Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Fiffh Avenue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Елена Стелиянова (2018 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2018 г.)

Издание:

Автор: Кандис Бушнел

Заглавие: Булевардът на тузарите

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-188-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5490

История

  1. — Добавяне

Действие четвърто

18

Тази вечер Шайфър Даймънд се сблъска на тротоара пред № 1 с Пол и Ана-Лиза Райе. Шайфър се връщаше от цял ден, прекаран на снимачната площадка, а семейство Райе, облечени официално, излизаха на вечеря. Шайфър им кимна любезно, но после се сети нещо, спря и се обърна към Ана-Лиза:

— Извинете, вие не бяхте ли приятелка на Били Личфийлд?

Пол и Ана-Лиза се спогледаха, а тя отвърна:

— Да.

— Виждали ли сте го скоро? — продължи Шайфър. — Защото вече два дена се опитвам да се свържа с него, а той не отговаря!

— Да, наистина не вдига телефона си. Аз наминах лично покрай апартамента му, но не си беше вкъщи.

— Може пък да е заминал нанякъде — отбеляза замислено Шайфър. — Дано е добре!

— Ако го видите, ще ми се обадите, нали? — каза Ана-Лиза. — Аз също се притеснявам за него!

Когато влезе в апартамента си, Шайфър отвори едно от чекмеджетата в кухнята си и започна да рови. Чудеше се дали все още пази ключовете от апартамента на Били. Преди много години, всъщност преди цяла вечност, когато двамата с него станаха приятели, бяха решили да си разменят ключовете за апартаментите си — за спешни случаи. Шайфър бе сигурна, че тъй като не бе изхвърляла нищо от чекмеджето, ключовете все още би трябвало да са там, макар да не забравяше да отчете и нищожната вероятност Били да си е сменил ключалката. И наистина, ключовете си бяха все още там, на дъното в чекмеджето. На ключодържателя имаше синя бележка, на която Били бе написал: „Дом Личфийлд“, следвано от възклицателен знак, който се прекланяше пред приятелството им.

Шайфър измина трите пресечки до кооперацията на Били и се спря под скелето, докато се опитваше да отвори външната врата. Ключът все още ставаше и тя се озова точно до металните пощенски кутии на обитателите. Кутията на Били зееше широко отворена от натрупаната поща — очевидно не я беше проверявал поне от няколко дена. Вероятно наистина бе заминал някъде. А в сградата беше започнал ремонт — стълбата до четвъртия етаж бе покрита с кафява хартия, прикрепена със синьо тиксо. Когато приближи вратата на апартамента на Били, до ушите й достигна музика. Шайфър почука силно. В другия край на етажа се отвори врата и зад нея надникна перфектно поддържана жена на средна възраст.

— Вие Били Личфийлд ли търсите? — попита. — Няма го! И си е забравил музиката включена! Не знам вече какво да правя. Опитах се да извикам управителя, обаче той не отговаря. Всичко е заради тази промяна на сградата. Били и аз сме последните, които не са си купили жилищата. И всячески се опитват да ни накарат да се изнесем. Не бих се изненадала в най-скоро време да ни изключат и тока!

Мисълта, че Били би могъл да бъде в подобна ситуация, се стори крайно депресираща на Шайфър.

— Надявам се да не се стигне дотам — отбеляза тя.

— Ще влизате ли? — изненада се жената.

— Да — кимна Шайфър. — Били ми даде ключове за апартамента си.

— Бихте ли изключили музиката, ако обичате? Направо ме подлудява!

Шайфър пак кимна и влезе. Дневната на Били открай време си бе претрупана с вещи, но иначе той поддържаше всичко в изряден ред. А сега тук цареше истински хаос. По пода бяха разхвърляни снимки, наоколо се въргаляха и празни кутии от компактдискове, а на дивана и двата фотьойла лежаха няколко светски книги, разтворени на снимките на Джаки Онасис. Шайфър откри плейъра в един античен дървен шкаф и изключи музиката. Това изобщо не беше характерно за Били.

— Били? — извика тя.

Прекоси малкото коридорче до спалнята му и забеляза, че снимките от стените липсват. Вратата на спалнята беше затворена. Шайфър почука и натисна бравата.

Били лежеше проснат на леглото си, с глава, увиснала в другия край. Очите му бяха затворени, но мускулите под бледото му, луничаво лице бяха сковани и му придаваха изражение на напълно непознат човек. „Тялото на леглото вече не е Били Личфийлд! — каза си тъжно Шайфър. — Онзи Били, когото познавах, вече го няма!“

— О, Били! — отрони безсилно.

Около врата на Били беше прехвърлена дълга примка от завързани едно след друго шалчета на „Хермес“, сякаш Били е мислел да се обеси, но е умрял, преди да успее да довърши замисленото.

— О, Били! — простена отново Шайфър.

Внимателно извади хлабавата примка от врата на приятеля си, развърза шалчетата и внимателно ги закачи в гардероба, където им беше мястото.

А после отиде в банята. Били беше изключително взискателен към интериора си, поради което бе постигнал максимума с тясното пространство тук. На тоалетката над мивката бяха строени идеално сгънати меки, бели хавлиени кърпи. Но иначе всички аксесоари бяха евтини и вероятно четиридесетгодишни. Шайфър винаги си бе мислела, че Били има пари, но вече ставаше ясно, че това изобщо не е било така. Очевидно той до края на дните си е продължил да живее така, както и в първите си дни в Ню Йорк. Мисълта за тайната бедност на Били засили тъгата й. Той се оказваше един от онези нюйоркски типове, когото всички познаваха, но за когото никой не знаеше нищичко. Шайфър отвори аптечката на Били и се слиса от редиците лекарства — прозак, ксанакс, амбиен, викодин. Нямаше никаква представа, че Били е бил толкова нещастен и стресиран. Каза си, че е трябвало да прекарва повече време с него, ала Били беше като нюйоркска институция — човек никога не би допуснал, че някой ден може и да го няма.

