоблече, и хвърли пакета на леглото. Макар че беше адресиран до Джеймс, когато забеляза, че подателят е Редмън Ричардли, тя реши, че сигурно е нещо важно, и го отвори. Вътре видя три пилотни екземпляра от новия роман на Джеймс.

Отвори книгата, прочете два абзаца и я остави на леглото с чувство на вина. Онова, което беше прочела, се оказа много по-добро от очакваното. Преди две години бе изчела половината от книгата на съпруга си в работен вариант и се беше уплашила. Беше се уплашила да продължи. Тогава си мислеше, че книгата не е особено добра. Но тъй като не желаеше да наранява чувствата на Джеймс, обяви, че не е неин тип материал. Пробутването на лъжата беше лесно, тъй като романът и без това беше исторически — за някакъв истински тип на име Дейвид Бушнел, който изобретил първата подводница. Мнозина подозирали, че Дейвид Бушнел е гей, защото никога не се оженил. Не че днес това би имало някакво значение, но през седемнадесети век, когато се развиваше действието, единствените мъже, които никога не са се женили, били хомосексуалистите. Тогава Минди бе попитала Джеймс дали не възнамерява да задълбае повече в сексуалната ориентация на героя си и в импликациите й, обаче той я бе изгледал на кръв и категорично бе отказал. Подчерта, че Дейвид Бушнел е бил учен. Обикновено селянче с огромна любов към математиката, което успява да учи в „Йейл“, а после изобретява не само подводницата, но и подводните бомби. Само че бомбите нещо не се получили.

— Значи, с други думи, той е бил терорист — заключи Минди.

— Би могло и така да се каже — бе отговорил Джеймс. И това бе последният им разговор за книгата.

Но само защото отказваш да говориш за нещо не означава, че можеш да го накараш да изчезне. Тази книга, с всичките й осемстотин страници ръкопис, беше лежала между тях като стена месеци наред — докато накрая Джеймс не бе предал копие от нея на своя издател.

Сега тя откри съпруга си на цимента в тесния вътрешен двор от другата страна на апартамента. Пиеше уиски. Минди приседна до него на стола с металните подлакътници и плетената пластмасова седалка, която беше купила от един онлайн магазин преди много години — тогава, когато този вид търговия беше все още новост и хората й се връзваха („Купих го онлайн!“ — „Невъзможно!“ — „Напротив! И знаеш ли само колко е лесно?!“). Отпусна се на облегалката и изхлузи обувките си. После каза:

— Пилотните ти екземпляри пристигнаха. — Погледна към чашата в ръката му и отбеляза: — Не си ли започнал малко раничко днес?

Джеймс вдигна чашата си и обяви:

— Празнувам! От „Епъл“ искат да вземат книгата ми! Ще я изложат в магазините си през февруари. Решили да експериментират с книги, та избрали като първо заглавие моето. Според Редмън това на практика ни гарантира продажби от минимум двеста хиляди екземпляра! Защото хората се доверяват на името на „Епъл“, а не на автора. На автора никой не обръща внимание. Важно е мнението на компютъра! Както и да е. Обаче, както вървят нещата, вероятно в най-скоро време ще спечеля най-малко половин милион долара. — Направи пауза. После: — Какво ще кажеш?

— Нямам думи — прошепна Минди.

* * *

Тази вечер Енид пресече Пето авеню, за да отиде на гости на мащехата си — Флоси Дейвис. Не изгаряше от желание да я посещава, но тъй като Флоси вече беше на деветдесет и три, смяташе, че ще бъде проява на неучтивост да я избягва. Пък и Флоси надали щеше да изкара още кой знае колко — макар че, от друга страна, тя чукаше на вратата на смъртта вече петнадесет години (по нейните собствени думи) и все още никой не желаеше да й отвори.

Както обикновено, завари я в леглото, Флоси рядко напускаше двустайния си апартамент, но въпреки това никога не пропускаше да изпълни рутинната си процедура по гримиране, която бе възприела още като млада танцьорка. Бялата й коса имаше лек жълтеникав нюанс и беше качена на върха на главата й. Когато беше по-млада, я беше изрусявала и вдигала на кок, който приличаше на клечка захарен памук. Енид си имаше своя теория — че от постоянното изрусяване мозъкът на Флоси се е стопил, тъй като нищо не правеше както трябва и винаги настояваше, че е права, дори когато доказателствата сочеха точно обратното. Единственото, с което бе постигнала частичен успех, бяха мъжете. На деветнадесет бе успяла да грабне бащата на Енид — Бъгси Мърл, нефтен предприемач от Тексас. Когато той се спомина на петдесет и пет от инфаркт Флоси бе побързала да го замени с доста по-възрастния от нея вдовец Стаили Дейвис, който беше собственик на вестникарска верига. С толкова много пари и толкова малко работа, Флоси се бе отдала на преследването на велика цел — превръщането й във водеща светска дама на Ню Йорк. Ала очевидно бе пропуснала да добави към тази своя цел няколко важни черти на характера — самоконтрол и дисциплина. Поради което единственото, което й бе останало днес, бяха проблемите със сърцето и венците, хриповете, докато говореше, телевизията и посещенията на Енид и Филип, Флоси беше живият пример за това колко ужасно е да остарееш, а още по-ужасно — че не можеш да сториш нищо по този въпрос.

— Ето, че Луиз най-сетне е мъртва! — извика триумфално Флоси, още щом зърна Енид. — Не мога да си кривя душата, че съжалявам! Не! Никой не заслужава подобен край повече от нея! Знаех си, че ще стане така!