Шайфър излезе от унеса си и се зае да изпразва съдържанието на шишенцата в тоалетната чиния. Както повечето предвоенни сгради, и тази имаше шахта за смет, където тя изхвърли празните шишенца. Били не би искал хората да си помислят, че е опитал да се самоубие или че е бил пристрастен към лекарства. Върна се в спалнята и на бюрото му забеляза груба дървена кутия. Тя също не беше в стила на Били. Шайфър я отвори и вътре зърна евтини сценични бижута, увити внимателно във фина хартия. Да не би Били да е бил и скрит травестит? Ако бе така, това бе поредния аспект от живота му, който той не би искал да става обществено достояние. Шайфър разрови гардероба му, откри стара кутия от обувки и пазарска чанта на „Валентина“, а после постави дървената кутия в кутията за обувки и всичко това — в чантата.

А после се обади на 911.

Полицаите пристигнаха след броени минути, следвани от парамедиците, които разкъсаха халата на Били и се опитаха да събудят сърцето му за живот с електрошок. Тялото на Били подскочи няколко пъти на няколко сантиметра от леглото и неспособна да издържи на гледката, Шайфър отиде в дневната. Най-накрая се появи и детектив в тъмносин костюм.

— Детектив Сабатини — представи се той, като й подаде ръка.

— Шайфър Даймънд — представи се и тя.

— Актрисата, нали? — изпъчи се той.

— Същата.

— Вие сте намерили тялото. Защо?

— Били ми беше много добър приятел. Не го бях чувала няколко дена, затова дойдох да видя дали е добре. Очевидно не беше.

— Знаехте ли, че е заподозрян?

— Били? — ококори се тя. — За какво?

— За кражба на произведение на изкуството! — обяви самодоволно детективът.

— Невъзможно! — отсече Шайфър и скръсти ръце пред гърди.

— Може и да е невъзможно, но е истина. Имаше ли някакви врагове?

— Всички го обичаха.

— Имаше ли нужда от пари?

— Не знам нищо за финансовото му положение. Били не обичаше да говори за пари. Той беше много… дискретен.

— Значи е знаел разни неща за разни хора, така ли?

— Той познаваше много хора.

— Да се сещате за някой, който би желал да го види мъртъв? Като например Санди Брюър?

— Нямам представа за кого ми говорите!

— Нали сте били добри приятели?

— Да, бяхме! Но не бях виждала Били от години! Върнах се в Ню Йорк едва преди девет месеца!

— Ще се наложи да дойдете до управлението, за да ви вземем показанията.

— Нека само първо се обадя на моята отговорничка за връзки с обществеността! — заяви непреклонно Шайфър.

Едва сега започваше да проумява случилото се, както и да си дава сметка, че утрешният ден ще бъде същински хаос. Нямаше съмнение, че утре двамата с Били ще заемат главните страници на всички вестници.

И наистина, още рано на следващата сутрин, докато се разхождаше из интернет, Пол Райе попадна на първото съобщение за смъртта на Били Личфийлд. Лично той не свързваше Били със скандала със семейство Брюър, затова фактът на смъртта му не му направи особено впечатление. Но после зърна няколко по-малки статии в „Ню Йорк таймс“ и „Бостън глоуб“, в които се казваше, че Били Личфийлд, на петдесет и четири, бивш журналист, артдилър и светски лъв, е бил открит мъртъв в апартамента си снощи. „Дейли нюз“ и „Поуст“ предлагаха доста по-обширна информация. На заглавните страници и на двата вестника имаше студийни снимки на Шайфър Даймънд, която била открила тялото, както и на Били в смокинг. Имаше и още много други снимки, повечето от тях на Били с различни светски дами, една от които беше дори със самата госпожа Луиз Хаутън. Казваше се, че полицията започнала разследване, защото имала подозрения за участието на Били в нещо незаконно.

Пол изключи компютъра си. Помисли си дали да не събуди жена си, за да й съобщи тъжната новина, но после осъзна, че Ана-Лиза може би ще се разплаче. И тогава ще бъде приклещен в емоционална сцена, за която той няма никаква вина и което би я проточило непредсказуемо дълго. Затова след кратък размисъл реши, че ще й каже по-късно.

Когато излезе във фоайето на сградата, точно пред вратата зърна няколко фотографи.

— Какво става тук? — извика той на Роберто.

— Някой умрял и Шайфър Даймънд е намерила тялото.

„Да, Били Личфийлд“ — сети се Пол.

— Но защо идват тук? Какво правят пред нашата сграда?!

Роберто само сви рамене.

— Няма значение! — излая Пол Райе и почука на вратата на Минди.

Тя само открехна, като се стараеше да държи Скипи, който лаеше и скачаше по краката й, далече от Пол. Засега Пол бе взел връх в тази сграда — Минди бе принудена да се съгласи да не пуска Скипи във фоайето сутрин и вечер, когато Пол Райе би благоволил да мине през него.

— Какво има сега? — изгледа го с нескрита омраза тя.

— Това! — извика Пол и посочи насъбралите се навън папараци.

Минди излезе без кучето и затвори вратата зад гърба си. Беше все още по памучната си пижама, но бе сложила отгоре плюшен халат, а краката й бяха обути в домашни чехли.

— Роберто! — извика Минди. — Какво е това?

— Отлично знаете, мадам, че не мога да ги изгоня! Тротоарът е обществена собственост и те имат пълното право да бъдат тук!

— Извикай полицията! — изрева Пол. — Нека ги арестуват!

— Нали ви казах? Някой е починал и Шайфър Даймънд е открила тялото! — повтори Роберто.

— Били Личфийлд — поясни Пол.

— Били ли? — ахна Минди.

— Слушай какво, трябва да направиш нещо по този въпрос! — продължи с бомбастичната си проповед Пол Райе. — Тези тъпи фотографи блокират моя изход и сега не мога да отида на работа! Изобщо не ми пука дали някой тук е прочут или не, но дори и да е така, никой няма право да нарушава обичайния ред в тази сграда! Затова искам Шайфър Даймънд да бъде изгонена. И така и така стана въпрос, покрай нея можем да изгоним също и Енид Мърл! И Филип Оукланд! Както и съпруга ти! И най-вече теб! — просъска той и изгледа злобно Минди.

Минди почервеня. Главата й се превърна в развален домат, който всеки момент щеше да се пръсне.

— А защо, за разнообразие, не се изнесеш ти?! — разпищя се тя. — Откакто дойде тук, ни носиш само неприятности! Писна ми от теб! И ако получа само още едно оплакване от теб или жена ти във връзка с тази сграда — независимо колко ще струва, независимо че поддръжката може да се качи до пет хиляди долара месечно, — ще те дам под съд и ще спечеля! Никой не те иска тук, мръсник долен! Трябваше да послушам Енид и да разделя апартамента! Не че щеше да има голяма разлика, тъй като ти и без това го съсипа с тъпите си риби и тъпото си компютърно оборудване! И единствената причина, поради която ти се размина, бе, защото все още няма изрични закони относно проклетите риби!

Пол се обърна към портиера и изрева:

— Чу ли това? Тя ме заплашва! — Щракна с пръсти и заповяда: — Искам веднага да ми предадеш в писмен вид показанията си за всичко, което се случи тук! Тази жена я искам изхвърлена! Веднага!

— О, мен въобще не ме забърквайте! — смотолеви притеснено Роберто и отстъпи назад, макар вътрешно да се радваше, че все още няма седем часът, а ето че той вече разполагаше с изобилие от клюки за разказване. Денят се очертаваше страхотен!

— Мамицата ти мръсна! — изкрещя Минди.

Но вместо да реагира на обидата, Пол Райе остана безмълвен и само поклати глава, за да й покаже колко жалка изглежда. Това наля още масло в огъня на гнева й.

— Махай се! — изпищя. — И ти, и жена ти! Събирайте си багажа и напускайте сградата! — Пое си дълбоко дъх и добави: — Веднага!

— Госпожо Гуч — намеси се Роберто, — може би ще бъде по-добре да си влезете вкъщи!

— Ще вляза — кимна Минди, но насочи пръст към Пол и заяви: — Да знаеш, че ще извадя възбранителна заповед срещу теб! Няма да можеш да припариш и на петдесет метра от мен! Хайде да те видим тогава как ще влизаш и излизаш оттук, когато няма да можеш да минаваш през фоайето!

— Давай! — подкани я презрително Пол. — Тъкмо това чакам! И вече ще мога да те осъдя лично! Между другото, адвокатските такси бързо поглъщат средствата, така че ако искаш да ги покриеш, по-добре отсега си продай апартамента!

И щеше да продължи все в този дух, обаче Минди си влезе вкъщи и затръшна вратата под носа му.

— Чудничко! — изкриви устни Роберто.

Пол не успя да схване дали портиерът просто се шегува или е на негова страна. Не че това имаше някакво значение. Ако се наложеше, щеше да уволни и Роберто. А покрай него и цялата пасмина портиерска. Плюс управителя!

Пол закри лице с ръка, за да се спаси от папараците, и хукна към колата си.

Най-сетне в безопасност на задната седалка на своето бентли Пол си пое дълбоко дъх и започна да изпраща текстови инструкции по телефона на своята секретарка. Конфронтацията с Минди Гуч въобще не го бе притеснила — след като така виртуозно успя да уреди арестуването на Санди Брюър, при това без да се издава, той се чувстваше още по-самоуверен и напълно владеещ положението. Вярно, че Санди се бе завърнал на работа, след като бе платил солидна гаранция, но концентрацията му беше отишла на кино. Пол бе убеден, че в крайна сметка шефът му ще бъде изправен пред съда и после изпратен в затвора. А когато това станеше, цялата фирма щеше да остане в ръцете на Пол! И това щеше да бъде само началото! Китайската сделка се развиваше брилянтно, което ще рече, че лека-полека и други държави ще бъдат принудени да купят неговия алгоритъм. Така той щеше да натрупа милиони милиарди. Не че това беше кой знае колко в наши дни. Дефицитът на повечето страни се движеше в тези граници.

Когато колата пое по Парк авеню в посока към офиса, Пол провери котировките на стоковите пазари по света, а после получи и предупреждение от „Гугъл“. И той, и съпругата му бяха споменати от някакъв светски уебсайт във връзка със смъртта на Били Личфийлд. Това накара Пол отново да се запита дали нямаше да бъде по-добре да бе събудил Ана-Лиза, за да я уведоми — сега, като виждаше какво разгаряне на страстите причинява смъртта на Били, си даде сметка, че може би бе подценил значимостта на информацията. Ала вече бе твърде късно да се връща вкъщи и твърде рано, за да й се обади. Затова накрая реши да й изпрати есемес.