Енид въздъхна. Типично за Флоси — абсолютно алогична в анализите си. Сигурно защото никога не й се беше налагало да се потруди здраво за каквото и да било.

— Не бих нарекла смъртта й „заслужен край“ — обади се предпазливо Енид. — Все пак беше на деветдесет и девет. В крайна сметка всички умират, така че смъртта не би могла да се определи като наказание. От мига, в който се родим, животът ни върви в една-единствена посока — към смъртта.

— Защо повдигаш подобен въпрос? — изгледа я Флоси.

— Важно е да погледнем истината в очите — обясни Енид.

— Аз не искам да поглеждам истината в очите! Какво й е хубавото на тази истина? Помисли само, ако всички започнат да гледат истината в очите, по света няма да останат човеци — защото всички ще се самоубият!

— Може и да е така — съгласи се Енид.

— Така е, но не и за теб, Енид! — натърти Флоси и се надигна на лакти в леглото, подготвяйки се за вербална атака. — Ти така и не се омъжи, така и не роди деца! Повечето жени на твое място биха се самоубили! Но не и ти! Ти просто продължаваш напред, без да ти пука! Възхищавам ти се! Никога не бих могла да бъда стара мома като теб!

— Днес хората използват просто думата „неомъжена“.

— Хубаво де! — махна с ръка Флоси, а после добави със светнали очи: — От друга страна, как да усещаш липсата на нещо, което никога не си имала!

— Говориш нелепици, Флоси! — изгледа я Енид. — Ако това, което казваш, беше вярно, нямаше да съществува завистта! Нямаше да има дори нещастие!

— Аз не съм завиждала на Луиз — върна се на любимата си тема мащехата й. — Всички твърдят, че съм й завиждала, но това не беше така! Защо да й завиждам? Та тя дори нямаше хубаво тяло! Никакви гърди!

— Флоси — изрече търпеливо Енид, — ако не й завиждаше, тогава защо я обвини в кражба?

— Защото бях права! — извика старицата. Хъхренето й стана по-силно и тя протегна ръка към инхалатора на нощното си шкафче. — Тази жена… — продължи между две вдишвания — … беше крадла! И дори нещо повече!

Енид стана и донесе на Флоси чаша вода. Подаде й я и изрече меко:

— Хайде, пийни си вода! И забрави за миналото!

— Тогава къде е? — не се предаваше Флоси. — Къде е кръстът на Кървавата Мери?

— Няма никакво доказателство, че кръстът изобщо е съществувал — отсече Енид.

— Нямало доказателство ли? — ококори се старицата. — То е точно пред очите ти! В картината на Холбайн! Виси на врата й! Освен това има и документи, които разказват за подарък на папа Юлий Трети за кралица Мери Огюарт в знак на благодарност за усилията й да съхрани католицизма в Англия!

— Съществува само един такъв документ — изтъкна Енид. — И автентичността му така и не е доказана!

— Ами снимката?

— Направена е през 1910 година. Което ще рече, че е точно толкова реална, колкото и снимка на чудовището от Лох Нес!

— Не мога да разбера защо отказваш да ми повярваш! — простена обидено Флоси. — Виждала съм кръста с очите си! В подземията на музея „Метрополитън“! Не трябваше да го изпускам от поглед, обаче него следобед трябваше да ходя на модното ревю на Полин Трижер. А Луиз също ходи до музея през онзи ден!

— Флоси, скъпа — каза търпеливо Енид, — не разбираш ли? Не схващаш ли, че е възможно и ти самата да си го грабнала в бързината?! Стига да съществува.

— Обаче не аз го взех! — не отстъпваше старицата. — Беше Луиз!

Енид въздъхна, Флоси разнасяше този слух вече петдесет години. Упорито настояваше, че Луиз е откраднала онзи кръст, вследствие на което Флоси Дейвис беше отстранена от борда на музея „Метрополитън“. Обвинението се водеше от самата Луиз Хаутън, която невинно бе подхвърлила, че Флоси страда от лека умствена изостаналост. И тъй като повечето бяха на същото мнение, Луиз беше победила, а Флоси така и не бе успяла да й прости не само предполагаемото престъпление, но и предателството, вследствие на което тя бе изгубила благоволението на висшето нюйоркско общество.

Флоси можеше отново да си проправи път в обществото, обаче отказа да забрави налудничавата си идея, че Луиз Хаутън — жена образцова и високоуважавана — е откраднала кръста на Кървавата Мери и го държи на тайно място в апартамента си. Ето че дори и сега Флоси отново посочи към прозореца и с леко хриптене изрече:

— Казвам ти, Енид, този кръст е все още там, в нейния апартамент! Просто си стои там и очаква да бъде открит!

— И защо Луиз Хаутън ще го взема? — попита спокойно Енид.

— Защото беше католичка! А католиците много си падат по такива неща!

— О, Флоси, крайно време е да се откажеш! Та Луиз вече е мъртва! Приеми фактите такива, каквито са!

— Защо?

— Помисли за онова, което оставяш след себе си! Искаш ли да си заминеш от този свят като лудата старица, която обвини несправедливо горката Луиз Хаутън?!

— Въобще не ми пука какво мислят хората! — вирна гордо брадичка Флоси. — И никога не ми е пукало. И ако трябва да бъда честна, така и не разбрах защо собствената ми доведена дъщеря продължи да поддържа приятелски връзки с Луиз!

— Ох, Флоси! — поклати глава Енид. — Ако всички в Ню Йорк вземаха страна по повод подобни дребни спорове, никой нямаше да има приятели.