Написа следното: „Прегледай вестниците! Твоят приятел Били Личфийлд е мъртъв!“ После, по навик, бързо огледа написаното и след като прецени, че вероятно ще бъде възприето като твърде студено, добави: „С обич: Пол.“

* * *

Все още под властта на гнева, Минди се запъти към своя компютър и написа: „Мразя този човек! Мразя го! Ще го убия!“ А след това си спомни за Били, набра в „Гугъл“ името му и видя, че за смъртта му пишат всички вестници. Били беше само на петдесет и четири. Тя се почувства съсипана от шок, а след това и от мъка и макар да си напомни, че години наред бе проявявала изключителна резервираност към Били, тъй като го считаше за сноб, сега най-неочаквано се разрида. Минди бе една от онези жени, които се гордееха е факта, че почти никога не плачат — отчасти защото в случаите, когато плачеше, не беше особено приятна гледка. Носът й се зачерви, очите й подпухнаха, а от леко отворената й уста прокапаха лиги.

Високите октави и сърцераздирателността на воя на Минди събудиха Сам. Сърцето му се скова от страх — предположи, че майка му по някакъв начин е разбрала, че именно той е срязал кабелите пред апартамента на семейство Райе и сега всеки момент ще бъде арестуван. Лудорията му определено не бе произвела очакваната реакция, макар че Пол Райе безсъмнено се бе вбесил. През последните две седмици обаче Сам живееше в страх да не го хванат, макар че полицията не си бе направила труда да разследва много обстойно случая — бяха разпитани единствено портиерите, Енид и още неколцина от съседите. Майка му все така настояваше, че извършителят е онзи блогър Тайър Кор, който непрекъснато пускаше злостни клевети срещу № 1. Ала Сам имаше усещането, че Енид подозира точно него. Един следобед, когато го срещна на тротоара край парка, тя му рече: „Отмъщението е сложна работа, Сам! И обидата обикновено не си заслужава риска от наказанието. С течение на времето човек научава, че кармата си има удивителни начини за справяне с подобни ситуации! Единственото, което се изисква от нас, е да чакаме и наблюдаваме!“

И сега, събирайки сили, за да посрещне достойно неизбежното, Сам се показа в кабинета на майка си и попита:

— Какво става?

Тя поклати глава, притегли го в скута си и като подсмръкна, отговори:

— Един наш приятел е починал!

— Така ли? — възкликна облекчено синът й. — Кой?

— Били Личфийлд. Беше много близък с госпожа Хаутън.

— Да, сещам се — онзи плешивият — кимна Сам. — Който напоследък непрекъснато се въртеше около Ана-Лиза Райе.

— Точно така — прошепна Минди.

Споменаването на Ана-Лиза накара Минди да си спомни отново за сцената, която й бе направил Пол Райе преди малко. Реши, че най-добре е лично да осведоми Ана-Лиза за смъртта на Били. Целуна Сам, избута го, а после излезе във фоайето, изпълнена със сурова решимост.

Докато асансьорът я отнасяше нагоре, тя си даде сметка, че тъй като Пол вече знаеше за смъртта на Били, вероятно и Ана-Лиза също знае. Въпреки това Минди предпочиташе да я види с очите си как приема новината — надяваше се да се почувства ужасно. А сега, след като Били вече го нямаше, нищо чудно семейство Райе най-сетне да напуснат Ню Йорк и да се върнат във Вашингтон, където им е мястото. Или, още по-добре, да отидат в друга страна! А ако си тръгнат, тя за нищо на света нямаше да повтори грешката си за този апартамент. Този път тя, Енид и Филип ще си го поделят, а и сега, след като Джеймс правеше толкова много пари, може би щяха да могат да си го позволят.

Вратата бе отворена от Мария, прислужницата. Минди я изгледа презрително. Тези богаташи не можеха дори една врата да отворят сами!

— Госпожа Райе тук ли е? — попита Минди.

Мария сложи пръст на устата си и прошепна:

— Тя спи!

— Събуди я! Трябва да й кажа нещо много важно!

— Не бих искала да го правя, мадам!

— Напротив, веднага! — сряза я Минди. — Аз съм председателят на борда!

Мария отстъпи уплашено и хукна нагоре по стълбите, а Минди се намъкна величествено в апартамента. Интериорът бе претърпял драстична промяна от тайния й оглед по Коледа. Вече не приличаше на хотел. И макар Минди да нямаше никакво понятие от вътрешен дизайн (беше от онези хора, които само пет минути след влизането си някъде напълно се изключват от обстановката), тя не можеше да не се възхити на красотата, постигната от Ана-Лиза. Подът във второто фоайе беше вече от лапис лазули, а в центъра му бе поставена кръгла маса, инкрустирана с мрамор, и с ваза с цъфнали ябълкови клонки в средата. За момент Минди реши да изчака във второто фоайе, но когато не чу никакъв шум от горния етаж, се запъти към дневната. Върху огромния копринен килим в оранжево, розово, кремаво и синьо бяха подредени множество меки дивани, софи и канапета в нежно-синьо и жълто кадифе.

„Да, Ана-Лиза Райе действително е решила да се превърне във водеща светска дама!“ — помисли си раздразнено Минди и се настани на една плюшена софа. Беше натъпкана с пух и Минди усети как потъва във възглавничките. Пред френските прозорци висяха елегантни копринени завеси на райета и падаха изискано на пода, а между диванчетата бяха разпръснати малки масички и още много красиви букети. Минди въздъхна. Де да беше й казал някой тогава, че Джеймс ще извоюва толкова голям успех! И тази стая можеше вече да бъде нейна!

А на горния етаж Мария продължаваше да чука на вратата на голямата спалня. Ана-Лиза разтърка чело е надеждата, че прислужницата ще се откаже, но чукането стана по-настойчиво. Примирена, тя се измъкна от огромното легло с балдахин. Беше се надявала днес най-сетне да може да се наспи, защото от ареста на Санди Брюър насам почти не беше мигвала. Били сигурно също щеше да бъде арестуван, но за него не знаеше нищичко — след последния разговор с него, когато той й разказа за проблемите си, бе престанал да вдига телефона. Ана-Лиза бе ходила до апартамента му най-малко пет пъти, но той отказа да отвори дори вратата. Даже Кони бе престанала да й говори — не че говореше с някой друг.

— Вече не знам кои са ми приятели и кои — врагове — бе й казала Кони. — Някой ни е изпортил на полицията. Нищо не ми гарантира, че не си била ти! Или може би Пол!

— Кони, не говори глупости! Нито Пол, нито аз имаме интерес да причиняваме неприятности на теб или Санди! Нормално е да се страхуваш, разбира ме. Но знай, че аз не съм ти враг!

Увещанията й се бяха оказали напразни, защото Кони я осведоми да не си прави труда пак да звъни, тъй като адвокатът им бил забранил да разговарят с когото и да било. И после затвори. После, като се замисли, Ана-Лиза осъзна, че Пол е единственият, който по някакво чудо бе останал незасегнат от цялата тази история — или по-точно, беше засегнат, но в положителен смисъл. Вече не беше чак толкова мрачен и потаен и дори най-сетне бе дал съгласието си апартаментът им да бъде сниман за корицата на „Аркитекчъръл дайджест“. Единствената пречка, която оставаше, бе разрешението, което трябваше да вземе от управата на сградата фотографското оборудване да бъде качено с товарния асансьор.

Сега Ана-Лиза нахлузи чифт кадифени чехли, метна си копринения халат и отвори вратата на спалнята.

— Долу има една жена — рече Мария и се озърна притеснено.

— Коя? — попита Ана-Лиза.

— Онази жена! От сградата!

— Енид Мърл?

— Другата. Гадната.

— Аха, Минди Гуч!

Какво пък ще иска от нея Минди сега? Вероятно й носи някое ново оплакване от Пол. Което бе изключително дръзко от нейна страна, предвид факта, че Пол смяташе сина й Сам за човека, срязал кабелите им. Впрочем самата Ана-Лиза беше твърде скептична по този въпрос. „Едно тринадесетгодишно момче да те надхитри? Теб, Пол?! — бе подметнала иронично тя. — Не го вярвам!“ А сега каза на Мария:

— Моля те, направи кафе. И донеси от онези вкусни кроасани!

— Да, мадам! — кимна прислужницата.

Ана-Лиза влезе в банята си и преспокойно си изми зъбите и лицето. После облече тъмносини панталони, широка бяла риза, а накрая пъхна на средния пръст на дясната си ръка пръстена с жълтия диамант, който й бе подарил Пол. Когато слезе на долния етаж, се ядоса, когато видя, че Минди се е настанила преспокойно в дневната й и разглежда една сребърна викторианска кутийка за карти.

— Здравей! — изрече с официален тон Ана-Лиза. — Мария тъкмо сервира кафето в стаята за закуска. Заповядай с мен!

Минди се изправи и постави кутийката обратно на масичката, от която я беше взела. Да, мислеше си тя, докато вървеше след домакинята, Ана-Лиза действително вече е станала грандама — но това бе типично за хора с много пари. В крайна сметка започват да си вярват, че са нещо повече от другите. Когато влязоха в стаята за закуска, Ана-Лиза направи знак с ръка на Минди да седне, наля кафе в две порцеланови чашки с емайлирани ръбове и попита:

— Захар? Или може би се въздържаш от бялата отрова?

— Нищо подобно! — свъси чело Минди и си сложи няколко кафеени лъжички захар. — Както виждам, много работа си имала напоследък тук! Апартаментът е станал великолепен! — Последното бе изречено с огромна неохота.

— Благодаря! — кимна Ана-Лиза. — Точно затова искат да го снимат за корицата на „Аркитекчъръл дайджест“. Ще се наложи да използват товарния асансьор, за да качат оборудването. Ще уведомя управителя за датата поне един ден напред! — Погледна Минди в очите и допълни: — Да разбирам ли, че мога да разчитам на теб да не ни създаваш неприятности?

— Мисля, че да — кимна Минди, неспособна да предложи каквото и да било разумно възражение.

Ана-Лиза кимна и отпи деликатно от кафето си.

— Е, какво мога да направя за теб?

— Значи не си разбрала още — отбеляза Минди. Присви очи в очакване на реакцията от своя удар и изстреля: — Били Личфийлд е починал!

Ръката на Ана-Лиза замръзна във въздуха, но веднага след това тя спокойно отпи от кафето си. Попи устни с малката ленена салфетка и изрече:

— Съжалявам да го чуя! Как е станало?

— Все още никой не знае. Снощи Шайфър Даймънд го е открила в апартамента му. — Огледа Ана-Лиза, изненадана от липсата на нормална реакция. Под очите й имаше дълбоки сини сенки, но стоманеносивите й ириси излъчваха хлад и може би известно предизвикателство. — Пред входа на сградата чакат фотографи — продължи Минди. — Целият свят знае, че вие двамата с Били бяхте добри приятели. А и ти си непрекъснато в светските рубрики. Затова бих те посъветвала да се покриеш за няколко дена!

— Благодаря! — кимна отново Ана-Лиза. Върна чашката в чинийката и допълни: — Нещо друго?

— Мисля, че няма — смотолеви Минди, внезапно осъзнала, че като че ли няма смелостта да разкаже за сутрешната атака на Пол и за това, че му е казала да се омита оттук.

— Е, в такъв случай… — Ана-Лиза се изправи.

Разговорът очевидно беше приключил, така че Минди бе принудена също да стане. На вратата се обърна, сякаш все още обмисляше дали да не й разкаже за последните грубости на съпруга й, но лицето на Ана-Лиза си остана все така безстрастно.

— За Пол… — започна Минди.

— Не днес, моля ти се! — вдигна ръка Ана-Лиза. — Нито който и да било друг ден! Благодаря за гостуването! — И затвори вратата. От коридора на сградата Минди я чу как заключва.

Веднага, след като изпрати Минди, Ана-Лиза се втурна на горния етаж и грабна блекбърито си. Канеше се да звънне на Пол, когато видя съобщението му. Значи той вече знаеше. Слезе долу, влезе в дневната и се отпусна на един фотьойл. Изпитваше непреодолимото желание да се обади на някого — на когото и да е, — за да оплаче смъртта на Били. Но осъзна, че няма такъв човек. Единствените хора, които познаваше в този град, бяха Били и Кони, и приятелките на Кони, които не й бяха особено близки. А Били беше много повече от неин най-добър приятел. Той бе неин наставник и съветник, той бе превърнал новия й свят в красота и забавление. Нямаше представа какво щеше да прави сега, без него. Какъв смисъл имаше да продължава. Отпусна се назад и закри лице с ръцете си.

— Госпожо Райе? — чу гласа на Мария.

Ана-Лиза автоматично се изправи, приглади лицето и косата си и изрече:

— Добре съм. Просто имах нужда да остана малко сама.

Един етаж под нея Енид Мърл бутна портичката, която разделяше терасата й от тази на Филип, и почука по френските му прозорци. Когато Филип й отвори, тя забеляза, че изглежда така, както изглеждаше през всеки час на деня, откакто се бе върнал в Лос Анджелис. Енид не беше много сигурна кое го прави по-нещастен — връзката е Лола или факта, че Шайфър Даймънд я виждаха с Дерек Бръминджър из целия град.

— Чу ли вече? — попита тя.

— Какво по-точно?

— Били Личфийлд е починал.

Филип прокара пръсти през косата си.

От спалнята излезе и Лола, облечена с тениска и къси панталонки на Филип.

— Кой е умрял? — полюбопитства тя.

— Били Личфийлд — промърмори Филип.

— Познавам ли го? — попита Лола.

— Не! — сряза я той.

— Добре де! Не е необходимо да ревеш!

— Открила го е Шайфър — продължи Енид, обръщайки се към племенника си. — Представям си как се чувства! Трябва да й се обадиш!

— Шайфър Даймънд е открила трупа?! — извика възторжено Лола.

Разбута Енид и Филип и надникна през терасата. Да, репортерите и фотографите вече се бяха събрали. И някъде из тълпата забеляза главата на Тайър Кор. По дяволите! Тайър сигурно ще я потърси всеки момент, за да му даде информация, и тя щеше да бъде принудена да го направи. Защото в противен случай той пак щеше да я заплаши, че ще изпрати по пощата незавършения сценарий на Филип и Филип ще побеснее!

Влезе обратно в стаята и попита Филип:

— Е, ще й се обаждаш ли?

— Да — отговори лаконично той, влезе в кабинета си и затвори вратата.

Енид я изгледа и поклати глава.

— Сега пък какво?! — тросна се Лола.

Енид само още веднъж поклати глава и се върна в апартамента си. Лола се тръшна на дивана, нацупена. Филип тъкмо беше започнал да свиква с пренаредените шкафове в кухнята и вече не тряскаше силно вратичките при всяко отваряне, а ето, че сега този Били Личфийлд се бил гътнал и Филип щеше да се превърне в градоносен облак. И всичко пак беше някак си по вина на Шайфър Даймънд! Филип пак щеше да започне да й обръща внимание и Лола пак щеше да бъде принудена да воюва с нея. Отпусна се назад и разсеяно потри корема си. Ами да! Ето го и отговорът: ще трябва да забременее!

Най-сетне Филип излезе от кабинета си, влезе в спалнята и започна да се облича. Лола моментално го последва.

— Говори ли с нея? — попита.

— Да — пак лаконично отговори той, докато си вадеше риза от гардероба.

— Е, и? Как е тя?

— А ти как мислиш?

— Къде отиваш сега?

— Да я видя.

— Може ли да дойда и аз?

— Не!

— Защо?

— Работи. Не на площадката, а на терен. Не е удобно!

— Ами аз? — изви Лола. — И аз съм разстроена, нали? Ето, виж! — И вдигна ръце. — Цялата треперя!

— О, Лола, престани! — сряза я Филип, избута я и се запъти към вратата.

И наистина — само секунди по-късно телефонът и иззвъня, за да й съобщи за пристигналия есемес от Тайър Кор: „Току-що видях Оукланд. Какво става?“

Лола се замисли за момент и осъзнавайки, че това е идеална възможност да причини неприятности на Шайфър, написа в отговор: „Отива да види Шайфър Даймънд! Тя се намира на снимки някъде из града!“

В съседния апартамент Енид също се приготвяше за излизане. Нейните източници й бяха казали, че полицията е подозирала Били, че именно той е продал кръста на Санди Брюър. Но в момента участието на Били Личфийлд в тази афера не беше единственото, което я тревожеше и озадачаваше.

Слезе във фоайето и мина покрай апартамента на семейство Гуч. Вътре Минди тъкмо се обаждаше в службата си.

— Днес няма да дойда на работа — каза тя. — Един много добър мой приятел се е споминал внезапно и съм прекалено разстроена, за да изляза от къщи.

Затвори и после отвори нов файл в блога си, вече решила, че днешната й тема ще бъда свързана със смъртта на Били. „Днес официално станах жена на средна възраст — написа. — Нямам намерение да бягам от истината. Даже точно обратното — идва ми да се кача на покрива и да изкрещя: «Аз съм на средна възраст!» Скорошната и напълно ненавременна смърт на един от най-добрите ми приятели ми посочи неизбежното. Най-сетне достигнах възрастта, когато приятелите започват да измират. Не родителите — за тях е нормално. А приятелите! Връстниците ни! Моето поколение! И това ме накара да се запитам колко ли ми остава и на мен и какво смятам да правя с оставащото ми време!“

Междувременно Енид вече бе пресякла улицата и чукаше на вратата на Флоси Дейвис. Когато никой не й отвори, тя си отключи сама. С изненада установи, че Флоси е станала от леглото си и е седнала пред прозореца в дневната, за да наблюдава суматохата пред № 1.

— Тъкмо се чудех кога ли ще дойдеш! — възкликна старицата. — Видя ли? През цялото време съм била права! Кръстът наистина е бил в апартамента на Луиз Хаутън! А на мен никой не вярваше! Нямаш представа какво ми е било през всичките тези години — да знам истината, а никой да не ми вярва! Нямаш представа…

— Стига! — прекъсна я Енид. — И двете знаем, че именно ти си откраднала кръста! А Луиз е разбрала и те е накарала да й го дадеш! Но защо не те е издала? С какво си я държала толкова време?

— Ха! И се изживяваш като велик автор на клюкарска рубрика! — цъкна с език Флоси. — Като гледам, отне ти доста време, докато се сетиш!

— И защо го открадна?

Флоси се изхили и отговори:

— Защото така исках! Беше толкова красив! И ми беше на разположение. Казах си, че няма смисъл да стои заключен в онзи глупав музей сред всичките онези мъртви предмети! Обаче Луиз ме видя как го вземам. Нямах представа, че ме е видяла, докато не отидох на ревюто на Полин Трижер. Тогава Луиз седна точно до мен, макар че никога до този момент не го беше правила. „Знам какво имаш в чантата си!“ — ми прошепна. Луиз още тогава можеше да всява страх. С онези нейни странни сини очи, почти сиви… „Не знам за какво говориш“ — казах аз. На следващата сутрин тя се появи в апартамента ми. Тогава живеех в апартамента на Филип, който все още не беше роден. А ти работеше за онзи вестник и не обръщаше внимание на нищо друго, освен на себе си.

Енид кимна. Отлично си спомняше онези времена. Тогава всичко беше много различно. Повечето семейства в онези години се тъпчеха в тесни стаички, по две-три поколения наведнъж. А те бяха извадили късмет. Баща й беше купил два съседни апартамента и се канеше да ги превърне в един голям, когато внезапно почина от инфаркт и остави Енид в единия апартамент, а Флоси и дъщеричката й — в другия.

— И тогава Луиз ме обвини, че съм откраднала кръста — продължи разказа си Флоси. — Заплаши, че ще ме издаде на властите. Каза, че ще отида в затвора. Знаеше, че съм вдовица и че се опитвам да се грижа за детето си. Затова допълни, че щяла да се съжали над мен, ако й дам кръста. Щяла да го върне незабелязано в музея и никой нямало да разбере.

— Обаче не го е върнала — допълни Енид.

— Точно така — кимна Флоси. — Защото го искаше за себе си! През цялото време си е мечтаела за него! Беше алчна, много алчна! А освен това, ако го беше върнала в музея, нямаше да може да го използва, за да ме изнудва!

— Значи все пак си имала нещо срещу нея — кимна Енид. — Но какво?

Флоси огледа стаята, сякаш искаше да се увери, че никой не ги подслушва, после се приведе напред и прошепна:

— Сега, след като вече е мъртва, не може да ми стори нищичко! Защо да не го кажа тогава? Просто е — Луиз беше убийца!

— О, Флоси! — изгледа я тъжно Енид.

— Не ми вярваш, така ли?! Да, обаче е вярно! Тя уби съпруга си!

— Всички знаят, че той почина от стафилококова инфекция.

— Защото Луиз накара хората да мислят така! И никой никога не се усъмни в нея! Защото беше Луиз Хаутън! — Тук Флоси вече започна да хрипти от вълнение. — Очевидно всички бяха забравили колко време е прекарала тя в Китай, преди да пристигне в Ню Йорк! Знаеше всичко за разните болести! Там се беше научила! Не само как да ги лекува, но и как да ги влошава! Някой запита ли се тогава какво точно отглеждаше тя на терасата си? Ами в онзи неин парник? Аз обаче знаех! И един ден я видах с очите си — беладона! „Я си ме издала, я аз съм издала теб!“ — заяви ми тя. И затова не посмя да върне кръста тогава. За да има коз срещу мен!

— Не ми звучи никак логично — отбеляза замислено Енид.

— Кой е казал, че трябва да звучи логично?! — възкликна Флоси. — Знаеш много добре каква точно беше работата! Луиз не искаше да напуска онзи апартамент. Той беше нейната радост и гордост. И след като бе похарчила милиони долари, за да го обзаведе по свой вкус и всички бяха започнали да я наричат кралица на светското общество, съпругът й реши да го продаде! А тя по никакъв начин не бе в състояние да му попречи. Парите бяха негови, апартаментът се водеше на негово име! В това отношение той винаги е бил много хитър! И може би се е досетил каква всъщност е Луиз. Така че тя съвсем невинно го изпрати на онова пътешествие и ето че само след две седмици той вече беше мъртъв!

— Нали знаеш, че все още не си в безопасност? — изгледа я Енид. — Сега, след като вече откриха кръста, нищо чудно да подновят разследването. Възможно е някой друг също да те е видял как го вземаш. Някой портиер или охранител… Възможно е да влезеш в затвора!

— И преди не беше здравомислеща, и сега си остана такава! — сряза я старицата. — Нали Луиз подкупи всички пазачи?! Още тогава! Тогава кой ще им каже — ти ли? Ще предадеш собствената си мащеха?! Знай само, че ако го сториш, ще трябва да им разкажеш цялата история! Плюс това как Луиз е била убийца! А ти няма да го направиш, нали? Не би посмяла! Способна си на всичко, само и само да съхраниш репутацията на тази ваша сграда! Не бих се изненадала да си способна дори на убийство! — Флоси замълча за миг, насъбра сили за нова атака и продължи: — Никога не съм можела да разбера нито теб, нито хората като теб! Та това е само някаква си глупава сграда! Такива като нея в Ню Йорк — милиони! Хайде сега, махай се вече!

Старицата отново започна да хъхри. След като й донесе чаша вода и се увери, че пристъпът е преминал, Енид я остави сама.

Излезе на тротоара, спря и се загледа във фасадата на № 1. Опита се да види сградата през очите на Флоси — просто като една от многото сгради. Но не успя. Номер едно беше като произведение на изкуството — уникална, красива и елегантна, перфектно разположена в началото на Пето авеню, в близост — но не прекадена — до парка „Уошингтън Скуеър“. А после идваше и самият адрес: „№ 1“! Кратко, авторитетно и подсказващо толкова много неща — класа, пари и престиж, та дори и някаква магия, но от онази, истинската магия, която прави живота толкова интересен! Не, Флоси Дейвис грешеше. Всички искаха да живеят на № 1, а онези, които не искаха, просто нямаха въображение. Енид вдигна ръка, спря едно такси, а когато се настани отзад, даде адреса на Нюйоркската обществена библиотека.

* * *

Асистентът Алън почука на вратата на караваната на Шайфър Даймънд. Вратата беше открехната от Карен.

— Филип Оукланд е тук — съобщи Алън и се отдръпна, за да пропусне госта.

Зад него се виждаше тълпа папараци и два новинарски екипа, които набързо бяха открили терена, на който Шайфър се снимаше днес — Украинският институт на Пето авеню. Разположената в една странична уличка каравана също не беше трудна за намиране. Били Личфийлд не ги интересуваше особено, но Шайфър Даймънд вече беше друго нещо. Именно тя бе открила трупа му. Следователно бе напълно възможно тя да има нещо общо със смъртта му или да знае нещо, или да му е дала хапчета, или самата тя да е вземала хапчета. В караваната имаше кожена кушетка, масичка, ъгъл за гримиране, баня с душ и миниатюрна спалня с едно легло и стол. Карен, отговорничката за връзки с обществеността, бе извикала на помощ адвоката Джони Тучин, който сега седеше на кушетката и говореше по телефона.

— Здрасти, Филип! — поздрави го Джони, като вдигна ръка. — Голям хаос, а?

— Къде е тя? — обърна си Филип към Карен, която му посочи спалнята.

Филип отвори тясната вратичка. Шайфър седеше на леглото, облечена но халат, с кръстосани под себе си крака. Беше вторачила невиждащо очи в сценария, но когато той влезе, тя вдигна очи.

— Направо не знам дали ще мога да се справя днес! — простена.

— Разбира се, че ще се справиш! Ти си велика актриса! — контрира я Филип и приседна на стола до нея.

— Не, това беше едно от последните неща, които ми каза Били. — Уви се плътно с халата, сякаш й беше студено. — Нали знаеш, че ако не беше Били, може би никога нямаше да се срещнем?

— Напротив, все щяхме да се срещнем! По един или друг начин!

— Нищо подобно! — поклати глава тя. — Тогава нямаше да стана актриса и нямаше да играя в „Лятно утро“! Все не мога да се начудя как една случайна среща с определен човек е в състояние да промени целия ти живот! Какво е това — съдба или съвпадение?

— Важното е, че ни беше предоставена възможност и ние се възползвахме от нея!

— Точно така, Филип. — Погледна го и очите й издадоха безкрайната й уязвимост. Все още не беше с грим. Лицето й беше чисто и около очите й се виждаха тънки линийки. — Затова продължавам да се чудя защо не можем да го направим — да накараме нещата да потръгнат!

— Аз пак се издъних, нали? — погледна я гузно Филип.

— Така е — кимна тя. — Но аз също. А през всичките тези години не престанах да се питам: „Ами ако…?“. Ако не бях заминала за Европа? Или ако ти се бях обадила, когато веднъж дойде в Лос Анджелис?

— Или ако бях успял да скъсам веднъж завинаги с Лола? — добави Филип. — Още ли се виждаш с Бръминджър?

— Защо питаш? — изгледа го Шайфър.

— Да. Аз като че ли никога не успявам да задам правилния въпрос.

— Ще успееш ли някога, Филип? Защото ако не, по-добре да сложим край на всичко още сега! Аз трябва да знам! Искам да продължа напред — по един или друг начин! Искам всичко да бъде почтено!

Филип се облегна в стола и прокара пръсти през косата си. После се разсмя.

— Какво му е толкова смешното? — изгледа го Шайфър.

— Това! Тази ситуация! Виж какво — продължи, приседна на леглото до нея и хвана ръката й, — това може би е най-неподходящият момент да те попитам, но ще го направя: наистина ли искаш да се омъжиш за мен, Шайфър Даймънд?

Тя сведе очи към ръката му, усмихна се и прошепна:

— А ти как мислиш, момченце?